Евгени Будинов е роден на 20 юни 1981 г. в София. Първите му стъпки в театъра датират от детската школа „Смехурко” в Банкя. В гимназията постъпва в детско-юношеската театрална трупа към Нов драматичен театър „Сълза и смях” при Венци Кисьов. През 2004 Александър Морфов го ангажира за ролята на Мравката в хитовия спектакъл на Народния театър - „Хъшове”. Това е неговият дебют в театъра.
 
Евгени даде пред “ШОУ” едно много откровено интервю за мечтите, за приятелството си с Чочо Попйорданов, за бащинството и за това как едно малко момче се превръща в един достоен мъж! 
- Евгени, сега, след като театралният сезон приключи, ще се отдадеш на почивка или продължаваш да работиш?
- Аз не съм човек, който си прави планове предварително. Планирах преди време екскурзия до Испания и после се оказа, че имам представление точно тогава. Така че не съм много по плановете. Винаги ми се провалят.
 
Но в общи линии - готвя се да си почивам лятото, имам и проекти, които са много забавни. Имаме много готино представление “Изневери в повече” с Албена Михова и Христо Гърбов. Ще го играем в летните театри по Черноморието. След това - малко на почивка по морето със семейството. Засега е това. Мисля и върху друг проект, който ще се появи есента, но засега ще го запазя в тайна. 
 
- Обичаш да пътуваш, къде си ходил досега? Разкажи ми някоя забавна случка.
- Много обичам да пътувам. Ако трябва да степенувам: обичам да се снимам във филми, да правя секс и да пътувам. Не съм обикалял много, но все пак съм лудо влюбен в Рим и Истанбул. Пътувал съм до Русия, Амстердам, Будапеща, Германия и др. Мечтая си да отида в Америка. В Рим бяхме на седмица на българското кино и с жена ми ни се изтъркаха подметките да обикаляме, не се шегувам - буквално ни паднаха подметките!

- Какво дете беше? Роден си в София, тук ли отрасна? За какво мечтаеше? Какви бели си правил?
- Майка ми казва, че съм бил палаво дете, но синът ми Александър е много по-палав. Аз бях много подреден. Играех си много с конструктори. Мислех, че ще стана или лекар, или някакъв архитект. Тогава майка ми работеше като началник цех за трикотаж. Там шивачките ми шиеха различни облекла. Примерно, исках да бъда герой от “Тримата мускетари” и те ми правеха наметало. След това родителите ми купуваха шпага, за да приличам съвсем на образа. Имах много щастливо детство. Нашите не са ми посягали и винаги са ми давали право да избирам какво да правя. Направлявали са ме. 
 
Израснах в Банкя. Летата ми преминаваха там и сега искам и синът ми да прекарва повече време в тази среда. Едно време в Банкя минаваше една кола на един час, сега не е така. 
 
Гледам някой да не ми сгази детето…
 
- Да не се окажеш съсед на Бойко Борисов в Банкя?
- Не сме съседи, но сме завършили една гимназия. Аз, Доротея Тончева, Бойко Борисов и един вратар от “Левски”. Ние сме почетни ученици на гимназията. Той е легенда в Банкя. По някакъв начин може да се каже, че съм гербаджия. На мен Бойко ми е много симпатичен. 
 
- Защо реши да станеш актьор? Как реагираха родителите ти? 
- Още от малък ходя по различни студиа, след това в Банкя продължих да взимам класове по актьорско майсторство. В 10-и клас отидох при Венци Кисьов, който ми преподаваше. Впоследствие ме приеха в НАТФИЗ, в класа на Стефан Данаилов. От ранна детска възраст съм си мечтал да бъда поп звезда или рок звезда! Имах желание да бъда на сцена. Това ме е водило. Интересно ми е да съм някой друг, много други различни хора. Не мога да се сетя какво по-готино има от това да си актьор! Благодаря на Господ за късмета, който имам. 
 
Родителите ми бяха много търпеливи и подкрепящи. Баща ми искаше да стана пожарникар или военен, понеже той беше полковник. Но след това приеха моето решение. Малко им беше тежко, че не ходих в казармата... 

- Кога бяха първите ти стъпки на сцената?
- В детската градина играех божур - цвете. Нямам никакви спомени (смее се). Не, имал съм много хубави роли и като дете. Когато ми стане много тежко и започвам да се чувствам рутинно, се сещам за тези роли и това ме вдъхновява. 
 
