Известният кинорежисьор Илия Костов е в предстартова треска.  Готви се да започне снимките на два филма. Пълнометражната документална лента,  посветена на цирковата династия „Балкански” и игралния  с работно заглавие „Пътуващо кино”. Това е историята на трима  излезли от играта, отдавна забравени актьори - двама мъже и една жена, които по настояване на ентусиазирания племенник на единия  от тях се качват на един  кемпер и тръгват из България да показват стари български филми. Едно пътуване, далеч от столицата, където родината ни е друга. Какво ще преживеят героите авторът не казва. Като всички творци и той не е лишен от доза суеверие.
 
Това, което знае обаче, е, че  името на Илия Костов като продуцент, сценарист и режисьор е написано в началните надписи  на доста нашумели през последните години филми: „Трака-трак”, „Асистентът”, „Време за жени” и последния „Слънчево”. 

Илия Костов е роден през 1954 г. в гр. Сливен.

Интервю на Исак ГОЗЕС 

- Господин Костов, снимали сте най-красивите български актриси. Задължително ли е, както гласи мълвата, изпълнителката на главната роля непременно да стане любовница на режисьора? Това помага ли? И как е при вас?
На първо място това ще говори лошо за режисьора  като мъж. Напоследък много се забавлявам  с вече публични личности, били те политици или държавници, които постоянно  парадират със сваляческите си  умения и казановски приключения. Това е забавно,  защото особено на определени години тези неща не би трябвало да се заявяват по такъв глуповат и инфантилен публичен начин. Звучи ми доста немъжествено да използвам режисьорското си място, за да спечеля някаква жена. Ако сe случи, то ще е, защото съм мъж и защото имам хубави мустаци, а не защото съм режисьор. Питам се трябва ли човек да стане  министър, за да почне да чука мадами.  Защото  много от новите величия, като се издигнат малко,  си боядисват косите, присаждат си мустаци и бакенбарди, вземат някоя  артистка за шеф на канцеларията си и се пишат големи любовници. Но както казва театралната актриса Раиса Фаневскоя: „Под опашката и на най-красивия паун се крие най-обикновен пилешки задник”. Представям си тези  момчета как като ученици не са могли да си отворят устата и да кажат  „здрасти” на една жена, та сега избиват комплекси. Дали това се отразява на държавническата им дейност, не знам, мога само да предполагам...
 


- Във „Време за жени” снимате Аня Пенчева, Параскева Джукелова, Катя Евро и Биляна Петринска.  Трудно ли е да  работиш с четири толкова красиви  и талантливи актриси  в един филм?
- Каквото и да си говорим, общо взето, не е лесно. Снимачният период е от два месеца, в които винаги има екстремни ситуации. А аз като режисьор и продуцент съм длъжен да контролирам, навиквам, псувам, защото в киното е като при военните - дисциплина, заповед, изпълнение... Когато се каже, тръгваме в седем, не можеш да се явиш в 7,15. Това е абсурд. Губиш целия снимачен ден. 

- Какво би се случило, ако се скарате жестоко с изпълнителката на главната роля? Може ли това да провали филма?
- Не. Трябва да превъзмогнеш конфликта. Това е като любовната връзка. Всеки трябва да направи компромиси и всичко бързо да се забрави. Това е част от играта.



- Киното е пълно с чудатости, но стават ли чудеса по време на снимките?
- Понякога настина трябва да разчиташ на късмета или Господ да ти помогне. До град Твърдица се е  намирало село Запълня. Той вече не съществува, мъртво е на дъното на язовир „Жребчево”.  Запазила се е само църквата. Времето и стихиите не са успели да я сринат.  Тя изплува, когато водата падне и потъва, когато придойде.

Когато снимахме филма „Слънчево”  подсъзнателно съм усещал, че с актьора Досьо Досев, който играе свещеник, трябва да  отидем по-рано, за да заснемем  как той обикаля с лодка храма. Така и направихме. После водата падна и в следващите месеци и години църквата изскочи  на сушата.  Вече нямаше как да я обикаляме с лодка. Така че благодарение на късмета всичко стана както си го бях наумил.

