Лада Баумгартен, писател и издател: За мен България стана страна на откритията и на експериментите

Лада Баумгартен е главен секретар на Международната писателска гилдия. Родена е и живяла в Русия, но в един момент свързва живота си с Германия, създава семейство в тази държава и сега живее и работи в Щутгарт. В България идва за втори път и твърди, че срещата й с творците от поетичния клуб “Иван Николов” в с. Горски извор, Димитровградско, е съдбоносна, макар че е в резултат на едно случайно запознанство.

Преди дни Лада отново беше в България като специален гост на Националния поетичен конкурс с международно участие “Есенни щурци”, който се провежда за трети път. Тук беше оповестена и новината за учредяване на Международна литературна академия, в която са включени 11 държави.

Това решение беше взето и ще се реализира от Лада Баумгартен - Германия, Валентина Бендерская от Израел, Олга Малцева от Москва и Тодорка Николова от Хасково.

В програмата на тази литературна академия, а такава в България досега не е била учредявана, са включени: видеовръзка с поети и писатели от страните, членки на Академията, издаване по един сборник в годината, в който произведенията ще са преведени на три езика - руски, немски и български.

Това е гарантирано от германското издателство “Стелла”, чийто собственик е Лада Баумгартен. 

По тези и по някои други въпроси разговаряхме със самата нея.

- Лада, разкажете на нашите читатели как попаднахте в България, кога за първи път бяхте тук и как ви хареса нашата родина?

- За първи път бях в България през 2018 г., годината, в която попаднах и при вашето писателско дружество в Хасково. Макар че и по-рано бях чувала и чела много отзиви за България, но все не можех да попадна при вас.

И ето този път, както се казва, звездите го пожелаха. Няма да скрия първите си впечатления в момента, в който пристигнах в България - страна на контрастите. При това ярко изразени - и присъщите за градовете нови строежи, и отношението на хората един към друг, в това число и към чужденците.

Но аз нямаше да съм аз, ако не бях се опитала да разбера защо е така. И на много от въпросите си намерих отговора. Но ако трябва да говоря като общо впечатление - аз бях покорена от хората, от радостта, с която ни приехте, от гостоприемството ви и от желанието ви да сте ни полезни.

И това е мнението на повечето от хората, които пътуваха с мен през този 10-дневен тур. Вероятно не беше случайно това, че точно на мен се случи да надникна в задкулисието, което за обичайните туристи остава скрито.

Случи се така, че на мен ми се падна да водя 10 дни писателския воаяж в България, да отговарям за транспорта, хотелите, изхранването на писателите и т. н. Но всичко това, което ми се случи, беше интересен опит за мен...

- И аз съм казвала по друг повод, че нашата среща беше съдбоносна, а не случайна. Как мислите - ние вече “родихме” един съвместен проект - двуезичният сборник “Мелодия за сърдечни струни”, ще “раждаме” ли и други?

- Ако говорим за нови проекти, то аз, разбира се, ще съм радостна да си сътруднича с такива чудесни партньори като вас, писателите от Хасково и Димитровград, и да работим заедно по-нататък. Сега е времето да обсъдим всички варианти за бъдещото ни взаимодействие.

А що се касае до думата “раждам”, аз по съдба нося името на Богинята-родилка - Лада. А това значи, че самите небеса са ме благословили за това: да измислям и реализирам нови идеи за всеобщото благо на хората.

При това аз навярно вече съм достигнала времето, когато човек се старае да не греши и преценява всичко откъм полезната му страна и уверено да пресмята коефициента на своите полезни действия.

За мен е важно не само да доведа до високо ниво това, което правя, но то трябва да има свой отклик, резултати и продължение. Затова аз се боря не за самия проект като правило, а за онова, което той ще допринесе и за другите.

Ако резултатът е дружба, чудесно, ако е нова книга и носи радост на читателите - супер. Освен това, благодарение на един такъв проект, ние можем да споделяме мисли и идеи как да направим света, в който живеем, по-добър и още по-добре, ако ни чуят...

Има ли по-голяма радост от тази за организаторите. Още повече че хората, които участват в нашите проекти, са в т.нар. “златна възраст”.

