- Г-н Рашидов, може ли един живот да се събере в 350 страници?

- Един живот, в зависимост от гледната точка, може да е и в една, и в много страници. Реалният живот на човека определя неговата големина. Ако един живот е тръгнал по сложна пътека и така се е развивал, то тогава в ръцете на добър разказвач не биха стигнали и стотици страници.


Затова една книга поема само тази част от най-важните акценти, а усещането да не доскучееш те побира в рамките на някакви граници. А за моя шарен живот се оказа, че тези 350 страници са много малка част от това, което се е случило. Живял съм в тази посока, в която е издържана книгата. Така че има много още за разказване.

- В тях само цвят ли има или черно и бяло - в пряк и преносен смисъл?

- Така е устроен животът, че в него винаги съпътстват две неща – това са доброто и злото, красивото и грозното, талантът и бездарието, гениалността и посредствеността, черното и бялото, тъмата и светлината. Тези неща се осмислят помежду си, за да съществува едното и другото. Човешкият живот е в много и различни окраски.

- Казвате, че книгата “Вежди” е като нескафе - малко захар, малко вода, малко горчиво - как горчивото промени живота ви?

- Тази метафора е стопроцентово покритие на моя подход – в книгата голяма част са фотографии, които разказват за всичко, случило се в моя живот, толкова е и текстът, който доразвива предходното, както и илюстрации на моите произведения, които изобразяват предишното. Затова казвам, че в нея се съдържа доброто и лошото, както и изкуство, което за мен е като чиста изворна вода.

- Захарта или горчилката е повече у Вас, а и в книгата, като нещото, побрало живота ви?

- Смятам, че и двете неща вървят ръка за ръка, защото ние не бихме разпознали доброто, ако не е съпроводено от злото. Така че няма по или по- малко по. Това е животът.

- Има ли някоя весела, захарна случка, която си заслужава да се разкаже - някой куриоз, някое разминаване и щастлива случайност?

- Книгата не е с претенции да бъде литература и не това е целта. Тя разказва почти целия ми живот в някаква значима степен и основното – съдържа много факсимилета на документи и оригинали, както и неща, които почти не са известни на широката публика, а така също и изказвания за моята скромна особа на срещите ми с известни, значими за културата и политиката хора – чуждестранни и наши.

- От кулата на Вашите почти 70 години, как песните на майка Ви са повлияли на живота и творчеството Ви? Това, че рисувате и ваете, не е ли продължение на тези песни?

- Тези песни аз нося в себе си през целия си живот. По-важно е нейното отношение и артистизъм към живота, в които тя ме е възпитавала. Може би това предопредели моя избор да поема пътя на творчеството и духовния живот. Тя винаги остава за мен един висок еталон, който съм се стремил да постигна в своя живот.

- Видяхме Ви да ваете главата на Антон Дончев преди няколко дни - доколко приятелите са важни за всичко, което правите?

- Аз съм правил много изложби с портрети на изключителни творци, като Начо Културата, Георги Божилов, Димитър Киров, великия преводач Кръстан Дянков, Виктор Пасков, Генко Генков и много други, но като че ли естествено дойде времето да усетя и да узрее в мен да портретувам този велик писател.

А най-доброто във всичко това е, че той е един мой дългогодишен приятел, когото аз безкрайно ценя и обичам. Той е доказателство, че родината е свята, но творецът е свещен.

- Как така се случва, че около Вас цял живот винаги са най-големите?

- Хората се делят на различни прослойки. От гениалната личност до обикновения клошар човекът винаги търси в живота си онази част от категории хора, на които иска да подражава.

Приемането в тези среди е закономерност, всеки трябва да носи онези качества, които са необходими за съответната среда. Така че талантливите хора приемат на масата си талантливите. Именно затова да бъдеш допуснат в този кръг е трудно.

- Сигурно има много неща, които да помните от тях, но има ли нещо, което някой Ви е казал и се е забило в съзнанието Ви и днес Ви спира или пък обратното - дава Ви сили да вървите напред?