 - Спомняш ли си първата си заплата? Какво си купи с нея? 
- Първите по-сериозни пари, който изкарах, бяха 1500 лв. за главна роля в ‘‘Пътуване до морето‘‘ (филм на Станислав Дончев), бях в първи курс в НАТФИЗ. Тогава нашите ми дадоха още 500 лв. и си купих Голф Двойка. Този автомобил постоянно се чупеше и не можеше да запали. Спомням си, че близнаците от моя клас - Дарин и Деян Ангелови, само ме бутаха в някакви странни часове, 4-5 сутринта, за да запаля. Дърпаха колата, даваха ми ток. 
 
Когато я продадох изгодно и те си отдъхнаха!
 
Аз винаги съм работил, още като малък. Продавал съм сладолед на “Пиротска”, бил съм сервитьор, хамалин. Това ми е помогнало, защото съм имал връзка с хората. 
 
- Изкарват ли се пари от театър в България?
- Направо съм се заринал. Нямам време да ги харча. Сега искам даже порше да си купувам (смее се). Не мога да отговоря дали се изкарват или не пари, надяваме се да са повече, важното е да сме здрави и достойни хора. 
 
- А ходи ли българинът на театър?
- Българинът ходи на театър, особено в провинцията хората са много зажаднели, нямат търпение да ни гледат. Такава емоция струва много повече от парите. Когато видиш хората, които имат нужда от театър. В София също хубавите представления винаги са с пълни зали. На мен ми се иска да има повече българско кино. Това е една от мечтите ми. 
 
- Разкажи ми за култовата постановка “Хъшове”. Как те избраха?
- Това е може би най-специалното представление, което ми се е случило до момента, може би и така ще остане. До момента сме го изиграли 250 пъти. Ние тогава бяхме много малки, 2004 година, точно завършвахме НАТФИЗ. Това е било преди 12 години! Мен ме канеха в различни театри в провинцията, но аз отказвах! 
 
Заминах за кратко в Германия, имах едно гадже тогава. По същото време ми звъннаха близнаците (Дарин и Деян Ангелови – б. ред.) и ми казаха, че Сашо Морфов ме кани заедно с тях, за да играем в “Хъшове”! 
 
Беше страшен кеф! 
 
Първо се срещнах с Морфов, после с останалите. Впоследствие всички станахме приятели. Някои хора си отидоха, на някои ни се родиха деца. Даже се шегувахме, че докато има България, ще го има и представлението “Хъшове”. Това е някакво явление - 
 
за мен е чест и съм благодарен, че участвам в него! 
 
Не ме вълнува егото там, важно е цялото представление. “Хъшове” не ме описва изцяло като актьор, имам по-големи постижения. Но ме описва като човек, като начин на мислене. 
 
- Няма как да не те попитам за Чочо Попйорднов… Как се запознахте? 
- Първата ми “среща” с него беше като дете, когато го гледах по телевизията. На живо за първи път го видях в “Декамерон” на Сашо Морфов, бяхме студенти първи курс. Беше в Пловдив. Имах рожден ден тогава, веселихме се заедно. С течение на времето станахме приятели. Това е много емоционална тема за мен. Чочо беше може би най-чистият човек, когото съм срещал. Като едно дете. Може би затова си отиде, защото светът малко или много е гаден, той не беше за него. 
 
Имаме много истории с Чочо, но повечето не са за разказване. Никога не съм могъл да му отказвам. Случвало се е да ми звъни в 4 сутринта с думите: “Копеле, ела тука, трябва да се свърши еди-какво си!” И аз съм тръгвал. Много ми липсва. 
 
Мога да ти разкажа много истории, но не искам 
 
- Кои са приятелствата ти в театъра? Какво е за теб Мастера, Стефан Данаилов?
- Аз се възхищавам на трима мъже в живота си - баща ми, Венци Кисьов и Стефан Данаилов. Благодарение на тези трима мъже аз не съм някой пропаднал тип, а имам посока в живота. 
Мастера е най-популярният актьор в България, където има само две звезди: Стефан Данаилов и Лили Иванова. Всичко останало е местен шоубизнес. 
 
Когато той дойде на репетиции и снимки, обстановката се сменя. Самият въздух се променя. Сигурно е било така, когато Марлон Брандо е излизал на снимачната площадка. Аз имам честта и удоволствието да съм един от неговите студенти. За мен е чест, че го познавам. 


С Мастера, един от тримата мъже, които са го създали като личност, и с малкия си син Александър
 
Срещнах го на живо за първи път на кандидат-студентските изпити в НАТФИЗ. Все едно видях някакъв герой от филмите. Много ме харесваше и искаше да ме вземе в неговия клас, но не му допадаше моят драматичен монолог. Смених го, но пак не беше доволен: 
 
“Исках да видя малко драма от теб, сега какво ще правим? 
 
