Любо Крокодила: Едва когато златото се намеси, разбираш истинската същност на човека

“Не съм тук заради парите! Търсенето! То ме тласкаше, но напоследък корените започнаха да ме дърпат на Запад. Много години живях сам. Може би трябва да се върна. Има приливи, има и отливи. Както вълните на океана, и ние идваме и си отиваме. Още пътища има да извървим - напред и назад. А племената в Папуа Нова Гвинея имат още много години, докато ни настигнат. Въпросът е верен ли е пътят, по който тичаме? И дали те ще ни настигнат, или ние ще се върнем при тях?” - чуди се героят на бъдещия филм на режисьорите Марио Марков и Панчо Цанков - Любо Крокодила.

Мечтата ни се сбъдна едва тази година, спечелвайки конкурс в Националния филмов център. Направихме добра подготовка и заминахме щастливи към Южния Пасифик. Заедно с героя на нашия филм се гмурнахме в леговището на времето и следвайки дирите на изчезнали през Втората световна война сандъци със злато, се докоснахме до магията на Папуа Нова Гвинея! - разказва специално за “Над 55” сценаристът и режисьор Марио Марков.

Историята на Любо е невероятно приключение, започнало по времето на соца. Кореняк софиянец, той е женен за младо красиво момиче. Не го блазнят благополучието на големите градове и пухените завивки. Копнежът по девствени територии го зове като непреодолим повик на духа и кръвта. 

Има усет към изящното, рисува картини и търси свободата в нейния чист, екзистенциален вид

Така, както я разказва само Джек Лондон. Любо е далече от див и агресивен варварин, груб мачо, а за него София е скучно място. Животът си тече в своите коловози, нищо ново не се случва, няма приключения. “Желязната завеса” е спусната и от България по това време в чужбина могат да излизат само отбрани хора.

Един коловоз, по който човек се движи, а тоталитарният режим се грижи никой да не се оглежда встрани. Жаждата за свободен живот не му дава мира, а Любо е обсебен от идеята да напусне комунистическа България на всяка цена, разказва Марио Марков, решен да превъплъти историята на Крокодила в шестсериен филм.

Любо, заедно с двама приятели, бяга за Америка. След непреодолими мъчнотии прекосява Югославия и преплува за една нощ залива при Триест, въпреки бурята и акулите. Попада в лагер в Италия. Запалва се по екзотични разкази на австралиец и вместо за Америка, заминава за Австралия.

След сблъсъка с работническата действителност в заводите на “Форд” с изненада открива, че просто е сменил една матрица с друга. Осъзнавайки, че не може да е щастлив с нещата, които се харесват на другите хора, започва да търси нестандартни начини на живот, за да намери себе си. Жена му също тръгва по неговия път и го намира. Живеят щастливо, докато не забременява и се връща обратно. Той разбира, че жената, която обича, иска да живее в матрицата, и е принуден да се раздели с любовта си. Така стига до лова на крокодили.

Отчаян, се запознава с двама братя ловци на крокодили и се впуска в безумно приключение. 

Крокодилът е олицетворение на сила, ловкост, загадъчност и хитрост. Символ за мъжкото достойнство 

В Древен Рим е смятан за покровител на живота и смъртта, за пътеводител на прераждането. Любо усеща приликата си с тези животни и спира да ги ловува. Самоуверен и пълен с надежда, изгражда желания си собствен свят, за което плаща със самота. Осъзнава цената на своя избор и го отстоява. Движещ се често на ръба на закона, иска не просто да оцелее. Иска да е самото приключение. Неговата естествена среда не са авенюта и молове. Дори не превзети сафарита и стрелба по животни от луксозни джипове и хеликоптери, а пустош, жега, прах, змии и крокодили.

Среща очи в очи грамаден крокодил, който не го напада. Тогава решава, че повече не може да убива Продава кожите на черно и започва собствен бизнес. 

Става запален златотърсач и скоро заминава за Папуа Нова Гвинея. Казва, че там реките са като банки, пълни със злато, охранявано от хищни влечуги. Трябва само да си смел, да влезеш и да го изтеглиш.