- Винаги има и ще има неща, които остават тайна завинаги. Които човек отнася в гроба, както и неща, които се знаят, но са задкулисни. Спомням си за една гениална фраза на Апостол Карамитев, който играеше ролята на зъботехник и когато Калоянчев го попита за какво служат зъбите, отговорът беше лаконичен:

”За да си държи човекът езика зад тях.” Така че много пъти и аз съм ги стискал, за да не давам отговор на нападките на някои посредствени бездария. Разбира се, това изисква усилия и аз ги полагам, колкото мога.

- Преди близо две години направихте емблематична изложба за завръщане, но тя бе и доста стряскаща с тези кръстове, гробове, изкривени фигури и лица. Доколко болестта промени живота Ви, отношението към него?

- В живота няма само рози и цветя, той много често предлага както радости и успехи, така и много обиди и тъга. Кръстовете и гробовете са също част от това. Винаги съм гледал към тези символи като знаци, не като място, където гният нашите тленни останки, а като знаци които носят паметта на родовете.

- Казвате често, че жена Ви Ви е спасила, тя ли е основанието да продължавате още да творите?

- Казвал съм го и винаги ще го повтарям: ако тя не беше до мен във всичките ми трудности, то аз днес не знам как щях да виждам слънцето. Оказа се, че освен че е прекрасен и уважаван от колегите си лекар, който близо 30 години лекува хората в една от най-уважаваните клиники, тя е и един изключително добър диагностик, прекрасен психолог, а може би не трябва да премълчавам и това, че е търпелив приятел в семейството, изключителна майка и баба и предана съпруга. Без нейната енергия днес нямаше да мога да кажа тези думи.

- Внучките Ви растат, наследили ли са таланта Ви и в каква област?

- Не мога да кажа, че са хора, зависими от това да им бъде наложен избор на особено развитие. В новия свят имат свободата и свещеното право на избор на пътя на развитие в своето бъдеще. Най-важното е да бъдат щастливи от това, което те правят.

- Казват, че за творците всяко нещо - дори най-обикновеното, което правят, е изкуство, Ваши колеги излизат по площади и кръстовища - не ви ли се иска и на Вас да направите някой подобен пърформанс?

- Винаги съм се учудвал на простотията на някои хора, особено когато някой безхаберник ми обяснява що е то пърформанс или що е то плюскане. Но нейсе, нали сме си в България – тук всеки почти е специалист по всичко. Моите познания и годините, когато съм изучавал история на изкуството на света и съм следил теченията от наивизма през оп арта и попарта до аукционното изкуство, ми дават основание да обясня, че пърформансът е една акция, чиято цел е не да има художествено изображение, а да е инструмент, чрез който да въздейства подсъзнателно чрез сетивата на зрителя, а не през стомаха.

Имаше за първи път една добре проведена акция в България и една – в Брюксел на чешкия художник Давид Черни, когато определи на картата на Европа България като тоалетна и чиято цел беше да предизвика реакция на обществото у нас. И успя и орева орталъка у нас.

А в Пловдив на едно подобно модерно изложение, представяйки един черен парцал, предизвика бивш пловдивски кмет, който си позволи да наложи забрана за неговото участие, обиден от тоалетната, с която беше олицетворена нашата страна. И отново успя със своята акция, защото точно това бе целта.

Ето това е акционно изкуство и пърформанс. А другото беше една тайна вечеря в един държавен музей с едни посредствени гладни хора. На това не се казва пърформанс, а „Добър апетит!“.

- Пандемията върна света назад или пък го отклони настрани, но твърдят, че за творците това са най-благоприятните периоди - при Вас как е?

- За всички тази опасност е истинска опасност. Това не е лукс за едни и трагедия за други. Примерите са много, човечеството е преживяло световни войни, ядрени катаклизми и винаги е намирало сили да се възроди. Ако ние опазим живота си, човек винаги ще възстанови пораженията. Най-висшият дар е животът.

