Лицемерна дипломация, лошо управление и Балканският съюз са класически пример на измяна спрямо родината ни

На 16 януари 1908 г. с Указ №3 на власт в България идва Демократическата партия, а лидерът й Александър Малинов става премиер. Демократите получават властта след близо петгодишно успешно управление на народните либерали. Тогава обаче в родината ни има масово недоволство от стамболовистите, подклаждано от русофилската опозиция. Създава се настроението, че предишното управление е корумпирано, че страната има нужда от нови лидери и хоризонти.

Демократите управляват до 8 март 1911 г. От тях се иска да свършат няколко важни и необходими неща, грубо казано, черната работа, за да отстъпят кормилото на народняците и прогресивните либерали. Те са неизбежният компромис преди насочването на България изцяло в руслото на Русия. По стара традиция управляващата партия насрочва избори на 22 май и според познатите класически практики на байганьовската демокрация печели съкрушителна победа. Стамболовистите са бити и унизени. Но това се вижда малко на ръководителите ни. Народните либерали трябва да бъдат съдени за греховете си, да влязат в затвора и да изчезнат от сцената като опасни политически конкуренти. Втори държавен съд с решение на парламента от 13 февруари 1911 г. Главен обвинител е Георги Данаилов, а негови помощници са Александър Милев и Александър Малинов. Започват разпитите на министрите от кабинетите на Рачо Петров, Димитър Станчов и Петър Гудев на 12 май 1912 г. Обвинителният акт е готов на 1 февруари 1913 г., а процесът тръгва на 7 февруари 1914 г. Вече се действа цивилизовано и в рамките на закона. Не е необходимо да се търсят наемни убийци, след като най-важните фигури на падналите от власт - Стефан Стамболов и Димитър Петков, са убити показно - съответно на 6 юли 1895 и на 27 февруари 1907 г. Тук обаче сценарият не дава чакания ефект поради подготовката и започването на Балканската война. Знаем как завършва тя, а и от 4 юли 1913 г. на власт е правителството на либералната концентрация на Васил Радославов. Както и може да се очаква, подсъдимите са оправдани на 24 юли 1914 г. Преди това обаче демократите извършват историческия акт по обявяване на независимостта ни. Вярно, успоредно с анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, станала факт на 5 октомври, но вече 110 години 22 септември е смятан за една от най-светлите дати в историята ни, национален празник. Малка подробност е обстоятелството, че Великите сили ни признават за независими едва на 6 април 1909 г. и че самата ни независимост си има своя цена, която финансовият министър Андрей Ляпчев договаря с Русия - 82 милиона лева, платими за 77 години при 4,75% лихва. 

Ние изплащаме на Русия това, което й дължи от Руско-турската освободителна война Османската империя

Не е ли справедливо? В България актът е приет с бурни акламации. Хората са горди, че освен свободни са вече и граждани на независимо българско царство. И никой не се пита не е ли грешка начинът на осъществяването му. Защото обявяването на независимостта ни е флагрантно нарушение от наша страна на Берлинския договор от 1 юли 1878 г., а той е всъщност политическият борд, с който Европа ни озаптява от ненужни авантюри. Нека не се лъжем - независимостта ни идва веднага след победилата младотурска революция, започнала на 11 юли.


Фердинанд, правителството и генералитета край Търново по случай провъзгласяването на Независимостта 22 септември 1908 година.

Симеон Радев твърди в своите мемоари “Лица и събития от моето време”, че това е първата ни национална катастрофа. Първоначално становището му ме шокира, но после си дадох сметка, че е прав. Защото младотурците с един замах премахват намесата на външни - велики - сили в техните вътрешни дела, а и тъй като, давайки права на всички народности в империята - за кратко - докато трае хуриета - те обявяват, че така печелят за новата власт гражданите - отомани. На нашите управляващи фактори би трябвало да им е проблеснала червената лампа, че след късането на васалитета с Цариград неизбежно следва война със сюзерена. Война, водена уж за националното ни обединение, но в интерес на чужда сила. За да си изпълнят докрай ангажиментите, които са поели, демократите свикват избори за Пето Велико народно събрание. На тях се провалят катастрофално на 5 юни 1911 г. - за депутат е избран само Рашко Маджаров. Но те са подготвили промените, които ще се гласуват в търновското читалище “Надежда” между 9 юни и 9 юли 1911 г. И не увеличаване състава на Министерския съвет или периодичността на изборите - на 4 вместо на 5 години, ни интересува, а промяната на член 17 от Конституцията, даваща възможност на царя в съгласие с правителството “да свързва и утвърждава всички сговори с иностранните държави и ги съобщава на Народното събрание, щом интересите и сигурността на страната допущат това”. Знаят народняците и прогресивните либерали каква каша ще забъркат и затова бързат да се възползват от услугата, която демократите са им подготвили. А че земеделският лидер Стамболийски стоял в залата с калпак и не приветствал Фердинанд с акламации, това са пикантните подробности, на които пресата ни тогава охотно дава място.
След като ВНС приключва работата си, се провеждат избори за 15-о ОНС на 4 септември 1911 г. и оформилата се коалиция Стоян Данев - Иван Евстратиев Гешов е вече факт. Веднага започват и сондажите с братята сърби за съюзен договор. Със свръхважната и много тежка мисия е натоварен старият грешник Димитър Ризов, пълномощен министър в Италия, комуто хрумва идеята да дели Македония на спорна и безспорна зона по време на среднощните разговори с Никола Пашич и Милован Милованович на 19 и 20 септември 1911 г.

