От 11 до 24 май Издателска къща „Хермес“ организира станалите вече традиционни Дни на българската книга, като всяка седмица ще бъде публикувано ново заглавие от български писател. Сред тях е „Момичето, което предсказваше миналото“ - сборник с разкази от журналиста и писател Красимир Димовски. Книгата ще бъде представена в Пловдив на 17 юни, като част от културната програма на „Пловдив чете“
 
 
13 невръстни разказа
 
Аз знам. Защото мога да предсказвам миналото. И знам, че това, дето ще е било, и онова, дето беше да бъде, е едно. И виси. То е игра. Той си играе.
Из „Момичето, което предсказваше миналото“
 
Може ли да се предскаже миналото и да си спомним бъдещето? Защо светът е все още толкова неподреден като в детска игра? И защо Бог не е това, за което го мислим?

Отговорите може да са скрити в тези 13 великолепни разказа, в които децата разказват съпреживения свят на възрастните. Разкази от деца за възрастни. 13 наситени с драматизъм истории, белязани от неповторимия стил, роден от детското въображение, характерен за прозата на Красимир Димовски. Това са разкази за любовта и омразата, за страстта към летене и страстта към унищожение, за женската красота като еротика, провокация и вдъхновение, за смъртта и безсмъртието.

12-те истории са разказани от момчета, а 13-ата – от момиче, което знае възрастта на Бог.
 
Отзиви за книгата
 
Красимир Димовски е от моето поколение писатели. И мога да кажа, че той беше най-добрият. Но докато през тези трийсет години ние издавахме книга след книга, той мълча – и се появява пред читателите истински чак сега. Но само как се завръща!

Тези тринайсет разказа от сборника „Момичето, което предсказваше миналото“ представляват почти немислима смес между писането на Габриел Гарсия Маркес и Андрей Платонов. Маркес умееше да разглобява и да сглобява света по неподражаем начин. А Платонов усещаше думите като живи същества, опитомяваше ги и ги пускаше сами да търсят пътечките си.

В разказите на Димовски има и едното, и другото. И аз съм щастлив, че сега тази книга е в ръцете ви.
Деян Енев
 
Натрупани мълчания. Повече от 30 години Красимир Димовски мълчи, за да избухне талантът му в прекрасния сборник с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“. Кратки по обем, но поетични по смисъл и съдържание. През погледа на детското светоусещане светът на възрастните изглежда различен, объркан и понякога необясним. Може би Бог така го е подредил. А кой е Бог и какви са неговите послания, ще разчетете в тринайсетте „невръстни“ разказа в сборника.
Стойо Вартоломеев
 
Разказите на Красимир Димовски отварят очите на своите читатели за божествения детски поглед към света около нас. Поглед, който всички сме имали, но в изкушенията на биографичния път сме изгубили, забравили или потиснали. Връщането към него носи радост, възстановява хармонията, открива ни мъдростта на естеството. А разказите са градивни камъни на българския магически реализъм.
Младен Влашки
 


 
За автора
 
Красимир Димовски е израснал в Яврово, между голямата планина Могила и малката Могилчица. Място географски тясно, но достатъчно широко, за да побере образите на света, които си спомнят бъдещето и предсказват миналото. Истории, пропити с неповторимия стил на автора, събрани в настоящата книга „Момичето, което предсказваше миналото“.

          Автор е на сборниците „Ние, кавалеристите“  и „Райската градина“.
 
    Разговор с Красимир Димовски и Стойо Вартоломеев за книгата „Момичето, което предсказваше миналото“
 
          От 18 май Красимир Димовски ще наруши дългото литературно мълчание със сборника „Момичето, което предсказваше миналото“. По този повод поканихме автора и редактора на книгата Стойо Вартоломеев да споделят малко повече за работата по нея, за включените разкази и къде се крие тайната на въздействащите им послания.
          
- Г-н Димовски, израснал сте в село Яврово, цветът от детството Ви там се прецежда през цялото ваше творчество. Това достатъчна причина ли е да си измислите един свят?

- Да. И достатъчна вина. Понякога първите десет години стигат, за да заредят въображението доживот. Другото е натрупване. И осмисляне. Всъщност не знам дали осмислянето е за добро.
 
- Яврово неизбежно се свързва с двама големи мъже – Николай Хайтов и Борис Димовски. Къде се крие магията на това село да ражда творци?

- То е на хиляда метра над морето, близо до слънцето. Понякога поема повече светлина и изпуска излишъка, който попива в някои хора. Усещането е като за вдъхновение.
 
