Може би първото споменаване (не можем да бъдем категорични) на името на Рихард Вагнер датира отпреди 127 години. На 14 февруари 1883 г. в Пловдив, столицата на Източна Румелия, умира неочаквано 35-годишният чешки капелмайстор Франц Швестка (един ден по-рано във Венеция внезапно умира и Вагнер).
И ето че в пловдивския вестник &bdquo;Народний глас&rdquo; четем: <br /> <br /> &bdquo;Умря наследникът на Паганини, колегът на Вагнера. Двамата талантливи композитори Вагнер и Швестка ни оставиха изедно. Каква загуба за музиката&rdquo;. <br /> <br /> Едни от първите сведения за изпълнение на Вагнерова музика датират малко по-откъсно. По инициатива на амбициозния и суетен княз Фердинанд, на едно от дворцовите тържества в София през 1888 г. (все пак младият Бурбон и Сакс-Кобург-Гота бленува да превърне скромния турски конак в нещо като балкански Версай), представителният Гвардейски духов оркестър свири Вагнерова музика (по непотвърдени сведения - и Полетът на валкюрите). Как? &ndash; историята мълчи за това. Но в репертоара на толкова популярните навремето военни духови оркестри (първите български професионални оркестрови състави) Вагнер постепенно заема подобаващо място. Например в &bdquo;Списък на пиесите, които се намират в музикантската команда на 4й пехотен Плевенски полк&rdquo; (1901 г.) се мъдри Танхойзер марш &ndash; същият, с който младият, разнопосочно мятащ се революционер Вагнер през 1845 г. посреща своя господар, саксонският крал; успехът на тази дворцова музика кара композитора да включи марша в току-що завършената партитура на Танхойзер &ndash; в операта това е епизодът &bdquo;Пристигането на гостите във Вартбург&rdquo;.<br /> <br /> А междувременно през 1904 г. българинът Георги Брашованов (чичо на известният впоследствие първи наш професионален музиколог проф. д-р Стоян Брашованов) успешно защитава в Ерлангенския университет докторска дисертация на тема: Вагнер и античността. Една година по-късно текстът на дисертацията е отпечатан в поредния том на &bdquo;Bayreuther Bl&auml;tter&rdquo;, съпроводен от много ласкав отзив на главния редактор, популярният вагнерианец Ханс фон Волцоген. <br /> <br /> ... годината е 1910. &bdquo;Германска сборна опера&rdquo; гостува на сцената на неотдавна открития Народен театър. Предварителната реклама е зашеметяваща: солисти от придворни театри в Берлин, Дрезден и Виена, от Метрополитен, първокласен балет, гардероб от ателиетата на императорските театри в Берлин и Мюнхен, etc. От целия анонс са изиграни по едно-две представления на Лоенгрин и Летящият холандец (плюс Аида и Фауст). И един концерт с увертюри и арии от Вагнерови опери. Първо професионално изпълнение &bdquo;на живо&rdquo; на Вагнерови творби в България, завършило по &bdquo;вагнеровски&rdquo; &ndash; с огромен финансов дефицит. А публиката? &ndash; Вагнер се оказва за нея трудно &bdquo;смилаем&rdquo; (народният поет Иван Вазов споделя пред проф. Иван Шишманов, че Селска чест на Маскани и Аида и Фауст го трогват, но Вагнер... &bdquo;много е чужд&rdquo;).<br /> <br /> След Първата световна война отношението към Вагнер, респективно неговото влияние върху музикалната ни култура, е много по-сериозно. Тогавашни млади композитори, бъдещи класици от т.нар. Второ поколение, попадат под омаята на Вагнеровия музикален свят &ndash; достатъчно е да си спомним редица опуси на Панчо Владигеров и преди всичко неговата единствена опера Цар Калоян. 24-годишният Петко Стайнов първоначално заминава за Брауншвайг (1920 г.). Там той чува цялата тетралогия Пръстенът на нибелунга. И нещо повече &ndash; сравнително скромният местен оперен театър (от типа на определени наши провинциални опери, които според някои от днешните ни властници &bdquo;тежат&rdquo; на шията на средния български данъкоплатец) в течение на един месец 15 пъти представя Парсифал (времетраене &ndash; повече от 5 часа). Слепият Стайнов, правостоящ в галерията, присъства на всичките 15 спектакли. <br /> <br /> През м. ноември 1929 г. Софийската опера показва странна за времето си премиера &ndash; предпоследната опера Косара на горещо обичания Маестро Георги Атанасов, първият значим български оперен композитор, познат преди всичко като автор на популярните битови творби Гергана и Цвета. Красивите стихове на драматическото видение &bdquo;Йоан Владимир&rdquo; от Боян Дановски (бъдещият голям театрален режисьор е на около 25 години и пише.... поезия) представят своеобразен български вариант на Тристан и Изолда, &bdquo;просмукан&rdquo; от обречена любов, страст, смърт и мистика. Историята на Царсамуиловата щерка Косара вдъхновено е омузикалена от Маестрото, изцяло във вагнеровски маниер, с множество лайтмотиви и лайтмотивна техника, с голям &bdquo;вагнеровски&rdquo; оркестър и т.