Наследниците на трима известни българи, чиито органи понастоящем се намират в Националния исторически музей, да ги приберат и погребат, поиска преди време директорът на музея проф. Божидар Димитров, пише Frognews.
В действителност във формалин в хранилището на музея се пазят окото на Гео Милев, сърцето на Найчо Цанов и сърцето и мозъкът на Венко Марковски. Трябва да се напомни обаче фактът, че те не се показват публично, а редом с десетки други стъкленици с органи на видни българи просто се съхраняват в музея. Македонският вестник „Дневник” пък определи тази „новина” като потресаваща и скандална информация, която досега била напълно неизвестна на македонската общественост. По темата се развихри дебат, вече няколко дни не стихват репликите и мненията, свързани с тази идея.

„Животът на Венко Марковски е преминал в големи изпитания и тревоги, в болести, затвори, концлагери, не само в Кралска Югославия, Царска България, но и в социалистическа Титова Югославия, казва пред Frognews съпругата на поета Венко Марковски, Филимена Марковска.
“Дългите затворнически години се отразиха на неговото здраве, но болестите не го плашеха, защото десницата му не се отделяше от молива и хартията. В концлагера Еникьой, Ксантийско той написа книгата, а не стихотворение „Орлицата”, а на Голи Оток в Адриатическо море, където излежа присъда от 5 години строг тъмничен затвор и 2 години лишаване от граждански права, създаде „Кормилото на историята”. Венко Марковски започва да пише на литературен български език в родния си град Скопие. Когато през 1938 г. идва в София, печата сонетния венец „Данте Алигери”, а също така на майчин език „Народни бигори” и редица книги като „Илинден”, „Чудна е Македония”, „Люлкина песен” и др. Едновременно пише на сърбохърватски и руски език. Венко е в първите редци в борбата за свобода на Македония и като голям патриот със съпругата и с малкия си четиригодишен син заминава да се бори с оръжие за нея. Навярно такъв случай няма никъде – да води по чукарите и планините и малкия син. Свободата за Венко беше всичко. Последствията за него не бяха важни, а преди всичко освобождението на Македония от сръбско робство. Тези негови надежди отлетяха като вихър, но той остана да се бори до последния си дъх от живота. Отново се върнахме в България, където макар и болен, с изгубено зрение на едното око, той не вдигна глава от белия лист и създаде епохалното произведение „Предания заветни” – цялата история на България, възпята в стихове с различна ритмика и специална форма на всяко предание. Създаде още сонетни венци, посветени на големите световни творци в изкуството. Книгата „Кръвта вода не става” е отговор на фалшификаторите на българската история... Венко Марковски е оставил повече от 55 книги на български майчин език, сърбохърватски и руски.
Помъчих се с няколко щрихи от творчеството на В. Марковски да ви осведомя за него и сега искам да отговоря на изказването на г–н Б. Димитров във вестник „24 часа”:
В НИМ вече 21 години се намират на съхранение мозъкът и сърцето на Венко Марковски. Още приживе Венко не само пред мене, но и пред свидетели поиска да се съхранят неговите сърце и мозък за българските поколения. Оставянето на мозъка и сърцето му в музея не са приумица на Венко, така се съхраняват още сърцето на Теодор Траянов, негов учител, на Марин Дринов и др. Академик Венко Марковски така поиска и така е направено. Г–н Б. Димитров не е този, който ще определя дали сърцето и мозъкът на Венко Марковски ще бъдат под земята или на земята. Никой няма право да се меси във Венковото желание. Редно беше г–н Димитров да говори с мен, да събере данни за живота, творчеството и желанието на Венко и тогава да изказва свое становище. Иначе всичко е изкуствено, преднамерено, непроверено мнение на човек, който не познава живота на един поет и творец, който е бил в служба на своя народ. Казвам на г–н Божидар Димитров – сърцето и мозъкът на Венко са завещани на поколенията и те ще останат на земята, а не под земята. Венко Марковски бе герой на Р България и такъв ще си остане и след смъртта със своето огромно творчество.”