- Защо винаги търсим най-лошото в себе си - говорим лоши неща за българите като цяло, като че ли сме част от някаква друга нация, някакви извънземни наблюдатели - Вие как си го обяснявате?

- Нееднократно съм си позволявал да кажа, че единственият голям враг на българите са самите българи. Създадохме държава да се изравняват талантливите с бездарните, да властва злобата над доброто, завистта над талантливото, където тържествува онзи, който не е създал нищо за обществото, а бездарникът се чувства равен на талантливия.

И над живота ни искат да властват неосъществени безхаберници над можещите. Последният пример е бездарното нахалство на една нищо незначеща сган, на хора, които нямат никакво значение за историята, да оплюят и накърнят името и достойнството на Райна Кабаиванска заради изказано от нея мнение – една жена, заради чийто достоен живот и непостижим талант България я има на културната карта на света.

- Ако днес бяхте младеж, бихте ли кандидатствали отново в Художествената академия?

- Академията е университет със специален инструментариум. Много често формирането на таланта на младите минава през уроците на големите творци и художници, през изложбите на хора извън академията. Не само че те трябва да научат азбуката на творчеството, но и да се формират, желаейки да приличат по талант на своите кадърни професори и кумири.

И затова е много важно там да бъдат привлечени талантливи и изявени творци. Това е основното, от което започва взаимстването на голямото изкуство на един млад творец. Бездарният преподавател би бил пагубен за развитието му.

В тази академия по традиция винаги е имало много силни и големи творци. Онова, което ми е странно, е, че с пасивността са допуснали до себе си и до академичните среди единици, които не могат да помогнат на самите себе, а какво ли биха могли да дадат на младите. Тяхното присъствие единствено може да обезвери хората и да срине авторитета на този институт с изключителна история.

Академията е място, където господ формира и дарява с талант, а преподавателите трябва да бъдат пример за това. Моите прекрасни студентски години бяха свързани с преподаване на големи, останали в историята българи, като Дечко Узунов, Ненко Балкански, Александър Поплилов, Найден Петков, Евтим Томов, Любен Димитров, Иван Фунев, проф. Чуклев до по-съвременните Крум Дамянов, Димитър Даскалов, Емил Попов, Георги Чапкънов – все големи имена, от които с шепи сме грабели от техния голям талант и висок морал.

- Като че ли и за Вас по-лесно казват браво в чужбина?

- Винаги съм спазвал един принцип – да си толкова добър в занаята, колкото много твоята публика те иска. В цивилизованите държави целта на хората е да купуват изкуство, което трябва да задоволява техните естетически интереси, а не както у нас, където неразбирането и снобското отношение оставя усещането, че не се купува произведението, а авторът.

Това гради в истинските колекционери усещането за духовен живот и съпричастие в творчеството. Ако в живота нямаше Леонардо, Микеланджело, Рафаело, то днес нямаше да има Медичи. Ако в живота нямаше Медичи, то днес нямаше да има Леонардо, Микеланджело, Рафаело - процес, в който те стават едно цяло. А у нас чувството е когато някой е талантлив, то това го изживяваме като божие наказание.

- Добри думи, лоши думи - кое повече Ви помага в живота?

- И двете. Без тях няма как да оцелеем. Реалният живот изисква както юмруците на лошото, така и юмруците на доброто, все някой трябва да побеждава. Колко би бил по-хубав животът, ако победител е доброто.


ТОВА Е ТОЙ:

Роден е на 14 декември 1951 г. в Димитровград, майка му, народната певица Кадрие Латифова, загива трагично, когато той е 4-ти клас

Учи в сиропиталището в Студен кладенец. Завършва Художествената гимназия в София, а през 1978 г. завършва Художествената академия, специалност „Скулптура” при проф. Димитър Даскалов

През 1985-а заминава за Франция след конкурс на „Сите дез-ар” в Париж

Един от най-разпознаваемите скулптори и художници у нас и по света, на 24 септември ще представи илюстрованата си книга „Вежди“

Бивш министър на културата, сега е председател на Комисията по култура и медии в 44-ото Народно събрание