ме попита тогава. Поиска пак да види комедийния ми монолог, а аз се разплаках, докато го играех - а ставаше дума за една овца. Тогава в публиката беше предишният му клас, сред които Нети, Ана Пападопулу и др. Всички много се изкефиха и така влязох в НАТФИЗ...
 
Благодарение на тези трима мъже аз не съм някой пропаднал тип, а имам посока в живота. 
 
- А любовта? Ти си женен от няколко години? Как се запознахте със съпругата ти?
- Не обичам да говоря за личния си живот, защото съм суеверен. Тя ми предложи брак, аз не вярвах в брака като институция и дори още ме е страх и имам опасения. Тогава тя беше бременна и нещата станаха изведнъж. Постоянно преоткривам нещо в нея. Тя е изградена от двама души: много добър и много лош. Аз обичам и двата нейни образа. Лошият ме държи на земята и ме приземява. А добрият ме вдъхновява. 
 
Запознахме се на един кастинг, преди това сме се виждали, тя ми каза, но аз не помня. Пихме по едно кафе и нещата станаха. Детето ни не беше планирано. Ние имахме много бурна връзка, след около година тя забременя. Решихме, че трябва да го оставим, защото 
 
вярваме, че децата избират нас 
 
Съобщи ми, че е бременна по най-тъпия начин - по телефона. Още не мога да й простя. Можехме да седнем на някое романтично място и да ми го каже. 
 
- Какъв баща си? 
- Иска ми се да съм най-добрият баща на света, но се страхувам да не бъда най-лошият. Може би съм някъде по средата, но си давам сметка, че това дете има само един баща и трябва да съм много отговорен към него. Имам постоянно усещане къде е, какво прави. Искам да го закрилям постоянно. Когато се роди Александър, Деян Донков беше на партито и ми каза: “Постоянно трябва да го закриляш и да знаеш къде е. Както и да му кажеш, че винаги ще бъдеш до него, когато има нужда от помощ!”
 
Някой път ме изнервя, защото е жестоко палав. Аз мога да изиграя две-три представления, без да се изморя толкова, колкото ако изкарам един ден с него. Ако поиска да стане актьор, ще му кажа, че е безсмислено и е по-добре да стане футболист. Искам да го запиша да тренира различни спортове, за да открие интереса към спорта, защото така се изгражда дисциплина и характер.
 
- Кой е най-грозният слух, който си чул за себе си?
- Може би това, че съм женкар. 
 
То не е вярно, аз съм моногамен 
 
Може би най-грозното нещо още не съм го прочел. 


Със съпругата си и новородения им син
 
- Планирате ли второ дете?
- В България не на този етап. Имам чувството, че тук ни притискат да имаме само по едно дете. Ако държавата ми даде финансова помощ, бих могъл да имам и 10. Но не е въпрос само да го храниш и да купуваш дрехи, трябва още много неща, да му подсигуриш образование и др.
 
- От какво се страхуваш, в какво вярваш?
- Преди се страхувах от високо, но скочих с бънджи. Преодолях този страх, но не бих скочил пак. Вече не се страхувам от самотата, а я търся. Харесва ми да оставам сам, да творя. Вярвам в Бог. Опитвам се да съм достоен човек. 

 
Едно интервю на Костадин Костов



 
Очаква съученика си Бойко Борисов на представление
Банкя има арт център, на който помагам да правим бутиково кино, заедно с Маргарита Костова водим киношкола. Записаха се много интересни хора, от 9-годишно момиченце до 60-годишно семейство. Имаме наша трупа. Няма много такива школи в България. Занимаваме се с актьорското майсторство за кино, пишем сценарии. Правим си собствени проекти засега като късометражно кино. Всяка неделя се събираме. Има един човек, който се казва Николай Шаранков - именно той е един от меценатите на културата в Банкя. Въобще мечтател, романтик…абе - Дон Кихот като мен… 
 
Трябва да се влагат пари в култура, изкуство, образование, защото по този начин се възпитават децата и поколенията напред. За мен това е мисия - да има повече пари за култура. За съжаление Бойко Борисов не е идвал още на нашите събития, но го очакваме всеки момент, разказва актьорът.


 
 
Щял да катастрофира с Мария Сапунджиева
Един път щях да катастрофирам с Мария Сапунджиева и Тодор Близнаков някъде между Бургас и Нова Загора. За малко да се ударим в една скала, но имаше една умряла лисица на пътя и тя ме събуди. Така се разминахме с инцидента. В България има много агресия по пътя, хората не могат да разберат, че 5 минути по-бързо или по-рано не са от значение, прави равносметка Евгени.