н. И един наистина трогателен детайл, носещ аромата на възрожденската ни патриархалност. Композиторът посвещава своя опус на съпругата си и пише на партитурата: <br /> <br /> &bdquo;У нас творецът вместо да бъде почитан и уважаван е гонен и унижаван. Обаче аз съм щастлив, че имам в живота си един приятел, който ме почиташе, уважаваше и окуражаваше, даваше ми импулс за творчество и то в най-лошите минути на моя живот. Това е скъпата ми жена... Тази опера посвещавам ней в знак на благодарност за вечни времена...&rdquo;<br /> Да напомня ли, че седем десетилетия по-рано своята романтично изпепеляваща любов към Матилде Везендонк Вагнер запечатва и чрез автографа си върху ръкописа на Валкюра: GSM (&bdquo;Gesegnet sei Mathilde!&rdquo; &ndash; &bdquo;Благословена бъди, Матилде!&rdquo;). Косара е първата наистина професионално написана българска опера, която остава неразбрана от тогавашните белкантово италианизирани оперни меломани. След няколко спектакли е смъкната от репертоара и по &bdquo;добра&rdquo; нашенска традиция &ndash; забравена. <br /> <br /> И още един подобен вагнеровски отглас с много по-щастлива съдба. През м. февруари 1940 г. Марин Големинов завършва партитурата на своя знаменит балет Нестинарка. Не без влиянието на Вагнер и наскорошната си специализация в Мюнхен, композиторът изрично определя творбата си като танцова драма. <br /> <br /> ...Вагнеровата музика все по-уверено шества в България, предимно в София. През 30-те години са първите български постановки на опери от байройтския маестро. Най-първата &ndash; Летящият холандец, 1930 г. (да споменем незаслужено забравения днес диригент, композитор и публицист Венедикт Бобчевски). Двукратно са поставени Танхойзер (1931 и 1939 г.) и Лоенгрин (1934 и 1939 г. &ndash; вторият път под ръководството на големия руско-американски диригент Емил Купер). През 1936 г. по иниатива на Димитър Ненов, първият музикален директор на току-що създаденото Радио София, са излъчени всички Вагнерови опери, придружени със съответни придружителни лекции. А още през далечната 1929 г., на първия концерт (4 март) на първия професионален български симфоничен оркестър АСО (Академичен симфоничен оркестър), дирижиран от създателя си Саша Попов прозвучава увертюрата Танхойзер. Четири години по-късно 30-ят концерт на АСО през м.февруари 1933 г. е посветен на 50-годишнината от смъртта на Вагнер; изключителният Събчо Събев солира в Прощаването на Вотан, звучат увертюрите към Танхойзер и Нюрнбергските майстори-певци, а също Зигфрид идилия. И пак тогава в. &bdquo;Музикален живот&rdquo; посвещава внушителен по обем и съдържание брой (27 февруари 1933 г.) на Вагнер. <br /> Някогашната българска вагнериана откроява понякога неочаквани щрихи. Фани Попова-Мутафова си спомня за мюнхенските години, за своя съпруг Чавдар Мутафов, за знаменития библиограф д-р Никола Михов, за Николай Лилиев и Димитър Ненов (специално дошъл от Дрезден): <br /> <br /> &bdquo;Тази същата нестихваща любов към музиката ни накара да слушаме от начало до край целия &bdquo;Ринг&rdquo; (Пръстенът на нибелунга &ndash; бел. Л.К.), два пъти едно след друго..., без умора, без насита... Да бяха потретили &bdquo;Ринга&rdquo;, те пак щяха да го слушат&rdquo;. <br /> <br /> Нежният лирик Лилиев серафично отронва:<br /> <br /> <i>&bdquo;О, тая горестна забрава<br /> на чувството, че си самин, <br /> че не за тебе засиява<br /> от свойта лодка Лоенгрин...<br /> Че роб на сила непозната<br /> кога и как съм завладян?<br /> Аз бродя в своя друм пиян<br /> от виното на самотата...