Той предлага и за спорните зони Скопска и Кичевска “да се произнесе Русия”

Оттам до съюзния договор от 29 февруари 1912 г. крачката е само една. Но и в него се натъкваме на уникално за световната дипломация ноу-хау - още преди да е освободена от робство, Македония е не само разделена на две зони, но и за арбитър и при определяне кой от съюзниците ще получи спорната е посочен руският император Николай II Романов! Балканската война, обявена на 5 октомври 1912 г., е така подготвена и водена, че неизбежно да доведе до национална катастрофа за България. Писал съм на друго място, но пак ще повторя - Балканският съюз е класически пример на измама на Сърбия и Гърция спрямо родината ни и много рядък, но красноречив пример за това как нашата армия се използва за осъществяване на националнообединителните каузи на съседите ни. Първо, тя воюва с турците не там, където трябва - уж се борим за свободата на роба македонец, но що дирим по чукарите на Източна Тракия и на брега на Мраморно море, но привличайки основния удар на противника, а след това - след 16 юни 1913 г., изморена и смазана от холерата, е изпратена от Одринска Тракия да се бие срещу съюзниците изменници. Логично е да не постигне успех - сърбите са спрени, от гърците търпим поражения, отстъпваме от Солун до Кресна и не успяваме да осъществим пълноценно обкръжение в Кресненското дефиле между 14 и 18 юли, а нахлуването на румънците на 28 юни 1913 г. без съпротива, защото гениалните ни държавници не са оставили никакви войски в Добруджа, буквално ни сваля полумъртви на земята.

Позорният Букурещки мир от 28 юли 1913 г. е много горчив хап за сънародниците ни, трус и крушение, което те трудно преживяват

Спомням си вълнуващите страници от мемоарите на Симеон Радев, документирал коректно и точно подписването на диктата, след който и за бъдещия ни пълномощен министър в Букурещ е изглеждало, че животът свършва... Големият държавник и дипломат Малинов е имал историческия шанс след обявяването на независима България да даде приноса си и за запазването на нейната териториална цялост и свобода. Той отново става премиер на 21 юни 1918 г. И как брани независимостта и единството на своето отечество? С дребни нашенски хитрини. Едновременно се обявява за лоялен съюзник на Централните сили и същевременно търси контакт със Съглашението за сключване на сепаративен мир. От Германия на 23 септември получава чаканите гаранции за българския характер на Северна Добруджа, с които се слага край на съюзническото управление в прародината ни, предизвикало падането от власт на Радославов. Същевременно - с негово съгласие - се отваря Южният фронт на 14 септември и се решава да се водят мирни преговори на 25 септември. Защо? Според признанието му: “Аз си послужих с отварянето на фронта като стратегически маньовър, за да сключа достоен мир!”. 10 години след като е извоювал независимостта на България, Малинов се проваля като държавник, който трябва да запази нейната териториална цялост. Отварянето на фронта е предателство към съюзниците и има възлово значение за скорошната капитулация на Германия и Австро-Унгария, а освен това след сключеното Солунско примирие на 29 септември 1918 г. отново Александър Малинов е човекът, допринесъл за изгонването на Фердинанд от България

Човекът, сложил му царската корона на 22 септември 1908 г., прави всичко необходимо да го прокуди от страната. При условие че Антантата изобщо не е поставяла въпроса за династична промяна. В случая обаче старата лисица Ляпчев си свършва работата. Той е човекът, подпомогнат от Симеон Радев, който подписва примирието. Логично е царят да пита именно него какво е мнението на победителите за особата му. Отговорът на Андрей Ляпчев е иносказателен и йезуитски: “Ласкаво се изказват за качествата на Негово царско височество”. Всеки разумен човек ще разбере, че след такава констатация за Фердинанд не остава друго, освен да напусне страната. А Александър Малинов доживява окупацията на България от съглашенците. Това не му пречи да си остане министър-председател до 20 ноември 1918 г., когато разбира, че българските войски трябва да опразнят Добруджа. Измаменият управник все пак има някакво достойнство и бърза да напусне потъващия кораб, харизвайки управлението на народняшкия капацитет, “парламентарният тигър” Теодор Теодоров. 

Нему се пада горчивата орис да следи процеса на разкъсването на държавата ни и все пак и той проявява доблест и не подписва Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски слага своя подпис, като - според легендата - счупил писалката си? Него не го интересуват национални каузи и освободителни борби. Той мисли за реформи и за диктатура на своята партия БЗНС и няма намерение да се прави на Мустафа Кемал Ататюрк. Това обаче е съвсем друга история. А всичко започва неочаквано и облечено с толкова добри намерения - на 16 януари преди 110 години...

Борислав ГЪРДЕВ
/вестник "Над 55"/