- Книгата ви с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ се изчита на един дъх, историите са увлекателни, но далеч надскачат регионалното,  носят общочовешки идеи…

- Смисълът е да разказваш простичко, но да внушаваш сложни неща. Не е необходимо да разхождаш героите си между Вашингтон и Пекин, за да опиташ да осмислиш света, човека и късчето вселена над него. Малката география между двете планини в Яврово  - Могила и Могилчица, е достатъчна, поне за мен, за да си изградя световете. И в разказите, и в новелите, и в романа. Там е побран достатъчно цвят и мирис, които могат да събудят мисълта и да я оцапат с небе.
 
- Защо избрахте този оригинален, нестандартен подход – деца да разказват за света на възрастните, а не обичайното – възрастните да разказват за детството си?

- Какъв е смисълът да се омиляваш по отминалото детство? Това си е лична тъга. А за да посегнеш към перото, трябва да си узрял за тъгата на въображението.
 
- Разказите ви са наситени с драматизъм, с общочовешки страсти, с любов, с покоряващата женска красота, с еротика, със смърт и порив към летене… И всичко това разказано от деца. Не е ли смущаващо?

- Не. Детето опоетизира и най-драматичното, така жестокият свят става приемлив. Дори привлекателен. Детето има инстинкти, които впоследствие  при нас закърняват. Детето има мъдрост, която си е донесло от оня свят, от който се е появило, и тя е още прясна. После се вмирисва, разлага се и изчезва. Детето слуша гласове, за които нашите уши са закърнели.
 
- И накрая разбираме, че детето знае кой е Бог. Оказва се, че Бог не е това, за което го мислим. Но прозрението е на момиче…

- На момиче е, да. В книгата има 12 истории, разказани от момчета, а последният, 13-ият разказ е от момиче. Момчетата умеят да разказват, а момичетата – да предсказват.
 
- За разказите Ви Деян Енев казва, че представляват почти немислима смес между писането на Габриел Гарсия Маркес и Андрей Платонов.

- Ще опитам да му се доверя. Деян е най-големият майстор на късия разказ, а за щастие – и мой приятел.
 
- Изминали са много години от първите ви книги до това интригуващо завръщане. Защо изведнъж решихте да се появите?

- Няма някакъв свръхестествен повод. През годините просто си пишех, без да го споделям. Въпрос на характер. Допада ми, например, когато имам време да си стоя в най-тъмната част на бара, да си отпивам и размишлявам. Светлината на прожекторите ме дразни. Да я обичаш е въпрос на талант. Когато най-после занесох написаното на моя издател Стойо Вартоломеев, той се хвана за главата. Каза ми: „Та ти ми носиш цели три книги!“ Приех го като комплимент.
 
- Г-н Вартоломеев, може ли да ни споделите своите впечатления от книгата? С какво се отличават текстовете в „Момичето, което предсказваше миналото“?

- Интересното в книгата е, че авторът е съхранил тези истории и им е предал много въздействащ литературен вид. Разказите са хем драматични, защото носят болка, рана, която трябва да се излекува, хем романтични, защото в тях има някаква мечта, която героят преследва.

Много характерна за този сборник е и доминацията на поетичността. „Момичето, което предсказваше миналото“ е един поетичен сборник в проза. А поезия започва от детската фантазия, от детското светоусещане, от това, което децата си въобразяват, че се случва. И затова книгата е много четивна.

 Още нещо, което прави впечатление от професионална гледна точка. Красимир Димовски е много добър стилист. В поезията се работи по този начин. В поезията всяка дума е дума на място, т.е. в неговите разкази няма излишни думи. Те са кратки, стегнати, с много силни финали. И който и разказ да разгледате, виждате, че поантата, финалът е онова, което го осмисля.

Йордан Радичков има един коментар за разказа като жанр. Той казва: „Разказът е като бягане на 100 метра – бягаш и нямаш време да се озърташ“. В „Момичето, което предсказваше миналото“ имаме точно това – стегнат сюжет, добре уловена история и ефектен финал. Всеки разказ сам по себе си носи съответното послание – било то за любовта, за самотата, за фантазията да полетиш. Но когато наредиш разказите един до друг, се получава целият пъзел, цялостното внушение на сборника. Той е изцяло фокусиран върху персонажите, върху селото с магическо минало, история и настояще. И това прави „Момичето, което предсказваше миналото“ много добра литература.
 
- В своя кратък текст към книгата вие също коментирате дългото мълчание на Красимир Димовски. Може ли да споделите малко повече?

 - Димовски е част от поколението, което дебютира преди повече от 30 години, когато младите тогава писатели издадоха първите си книги. Деян Енев – също част от това поколение - споделя: Красимир Димовски е от моето поколение писатели. И мога да кажа, че той беше най-добрият. Но докато през тези трийсет години ние издавахме книга след книга, той мълча – и се появява пред читателите истински чак сега. Но само как се завръща!
          И мисля, че той е прав. В този сборник има натрупани мълчания. Има уж пропуснати тактове на писане, но непропуснати тактове на натрупване. И затова смятам, че сборникът е толкова експресивен и въздействащ.