Легендарният певец Панайот Панайотов е роден в Айтос на 28 март 1951 г. Завършил е Естрадния отдел на музикалната академия при Стефан Атанасов. През 1979 г. печели голямата награда на „Златният Орфей” и съответно награда от фестивала в Сочи „Червеният карамфил”. На следващата година отново печели „Златният Орфей“ с песента „Бащината къща“. Сред най-популярните му песни са „Охридското езеро”, „Шопкиня”, „Обич” и т. н. А на 5 декември ще пее за най-верните си фенове в бившето кино „Левски” – зала „City Mark Art Center”. Ето какво разказа той ексклузивно за „ШОУ”:
- Потърси ме, за да споделиш с нашите читатели, че след две седмици ще имаш концерт, нали така?
- На 5 декември ще правя концерт в една зала с 300 места. Става въпрос за бившето кино „Левски” в София, залата вече се нарича „City Mark Art Center”. Хубава, бутикова зала с модерно име. Старата ми мечта е да си направя един такъв бутиков концерт и тя е на път да се сбъдне. Юбилейният ми концерт през лятото в НДК не можа да стане бутиков, стана голям. Сега ще го направя така, както съм си го представял от години. Залата е малка и дистанцията между певеца и публиката е малка. А аз много обичам така – 


да си дишаме в лицата с публиката. 

Спрях се на декември, защото това е купонджийски месец. Правят се партита, срещи, хората са настроени празнично, а много от песните ми са купонджийски. На две от веселите ми песни – „Шопкиня” и „Обич”, съм направил нов аранжимент, по-модерен. На самия концерт ще им направя промоция, като ги изпея на живо пред моята публика. Това са стари, но незабравими песни и хората много ги харесват. Длъжен съм да осъвременявам златните си хитове. Запазил съм обаче миризмата и нюанса на моя стил. 
Разбрах, че да правя по един път концерт в годината, е малко. Затова почвам по два пъти. Не съм мислил за списък с песни, които да пея. На място, според реакцията на публиката, ще преценя с какво да ги поздравя. 


Обичаният певец се радва на щастлив и дългогодишен брак с Емилия

- Този път няма да има гост-звезди? 
- Няма да има гости, сам ще съм този път. Гостите ми отнемат много време, дърпат ми от минутите. Концертът се пада понеделник – това е любимият ми ден от седмицата. Тази зала тепърва става актуална за София, разработва се. Йорданка Христова вече има концерт там, след мен пък ще е Силвия Кацарова. Човек трябва да прави концерти и в малки зали. Не може да пеем само в НДК или “Арена Армеец”, където акустиката не ми харесва, но това е друг проблем. Гледал съм много клипове на западни звезди, които пеят на малки сцени. Няма я тази помпозност, защото голямата сцена разводнява нещата. Ще има екран зад мен, мултимедия, където съм селектирал стари мои снимки. Най-важният компонент при мен винаги е бил звукът. Ако не се чува като хората, просто няма да правя концерт. 

- Толкова години си на сцената, не се ли изморяваш вече от тези концерти? 
- Ако го гледаме като маратон – всички маратонци рухват на финала. Но аз не се състезавам, правя го, защото така ми се иска. Не се уморявам, защото моето вътрешно Аз го иска. Това не ми е задължение, не го приемам като работа, а е една потребност. Нещо отвътре ме кара да пея, по друг начин не може да бъде. За съжаление, забелязвам доста чуждестранни поп певци, вече позалезли, идват в София да правят концерти, но им личи умората. Не искам да ги засягам, но 

те го правят по задължение, за пари

При мен не е така и не си кривя душата.  Вероятно музиката е моят живот, защото досега нищо друго не съм правил. Това неусетно ти отнема от времето и годините. В България нищо не е наред и много трудно човек прави нещо, за което може да каже: „Направих го, мама му стара! Страшно съм доволен”. При нас винаги има нещо, което да се желае. 