- В този филм играе и фолклегендата Кондьо. Около него тогава имаше скандали. Тъкмо беше излязъл от затвора. Не рискувахте ли с този избор?  
Риск има, обаче извън истинските актьори, ако има някакъв тип характер, тип човек, който ти е нужен, е хубаво да го вземеш. Кондьо, каквото и да приказваме, има артистично и сценично присъствие. Той е автентичен и много бързо влезе в усещането за камера. Това, което той направи в този филм, е една мимолетна гърмяща роля. Певецът всъщност игра себе си, бос на циганите от махалата, и се справи със задачата си великолепно.

- Там има една доста  смела сцена: той прави секс с една изключителна красавица. Трудно ли се снимат такива кадри? И за кого е по-притеснително: за режисьора, който изисква, или тези, които играят?
-   Според мен е лесно и за тях, и за мен, защото в тази посока никога не стигам до крайности:  нито като художествена интерпретация, нито като реално сценично поведение. Почти винаги гледам нещата да са завоалирани, под знака на романтизма,  комедията, дори пародията... но тук е важна също мярката. Не съм директен най-вече заради притеснението, че не бих могъл да се справя,  защото всяка любовна сцена е индивидуална, зависи от двама човека, ако са двама, и винаги пристъпвам с леко притеснение. Актьорите също са притеснени, ако стигнеш до някаква крайност. Но в крайна сметка всичко е въпрос на професионализъм, жанрова определеност и деликатност...

Съжалявам, че трябва да го кажа, но българският актьор не е дисциплиниран на сто процента. Оправдава се с мотивацията и парите. Четох статия за Майкъл Кейн, който месеци преди да започнат снимките, като малоумен повтарял своите реплики, за да ги научи.  Работил съм с много наши актьори и виждам: те не си учат текста, удрят го на импровизация, която уж била творчество. Няма такова нещо. Истинският професионалист знае точката и запетайката и няма  момент, в който върти очите и започва да мисли какво да каже.  И именно когато си знаеш текста, показваш останалите умения, показваш това, което дори самият ти не знаеш, че притежаваш. Тогава може да дойде импровизацията. Тя идва от само себе си, от природата на нещата, най-хубавото нещо – този, който го играе, и този, който го наблюдава. Снимахме „Време за жени” на Дунава. Исках в кадъра да има някакъв кораб от Виена. Пари да наемем такова чудо нямахме. И тогава в далечината се задава точно лайнерът, който ми трябва. Казвам на актьора за заеме позиция и да каже репликите си точно, когато  луксозният  съд  е зад гърба му.  И точно в този момент той забравя думите си. На два пъти... докато корабът  се изгуби в далечината... Как да не го удушиш и хвърлиш в реката.
  

Васил Гендов се бие с Ататюрк заради филм
 
- Неотдавна чествахме стогодишнината на българското кино. По този повод вие заснехте  филма “Васил Гендов - мит и реалност”. За този човек, пионера, и днес се знае малко.  Кой е всъщност той?
- Човек, който  има стремежа,  лудостта, устрема,   мъжеството да прави кино тогава, когато на това се гледа като циркаджийство и карагьозчийство, както са му казвали. Той е талант, а открито са го наричали некадърник и едва ли не луд. Тъжно, но  целият му живот е посветен на киното, но и най-вече на борбата с обществото да наложи една отхвърлена от всички идея. Това е изключителен героизъм. Забележително е, че той  прави  филмите си със собствени пари, продава имотите си, бижутата на жена си, постоянно търси заеми. Това наистина е героизъм.



- Сега всички искат да стават артисти и да се снимат в киното. Защо тогава Гендов трудно е намирал мераклии за филмите си?
- Дори неговият съгражданин от Сливен, големият театрален колос Васил Кирков, който на всичкото отгоре му е и братовчед, му казва: Аз се срамувам, че в моя род има човек който се занимава с такава  глупост! Това обаче не му пречи само година по-късно да застане пред камерата на своя роднина.  Една от примите на  националната сцена пък казва на Жана Гендова: „Киното  може да бъде изкуство, обаче само когато имаш да кажеш нещо много важно. Една година по-късно и тя започва да се снима при тях.
В  първия български филм „Българан е галант”, чиято премиера е на 13 януари 1915 година, има куража да се  снима само една малко известна актриса, но страхотна красавица - Мара Миятева-Липина, от Пловдив. На нея хвърлил око дори Александър Стамболийски. Премиерната прожекцията е в „Модерен театър”, който е открит през 1907 година, но в наше време е закрит. Сградата, която се намира на бул. „Мария Луиза”, е паметник на културата, но кой е стопанинът така и не можахме да разберем. Нямаше кой да отвори, за да снемем няколко кадъра.

