Любимият вестник “Над 55” връща спомените за хубавите времена

Радостни сме, че получаваме писма с вашите спомени. Сигурни сме, че има още много истории, които да споделите с нас, защото през тези 20 години ние давахме най-доброто от себе си, за да бъдете доволни вие - нашите читатели. Не се срамувайте да ни пишете, всяка история за нас е признание.

И не забравяйте, че най-добрите три ще получат като награда телевизор!

Цялата фамилия сме лекари, медицината е призванието на нашето семейство. Аз, д-р Георги Андреев, съм най-младият. Може би и най-амбициозният. Винаги съм мечтал за бялата престилка. По време на ковид пандемията работех в малка болница, където ваксинирах. Пациентите ми останаха доволни - ръката ми е лека, никой не охна. Колеги държаха точно аз да ги боцна, защото го правя добре, пък и помислите ми са чисти. Ни един мой пациент в болницата не се раздели с живота, а това ме прави щастлив. Много щастлив! 

 Майка ми, д-р Юлия Андреева, е общопрактикуващ лекар в Пловдив, пациентите й я обичат и ценят. По характер е мека, спокойна. Такъв е и съпругът й, също лекар. Той не е моят биологичен баща, но ние се ценим, уважаваме и обичаме. 

“Сине, най-важното нещо в живота е здравето! Бъди всеотдаен в работата си!”, каза ми мама, когато ме приеха да следвам медицина. Не ми е трудно да го правя, защото имам примера на моето семейство. Сигурно ако създам семейство, ще се грижа за жената и децата така, както са се грижели за мен у дома. 

Много скъп човек за мен бе дядо ми. От него имам добро наследство в характера - да бъда упорит и да не отстъпвам пред трудностите. Дядо цял живот се е трудил, постигнал е много. Но, както често се случва в живота, съдбата ни изигра лоша шега - дядо заболя от ковид, а ние, лекарите в семейството, не успяхме да го спасим! Мъка! Остави ми заветите си, към които ще се придържам цял живот. 

Грижата за баба, с която дядо бе изкарал целия си живот, падна върху нас. Тя преживя трудно раздялата с любимия си другар, делила с него и радостите, и несгодите. Постарахме се да бъде спокойна, да не й липсва нищо. Радвахме се, че е на крака, че се обслужва сама, че се радва на моята хубава професия.

Но възрастта си казва думата. Обади ми се мама от Пловдив и каза, че баба е зле. Получила силен световъртеж, не можела да пази равновесие. Веднага се намесили лекарите - все приятели и колеги на майка ми. Настанили я в болница при възможно най-добрите условия. Направили нужните изследвания. Поставили диагноза мениероподобен синдром. Неприятно е, но не е болка за умиране! Лекува се с хапчета, може и с големи количества витамин С. И доста по-млади от баба ми страдат от такава болест. За добрия невролог не е трудно да я открие, да назначи адекватно лечение. За съжаление, обаче баба не се подобри от хапчетата. Повториха изследванията.

Отидох да я видя в болницата, естествено, с букет рози. Баба обожава цветята. Зарадва ми се много. “Гоше, не ми се лежи в тая болница, макар че ме гледат като писано яйце! Да ме върнете у дома, а? Говори с майка ти, моля те! Юлия ще ме наглежда, съседки може да ми носят храна от ресторант. Пък и аз колко ям? Вкъщи и стените помагат.” 

Говорих с мама, но тя настоя баба да остане в болницата, за да се потвърди или отхвърли диагнозата. Завъртя ме работата, минаха десетина дни. Метнах се на колата и за по-малко от два часа се озовах в Пловдив. Използвах съботния ден, защото през седмицата съм зает с работата ми в София. Пуснаха ме при баба. Беше съвсем унила. Само водичка искаше, сякаш не й се живееше. Обясни, че пак са й направили изследвания, диагнозата за мениера била отхвърлена.

