Любо Киров: Любовта е движещата сила на Вселената

Любимецът на българската музикална публика Любо Киров е далеч от възрастта “над 55”, дори до 50 му остават още 3 години. Навръх Димитровден той празнува едва 47-ия си рожден ден. Както обаче сам споделя, “Преди 50 ми се струваше страшно много. Винаги съм се бъркал с изчисляването. Така и не разбрах, като дойде рожденият ми ден - започвам или навършвам годините, които съм достигнал. Не се притеснявам, навършвам 47, а това е много близо до 50...”, с усмивка анализира ситуацията с възрастта най-уникалният тембър в България.

Роден в Плевен, прави първите си стъпки в музиката на пианото, което родителите му подаряват за един рожден ден. Продължава да свири на барабани, а артистичната му натура по-късно го кара да захване четката за рисуване и глината. И все пак предпочита музиката за своя професия. До 2007 г. е фронтмен на една от най-харесваните български формации - група “Те”. След това се ориентира към самостоятелна певческа кариера.

Освен певец е музикален продуцент, автор на много хитове в поп музиката и десетки текстове за песни. Бивш вокалист на група “Те”. Член на журито в сезони 2, 3 и 5 на музикалното шоу “X Factor”. Любо е един от най-обичаните поп певци у нас. Сигурна съм, че има немалко фенове и сред читателите на “Над 55”.

- Любо, любопитно ми е какъв беше като дете?

- Бях леко нагло детенце, дето не слуша много-много. (Смее се.) Бях самостоятелен от малък, защото животът така се стече, че влязох в художествено училище в Троян и на 14 години всъщност се отделих от къщи. И до ден днешен не съм се прибрал, както има една приказка. Това, че толкова рано напуснах дома, създаде предпоставки да стана самостоятелен и дори своенравен понякога. Не слушах много какво ми говореха майка и татко. Примерно - бягал съм от вкъщи и един месец не можеха да ме намерят, което в тая възраст е доста стряскащо за родителите.

- Цял месец?! На колко години беше тогава?

- Някъде на 15-16. Бях без пари, но с дълга коса! Носех на гърба си един спален чувал, обикалял съм цялата страна и съм спал навсякъде - по морето, на плажа. Беше странно време - тийнейджърско. Общо взето, не съм бил от най-послушните деца.

- Беше ли любовчия в училище?

- Ами... да. Първите стъпки в любовта и в секса там се правят. (Смее се.) Няма как да забравя първия секс. Той беше с момиче от по-горен клас. Бил съм на 15-16, а тя на 16-17. Всички сме били деца по това време, но на мен ми се е струвало, че тя е много по-голяма.

- Имало ли е моменти, в които си съжалявал, че се отдаде на музиката, а не на изобразителното изкуство, все пак си учил в Художествената академия?

- Не, никога не съм съжалявал за избора си. С търпение и с много голяма любов съм минал трудните моменти, които са свързани с музиката. Просто тя се оказа по-голямата любов. Ако бях продължил с рисуване, не смятам, че пътят ми би бил по-лесен или по-различен, защото пак става въпрос за изкуство. 

- Приемаш ли за вярна поговорката, че музикант къща не храни?

- След всички тези години, в които се занимавам само с музика, по никакъв начин не бих се съгласил с въпросната поговорка. Музикант храни достатъчно добре, даже няколко къщи, ако е добър, талантлив и успешен в кариерата си. 

- Значи ти си един щастлив човек?

- Така смятам и мога да го твърдя. Не искам да бъда мрънкащ и недоволен, човек, който смята, че животът е нещо много трудно и лошо. Мисля, че ако много обичаш това, което правиш, и вярваш силно, че ще ти се случват хубави неща, то непременно ще ги има, гаранция.

- Гледам те и се чудя - как успяваш винаги да си в добро настроение?