&rdquo;</i><br /> <br /> А в София един машинен инженер, Георги Згурев (1891-1961), се ползва със славата на най-вещ познавач на цялата Вагнерова музика. Съвременници свидетелстват, че той, главният технически директор на БДЖ (пенсионира се през 1942 г.), притежава и основно познава всички Вагнерови партитури и свири откъси от тях в клавирни извлечения. Домът му е средище за музициране; чести гости са Владигеров, Ненов, Тамара Янкова, Люба Енчева, Донка Куртева, Христо Петков &ndash; бащата на Добрин Петков и др.<br /> <br /> След всичко това трябва ли да се учудваме, че в национално културно събитие се превръща трикратното гостуване на оперния театър от Франкфурт на Майн през 1938 и 1940 г. През май 1938 г. показват Валкюра; през ноември 1938 г. &ndash; цялата тетралогия Пръстенът на нибелунга; през март 1940 г. &ndash; отново целия Пръстен. Постановчик е изтъкнатият немски режисьор и тогавашен интендант на Франкфуртската опера Ханс Майснер; диригент &ndash; вече известният и впоследствие още по-знаменит немски музикант Франц Конвични (1901-1960); сценограф &ndash; Валтер Динзе. В Залезът на боговете участва хорът на Софийската опера с хормайстор Любомир Пипков. По спомени на съвременници, на генералната репетиция през 1938 г. Майснер възкликва пред Конвични: &bdquo;Три пъти са по-добри от нашите&rdquo;.<br /> <br /> И не случайно на 31 октомври 1943 г. на сцената на Народния театър е първата българска постановка на първата част от тетралогията (Vorabend) &ndash; Рейнско злато. Диригент &ndash; Асен Найденов; режисьор &ndash; Ханс Майснер; художник &ndash; Валтер Динзе; художник-изпълнител &ndash; Преслав Кършовски. Сред многобройните солисти личат имената на Христо Бръмбаров (Вотан), Иван Масларов (Донер), Любен Минчев (Логе), Събчо Събев (Алберих), Георги Хинчев (Миме), Михаил Кюпев (Фазолт), Димитър Кожухаров (Фафнер), Таня Цокова (Фрика), Сийка Петрова (Фрая), Диана Герганова (Ерда) и др. Постановката е последна за Софийската опера в преддверието на масивните англо-американските бомбардировки над София и страната &ndash; Втората световна война е в разгара си, късогледите български политици за пореден път са направили фатални грешки. <br /> <br /> ... През 1907 г. плевенското книгоиздателство &bdquo;Буревестник&rdquo; предлага на читателите си първия цялостен превод на значим Вагнеров текст &ndash; известният му трактат &bdquo;Изкуството и революцията&rdquo; (1849). Навремето Георги Брашованов сполучливо го определя като панегирик за възвишеното изкуство на свободните, силни и красиви древни гърци (неслучайно младият, екзалтиран Ницше посвещава на Вагнер първият си знаменит труд - &bdquo;Раждането на трагедията от духа на музиката&rdquo;). Преводът е учудващо добър, Вагнеровите мисли &ndash; учудващо актуални и днес. Например: <br /> <br /> &bdquo;Ето какво е изкуството, което засега запълва целия цивилизован свят. Неговата истинска същност е индустрията, неговата морална цел &ndash; печалбите, неговият естетически предлог &ndash; развлечение за тъгуващите&rdquo;. <br /> &bdquo;Сега свободен, поне в смисъл на обществено робство, се чувства само онзи, който има пари... нашият бог е златото, нашата религия &ndash; печалбите&rdquo;. <br /> <br /> &bdquo;И в бъдещето ще трябва да въздигнем паметник, както в живота, тъй и в живото изкуство, на двамата най-величествени наставници на човечеството: на Христа, който пострада за човечеството и на Аполона, който го издигна до висотата на своето величие, пълно с доверчива радост&rdquo;.<br /> <br /> Настоящата премиера на Рейнско злато е първостепенно събитие в музикалния ни живот. Дълбоко символично е, че тя става на 22 май &ndash; рожденият ден на Рихард Вагнер. Още по-дълбоко символичен връх на днешната българска вагнериана се очертава на 22 май 2013 г., когато оркестровият финал на Залезът на боговете ще рамкира и величественото размерено течение на Рейн, и величавите акорди на загиващото убежище на боговете Валхала, и екстатичния призив, възвестил раждането на Зигфрид. Един достоен български венец за 200-годишнината от рождението на онзи парадоксално неистов гений, който в пристъп на маниакална, но искрена откровеност споделя: &bdquo;Вярвам, че на този свят бях дисонантен акорд, който ще намери в смъртта чиста и възвишена развръзка...&rdquo;<br /> <br /> <b>Лъчезар Каранлъков</b><br />