Вземали й кръв, привиквали какви ли не специалисти. Добре че в стаята й бе постъпила още една пациентка - по-млада от баба, усмихната и приветлива. “Вижте, баба ви има нужда от близките си хора. Все ми разказва истории от миналото. Това я успокоява. Може би ще е добре да си я приберете у дома”, каза новата пациентка. Мама не се съгласи да изписваме баба, държеше да чуе мнението на специалисти по други болести. 

“Гоше, моля те, като идваш другия път, купи ми вестник “Над 55”! Аз си го купувам в понеделник или вторник. Много е интересен, забавлявам се, като го чета. Една от сестрите в болницата си го беше купила, за малко ми го даде. Там прочетох за моята любима артистка. За Касандра, Гоше!” “Каква е тая Касандра бе, бабо, такава актриса не познавам, а често ходя на театър в София?”, изумях аз. “О, Гоше, млад си, не знаеш за Касандра.

Красавица е тя, от ония, латиноамериканките. Казва се Корайма Торес, играе Касандра в един много хубав сериал. Навремето с дядо ти го гледахме заедно. Цяла България беше полудяла по сериала “Касандра”. Корайма беше хубавица, с едни такива черни дълги коси. Дойде на посещение в България, ама ние с дядо ти не можахме да я видим. От вестниците и от телевизията научихме, че са я носили на ръце, че подаръци са й давали навсякъде.

Тая хубавица разказва в “Над 55” как топло е била посрещната у нас. Пази си и подаръчетата, с които са я дарявали българите. Защо ли сега вече не пускат по телевизията “Касандра”, защо? Искам да си го имам този вестник, Гоше! Сестрата не ми го даде, занесе си го у дома.”

Разсърдих се на мама, че не е купувала вестници на баба ми. Макар че тя самата не е виновна - баба си има приказката само с мен. Така беше и с дядо. Обиколих Пловдив с колата, тук “Над 55”, там - “Над 55”. Няма! За късмет, намерих един брой в отдалечена вестникарска будка. Продавачката се учуди, че се радвам на покупката, а аз й го платих тройно. И право в болницата - при баба. “Ето ти го вестника, бабо, чети си за твоята Касандра! И хапвай по нещо, че да те извадим от болницата!”, казах аз. Очите й грейнаха. Засмя се. Разгърна вестника. И започна да обяснява на съседката си по легло какъв страхотен сериал са гледали с дядо ми. Страхувах се, че ще я отегчи, но това не се случи. Жената слушаше с интерес, от време на време отговаряше на баба, питаше я за сюжета. Заслушах се и аз. В “Касандра” имало и цирк. Участвал и някакъв латинокрасавец на име Освалдо Риос. И той бил идвал в България. 

Замислих се какви интереси са имали баба и дядо - явно общи, заедно са седели пред телевизора и са гледали “Касандра”. А ние, по-младите, се заплесваме по някакви екшън филми, в които не можеш дори да проследиш сюжета. Върнах се в София. След три дни позвъни мама от Пловдив и ми съобщи, че баба се прибира вкъщи, защото е здрава. Оказало се, че е прекарала някаква настинка, не си обърнала внимание, болките в главата я измъчили.

Могла е да глътне два парацетамола или един аспирин... Или беналгин... Нали сме лекарско семейство, щяхме да я посъветваме! Просто трябва по-често да разговаряме с нея, да бъдем край нея. Спомените за дядо я мъчат, но и радват. А споменът за “Касандра” я върна към живот. Пази си вестника у дома, чете го и го препрочита. От време на време звъни по телефона - да провери как съм. Обещах си да я навестявам по-често, да не се отегчавам, когато ми разказва за разни сериали. 

Предложих да я абонирам за “Над 55”, но тя отказа. Предпочита да излезе и да си го купи сама. Сядат на кафе със съседката, леля Дора, доста по-млада от нея, пенсионерка по болест. Говорят си за децата и внуците. Сигурно и за сериалите от младите им години? Дано още дълго го правят, дано са живи и здрави! Благодаря на вестник “Над 55” за интервюто с Корайма Торес! Да е жива и здрава и тя, пак да дойде в България!

Д-р Георги АНДРЕЕВ, 33-годишен