- Сега се сещам, че при предишната ни среща тъкмо от този свят си беше отишъл Борис Годжунов. Преди дни се сбогувахме пък с големия Бисер Киров. Приятели ли бяхте с него? 
- Не бяхме приятели, но се знаехме много добре. Не съм пял на една сцена с него, но сме се срещали безброй пъти. Познавам добре звездния му репертоар. Той е от поколението преди мен. Ако кажа, че е прекрасен човек, ще звучи лицемерно. Не ми харесва просто тази дума. Той беше еталон за нас и следващите поколения певци. Работеше в Германска демократична република, където беше номер едно. Така си беше постлал нещата, че чак звучеше странно един чужденец да пребори всички там. Едно време като бях студент ходех непрекъснато по купони и на една такава сбирка с приятели чух негов концерт. Изпитах респект, уважавам го. Освен това аз държа на външния вид на един човек. Той запази визията си, за което му завиждам. Дано да е добре горе, да се е успокоил. Лека му пръст, Бог да го прости и светла му памет. 

- Успя ли да запазиш приятелски отношения с някого от колегите си? 
- С колегите от моето поколение нямаме опорни точни, заради които да се джафкаме. Нашата мисия е една и съща. Или си помагаме, или не си пречим. Така сме възпитани. Приятелство е много силна дума. Едно време за приятел можеше да стъпиш в огъня, ставаш през нощта и отиваш, където ти е казал. Едва ли това ще се случи днес. Ако някой ти звънне и поиска 20 лв. - малко са тези, които ще ги дадат, защото няма да си ги върнат после. Всеки гледа да прецака другия. В този материален свят приятелството девалвира. Може би вече хората влагат друг смисъл в тази дума. 



- Пял си в много държави – къде си бил по-оценен? Мислил ли си да емигрираш?
- Няма начин да си по-оценен в друга държава, отколкото тук. Там пееш един-два пъти. Ходиш къде ходиш и пак в калта се връщаш, в България. Тук е моята публика, хубава или лоша – това е тя. 

Иначе на два пъти бях на косъм да емигрирам. Пътувах за Куба, а самолетът имаше спирка на летището в Монреал да зареди. Приятели ми бяха говорили, че има една врата там, където като я отвориш и си свободно в Канада. Обясниха ми къде е, шегувахме се. Там обаче реших да проверя дали съществува такава врата. Отидох, но беше заключена и се върнах по обратния път. И още един случай имам, когато с любимата ми група „Лира” имахме едномесечен гастрол в Стокхолм.  Направихме си едно събрание и разсъждавахме какво да правим, като се върнем в България. Тогава едно от момчетата предложи да останем завинаги там. Имахме си проблеми в страната. Един анонимен донос, че съм пял сръбски песни, ми навлече проблеми с полицията. На едно участие в тогавашния хотел „Европа” пях на английски, а накрая една на сръбски. Някакъв веднага написа донос и на следващия тур задгранични участия ме спряха. Замина групата, но мен не ме пуснаха.  И като знаех, че ще имам такива проблеми, много се чудех да се връщам ли тогава от Стокхолм. Всички се върнахме заради родителите си. За миг си помислих какво ще се случи с майка ми и баща ми, ако аз остана да работя там. Животът им щеше да стане ад. Полицията си играеше с хората както пожелае. Само това нещо ме отказа от чужбина. 

Живее втори живот 

„Много се лутам, нещата не са ми точни в много отношения. Преди контактувах с непознати хора, разбирахме се. Някой, ако има затруднения или пречки, веднага предупреждаваше партньора си, за да не се лутаме. Изяснявахме се. Сега хората не се изясняват помежду си, лицемерни станаха. 
От 2000 година като че ли нещо рухна и започнах да чувствам това. Нещата останаха затлачени на едно място във всички сфери – всичко става с големи усилия, защото имам спирачки. За мен това е ново, защото бях свикнал да живея по един начин, сега съм принуден да живея  по нов. Имам чувството, че съм се преродил и живея някакъв следващ живот. Чувствам се нов в тази атмосфера. А иначе гарантирам, че съм психически здрав, нямам проблеми – нямам раздвоение на личността, нямам паранои и т. н.”, споделя легендарният певец.
 

Едно интервю на Красимир Красимиров