- Аз знам каква разностранна и сериозна дейност развивате вие: писател, издател, общественик, ръководител на Международната писателска гилдия. Освен това всеки ден публикувате в интернет много интересни статии и снимки, не се ли изморявате?

- По повод умората ще кажа така - ако това, което правиш, носи радост, не може да те умори! Освен това аз разбирам, че ние не сме вечни на земята и затова, докато нося заряд в себе си и силите ми позволяват, искам да направя колкото се може повече добри неща.

И знаете ли, колкото повече стават годините ми (а те отдавна са над 50-те), толкова по-ясно разбирам каква огромна работа ме чака и затова броя всяка минута от живота си 

Днес дори съжалявам за това, че преди време доста често, като много други, разбира се, съм живяла просто ден за ден, мислейки само за насъщния си хляб, за себе си... Макар че погледнато от друга страна, това може би е бил един период от живота ми за трупане на опит и знания, период, през който е трябвало да мина, за да стигна до истинската си същност.

- Вие ни подарихте сборника “Мелодия за сърдечни струни”, като приехте за своя сметка целия производствен процес, а ние само направихме преводите на поетичните творби на авторите от вашата гилдия. Защо ни направихте този подарък? 

- Тази книга е подарък за всички нас. А знаете ли, аз обичам да правя подаръци и дори повече, отколкото да получавам, и това за мен е много приятно. Но в случая не става въпрос дори за подаръка като такъв, а за това, че беше приятно да работя над проекта с приятели.

А аз оценявам нашето сътрудничество именно като онова приятелство, което е огромен позитив и голямо удоволствие. Пред мен не стои целта да печеля на всяка цена и от всичко. Да даваш пари е много трудно, особено когато си беден и гладен. Но когато ги имаш и ти се отдава възможност да ги споделиш с някого, вярвайте ми, е много приятно.  



- Аз внимателно следя вашата издателска политика и виждам, че акцентът е на рускоезичните автори, защо? Какви автори печатате и какви книги? Как ги продавате? При нас, в България, авторите изключително трудно продават своите книги.

- Нашето издателство работи на платформата на Международната писателска гилдия, която обединява рускоезичните автори, а нашият основен език е руският. Но ние правим преводи и на немски и на английски език.
А сега вече сложихме към списъка и преводи на български език. А да се продават книги е наистина много сложно и при нас.

Затова, преди всичко, ние рекламираме книгите си и техните автори, това е, което можем да направим за новите произведения и да разкажем кой ги е създал. А дали изкарваме пари от тези книги? Дори не можем да го правим на въпрос.

В Германия почти всичките писатели имат основна работа и за тях писането на проза и поезия е или хоби, или потребност на душата. Аз смятам, че ако един писател пише, за да изкара пари, значи смисълът на това, което прави, се губи. Освен това мисля, че Господ не ни дава талант (умението да слагаме рими, да рисуваме и да музицираме), за да забогатяваме за сметка на тези умения.

Просто много често ние се обръщаме на една или друга страна, откъдето иде мирис на пари, и мислим само за това как да станем богати и известни. Това, според мен, е невярна позиция. 

- Аз съм чела няколко ваши интервюта, чела съм и литературния анализ на вашата книга “Последняя охота” (Последният лов), в която разказвате за жертвите на сталинските репресии. Защо написахте тази книга, на каква читателска аудитория разчитате?

- “Последняя охота” е една от първите книги за Сталин, които излязоха в Австрия. Това беше и моят дебют - ако може да се каже така. Аз не се увличам от теми, които не са ми близки, които не съм почувствала лично или не съм ги преживяла.

Родена съм в земите край Волга, където е бил Волжкият трудовоизправителен лагер, създаден специално за изграждането на Рибинския хидровъзел или, както е известен, като “Волгострой”. Тази история е започнала през 1935 г. И в същата тази година, през септември, под Рибинск започва огромно строителство, което налага да се образува наказателно-изправителна колония в 1936 г. В лагера са настанени повече от 20 хил. души.

А през следващите години тази бройка постоянно се увеличава. В навечерието на Отечествената война лагерът достига максимума за всичките си години на съществуване - повече от 97 хил. затворници. Повечето от тях са осъдени по 58-о постановление на УК на РСФСР, тоест по политически причини.