- Според мен няма по-голямо щастие от това да правиш нещата, които обичаш. Аз съм един от тези щастливци именно защото харесвам музиката и всичко, свързано с това изкуство. Това е причината да съм усмихнат, да се чувствам добре и да излъчвам щастие. Обичам да съм позитивен! Винаги търся добротата в човек. Опитвам се да не съм предубеден към хората, които срещам и не познавам.

Стремя се да намирам начини и да постигам целите, които си поставям, и не търся оправдание в случай че не се осъществят. Харесва ми да общувам с добри хора, а музиката е причината да ги срещам. Тук се крие и разковничето на позитивната ми нагласа. 

- Мислиш ли, че е по-лесно да се живее, когато виждаш чашата наполовина пълна?

- О, да, абсолютно! Според мен всичко е въпрос на гледна точка. Ако виждаме чашата наполовина пълна, то определено имаме усещане за пълнота в живота по някакъв начин. Ясно е, че съвършенството ние сами няма как да го постигнем. То е дар от Бога и е непосилно за един човек да го постигне сам. В него винаги има някакво недоволство - каквото и да направи, все му се струва, че може и повече. Но само Господ може да напълни чашата. Съвършенството е подарък, то не може да се изработи. 

- Случва ли ти се все пак да си сърдит и мрачен като облак?

- Случва се, да. Не съм изключение от останалите хора. Моментите на разочарование, хора, които са ме предавали - това ме кара да съм малко по-мрачен понякога. Не харесвам предателството. Не харесвам хората, които крадат от чуждия труд поради невъзможност да боравят с определени изразни средства. Като че ли ние българите сме по-склонни да търсим и виждаме първо негативното. Хубавото е, че не успявам да задържам лошите мисли и мрачните моменти в себе си. Бързо ми минава. 

- Ако трябва с няколко изречения да я опишеш, какво е за теб любовта? 

- Без любов не мога да си представя нищо. Тя е движещата сила в цялата Вселена. Аз вярвам в любовта! За мен тя е като огромен заряд, който е част от характера на самия Създател на хората - в самия Бог. Аз смятам, че Бог е любов, и като казвам това, влагам много по-широк смисъл. Любовта е движещата сила - не само като общо схващане за влюбване и любов между двама души. Вярвам, че тя е всичко онова, което движи клетките в телата ни, което кара Вселената да изпълнява закони - физични, духовни и всякакви.

- Неведнъж си казвал, че Бог за пореден път ти е показал любовта си. 

- Всеки ден има Божия намеса в моя живот. Къде видима, къде не. Човек вижда до върха на обувките си, а Бог вижда надалеч. Затова казвам, че днес съм най-добре. Всеки има периоди надолу и нагоре, но последният момент е по-добър от всички други. Един от случаите, в които усетих много осезаема подобна намеса, бе преди години. Пътувахме с майка ми към вилата ни със спортна малка кола. Излязохме на един завой и не можах да го взема - дал съм повече газ. Набих спирачки, колата се обърна и докато летяхме с главите надолу, се спогледахме с майка ми като на забавен каданс.

Помислих си: “Край! Чупим си вратовете”, и в този миг усетих как някой хвана колата и я обърна. След което тя падна на гумите си като в памук. Ако видиш снимки на автомобила след това, няма да повярваш, че сме оцелели. Имал съм здравословни проблеми, спасяван съм на ръба с перитонит преди години, имал съм катастрофи. Можел съм да умра много пъти. Но явно ме държат тук до последно и ще трябва да се върши много работа. (Усмихва се.) 

- Кажи ми вярваш ли в писаното от съдбата?

- Не, вярвам в Христос като син на Бога. Аз не съм суеверен. Учил съм две години теология. В истинското християнство няма място за суеверия. 

- И накрая, моля те да пожелаеш нещо на нашите читатели!

- Преди всичко им пожелавам да са здрави и да обичат хората около себе си, защото това ще ги зареди с много сила. 

Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55"/