- Гендов е първият режисьор, заснел филм за Васил Левски. „Земята трепери”. Никой обаче не искал да играе Дякона. Защо?
Това става на по-късен етап. Тогава пък родните аркашки вече знаели за огромни хонорари на  колегите си от Холивуд и поискали яки пари. Разбира се, Гендов ги нямал и това наложило той да стане  Дякона. За този филм сливненлията влиза в заеми, дава правата на обикновени търгаши, после лентата изчезва,  чува се, че е прожектирана пред българската емиграция в Америка. Нищо чудно някой, може би неговият съдружник, да я е откраднал. Днес са запазени само няколко кадъра...


- Известно е, че в началото всички по улиците са гледали на екипа кинаджии с подигравка...
- По време на снимките на „Любовта е лудост” Гендов влиза в разговор с охранителя на турското посолството и пита може ли да снима в красивата сграда. Разсилният казва, че няма проблем, дори е доволен, че ще го вкарат в кадрите. Екипът влиза, започва работа и в този момент отгоре, от една от терасите, някакъв много добре издокаран мъж с тъмни, добре подстригани мустачки вижда артистите, слиза и иска да ги изгони. Последва лют скандал. Гендов и напереният мъж се хващат за гушите. Копчето на турчина се къса. Настъпва олелия. Нашенецът крещи: Бягайте! И продължава  да се боричка. А след години разказва: Аз се бих  с Кемал Ататюрк за славата на българския филм. И това е самата истина, защото онзи мъж действително е бил създателят на модерна Турция, тогава  военен аташе на комшиите в София.  Случвало е и аз да се сбия с някого за честта на киното, но никога с голям началник!…След битката с Гендов  Кемал се превърна в Ататюрк и изгради съвременна Турция. Ако такава е цената за модерна България, мога да скъсам копчето на всеки министър.
  
- В крайна сметка и Васил Гендов доживява дълбока старост, дори при социализма го правят „Заслужил артист”.
- Така е, макар че и тогава са го неглижирали,  защото малко след 9 септември 1944 година  започва да прави филмови репортажи за земеделците и  Никола Петков. След това издава своите спомени под заглавие: „Трънливият път на  българското кино”,  и  като хитро момче  ги посвещава на другаря Георги Димитров. И това обаче не го спасява. Веднага го атакуват с доноси. Размахват досиетата му, а той има две: от царско време и от ново.  И докато в миналото го клеймят като комунист, при социализма го  обявяват за фашист. Така че до края си остава един несретник.


С влак под Айфеловата кула

 Киното не е само чудесни взаимоотношения и любов, казва Илия Костов. Това са точно 45 дни жестоко организирана работа и нито час и ден повече. През  това време се плащат стотици хиляди  левове за хонорари, техника,  негативи, проявяване. Това са огромни средства, труд, ангажименти, задължения и аз не мога да си позволя стотина души или дори цял нает танкер, на който плащаме на час,  да ме чакат, докато се обяснявам лично с някой...

Във  филма „Трака-трак” действието  се развива  във влак, който пътува по света и не могат да го спрат. Вътре е целият български модел, а снимките се правят през 1994 година, най-мизерното време от прехода ни.

Па време на работата се налага от София с трена  за Париж да тръгнат режисьорът и операторът. Кръстосват цяла Европа и от прозореца на купето снимат непрекъснато без проблеми.  За снимките насред френската столица са се подготвили доста сериозно. В някакъв нашенски вариант. Носят предварително изрязан прозорец от пътнически ЖП вагон. Теглото му е шестдесет килограма. В Париж го вързват с тел върху колата на приятел, тръгват и снимат през него, все едно, че се движат с влак.  И тъкмо завиват покрай Айфеловата кула, двама полицаи ги спират: „Какви сте вие?”  Добре, че униформените разбират „творческата” им драма, та тръгват пред тях с моторите си, за да ги предпазят от някакъв инцидент. Всичко става толкова истинско, че една от сътрудничките, като гледа филма в лабораторията, се изненадва: „Ама аз съм била в Париж, покрай Триумфалната арка не минава влак”. Така е, но в киното всичко е възможно.

Интервю на Исак ГОЗЕС