В този лагер хората умират или бягат, там се случват страшни неща, от които и до ден днешен ме полазват тръпки по кожата. Не веднъж и два пъти лагерът в Перебор се споменава и в книгата на Солженицин “Архипелаг ГУЛаг”.

“Пристигащите в Перебор през 1938 г. не са знаели нито защо и по какъв закон са осъдени, нито колко години е присъдата им, но посрещащият ги в лагера писар вече е знаел всичко това и веднага ги намирал в списъка”, пише Солженицин. Сред тези, които са били във Волго-лаг, е имало хиляди невинни, но са били осъдени по бързата процедура. Това са работници, селяни, инженери и учени, военачалници и управленци, писатели и артисти.

За научно-творческата интелигенция на Съветския съюз Рибинск става огромен наказателен изолатор. Ще спомена само няколко от тези имена: полският архитект Хенрих Маврикиевич Людвиг, известната поетеса на Сребърния век Анна Радулова, ръководителят на Московския детски музикален театър Наталия Сац и много други. Между другото, през първата година на войната нивото на смъртността в лагера расте почти четири пъти.

До края на 1942 г. не доживява всеки четвърти човек в лагера, а това значи, че загиват повече от 17 000 затворници. През 1944 г. освободените от лагера са само един и половина пъти повече от умрелите. В този ад намират смъртта си и много поети и писатели. И, както става ясно, за десетки хиляди мои съотечественици животът им свършва в бараките на Волго-лага. Как да не разкажеш на хората за това!... Затова написах книгата...

- Вие пишете под псевдонима Тома Блюм, защо? Нима не ви устройва и без това изключително популярното ви име, което всички, които ви познаваме, произнасяме с голямо уважение?

- Благодаря за добрите думи. Но когато аз си измислих този псевдоним, си мислех, че не бива да смесвам работата си в Международната писателска гилдия с това, което според мен е едно увлечение - аз не съм професионален писател и пиша, защото душата ми има такава потребност.

Вероятно не съм толкова продуктивна, колкото ми се иска да бъда. Аз съм от така наречените увличащи се хора - много лесно могат да ме отведат там, където е по-интересно, и да отложа съчинителството си в най-скрития ъгъл в чекмеджето на бюрото си. Но аз никога не съм свързвала творчеството си с някакви сериозни изисквания и правила. 

Имам нужда понякога да кажа онова, което ме вълнува, но така, че казаното от мен да не донесе облаци над главата ми като ръководител. Да, както и да го мислим, но много често ние зависим от чужди мнения, от натрапени стереотипи. За съжаление, невинаги можем да съвместим съзидателното слово с професионалните задължения. Признавам си, отначало аз се криех зад псевдоним и по този начин можех да разглеждам и изучавам един нов свят - светът на творците. А да бъда ръководител на такава важна гилдия в същото това време не ми беше трудно - тук имах голям опит от Русия, който пренесох при новите условия в Германия.

- Какви са бъдещите ви планове с България и с поетичен клуб “Иван Николов”, разбира се? Вие знаете колко ви обичаме и ценим? И сърдечно ви благодарим за това, че присъствахте на нашия национален фестивал “Есенни щурци”.

- Благодаря ви за това, че ме поканихте. Аз вярвам, че нашето сътрудничество ще продължи. Дори родихме първия проект - Международна литературна академия, и програмата ни вече е готова. Как и по какъв начин ще я изпълняваме, ще решаваме в най-скоро време.

Това, което зная точно като ръководител на Международната писателска гилдия, а и като творчески човек, е, че много ми се иска да работя с добри приятели красиви и полезно значими проекти не за да удовлетворявам някакви амбиции.

Мечтая за такива творчески проекти, които да променят не само самите нас, а да изменят и трансформират към добро и хората, които ни обкръжават. Затова заложените в епицентъра на Академията добри и разумни решения могат да се реализират чрез близки, приятели и колеги, които да ги носят като щафета по-нататък. Точно това, което сега се случва в България...

Тодорка НИКОЛОВА 
/вестник "Над 55"/