Постепенно образът на героя на бъдещия филм успява да отговори на въпроса ЗАЩО. Какво го бута да се откаже от всичко и да отиде на края на света. Любо разкрива своя невероятен стремеж към свободата от най-чиста проба. Да правиш каквото си искаш и както си искаш. 

Да живееш на високи обороти, без лицемерни норми, тъпи правила и тесногръди ограничения 

Отделно от това, липсата на негативизъм, добронамереността и благодарността му към хората, истинската любов към папуасите и културата им, към самородното злато, което за него изразява свободата, го правят човек от плът и кръв. Постепенно достига до апогея в развитието си с живота сред племената - свободен не само от системите, но и от цивилизацията.

Странник с неукротим дух, карайки ни постепенно да разберем, че дори и да не намери съкровището, е намерил смисъла на живота си, който не се измерва със злато.

“В странния карнавал с маскирани хора кукерите танцуваха под митичния ритъм на чанове и тъпани. Сред суматохата само аз бях без маска и се лутах в олелията. Най-после успях да се отделя от танца и вървях по изровен от пороите път. 

Подминах простреляна от ловци табела “ГРАНИЧНА ЗОНА” и мъчително приближих до изоставена застава. Отпред на фасадата се гърчеше, все едно писан с керемида, надпис - “БДИМ ЗА РОДИНАТА”. Не му обърнах внимание и продължих по стръмното. Стърчащи железа бяха надвиснали като призрачни лешояди от двете страни на браздата. Вятърът тихо дращеше в окъсаната бодлива тел. Вече не чувах и птичките. Само стъпките ми пукаха в тишината - пук, пук. Стигнах до граничния камък и точно да го прекрача, пак се събудих...

Лежа на морския бряг. Пясъкът е толкова жълт и водата толкова синя, че цветовете присвиха зениците.

През полуотворените ми очи железните пилони се превърнаха в палми, натежали от кокосови орехи

Краят на плажа се губеше далече и усещането за свобода бе опиващо. Седнах на пясъка, захласнат от прилива на океана. Вече виждах по-ясно. Неусетно белите вълни, разделящи синия и жълтия цвят, ме потопиха в спомена на отминалите години. Често се връщам към онези първи стъпки, разказва Любо Крокодил.

На бала в Художествената академия бе пълно. Даже по стълбите имаше хора. Китарите на “Сребърните гривни” блестяха на сцената. Музиката се удряше в прясно боядисаните стени, връщаше се обратно и пак препускаше навън, за ужас на многото милиционери отпред. Някой ме потупа по рамото: бе моят човек. Знаехме се от махалата. Слабичък, с фини като на пианист ръце. Майките ни бяха приятелки и израснахме заедно. Продаваше така мечтаните бележки, наречени Открит лист - по 50 лв. парчето.

Цял следобед тихо обсъждахме различни варианти. В Югославия по това време се продаваха страхотни шоколади

Решихме да минем през поста и ако ни спрат, да кажем, че отиваме да си купим. На Ники му се струваше малко наивна цялата работа, но накрая се обединихме около шоколада. Стиснахме си едновременно ръцете и се разделихме до следващата съдбовна сутрин.

... Провериха ни документите при Драгоман и след малко пред очите ни се откри идилична картина. За разделените роднини от двете страни на границата съборът в Калотина бе единственият начин да се срещнат. В суетнята хората изпускаха тежките торби с храна и стоки и се прегръщаха просълзени. 

Целуваха се, танцуваха, а цялата земя бе покрита с домашно приготвени баници 

В края на поляната имаше рекичка и мостче. Български и югославски милиционер стояха в края му и си говореха. Съборът бе на българска територия и югославяните, връщайки се обратно, ги поздравяваха, без да спират. Оставихме моторите близо до мостчето и наблюдавахме ситуацията. Гледах милиционерите и стисках сто долара в ръката си. Бях пренавит като на олимпийска гонка. Стигнах края на моста и поздравих югославската фуражка. “Здраво, друже, како си?, Добро, добро...” Ясно бе, че трябва бързо да изчезваме, а стояхме като парализирани. Постепенно осъзнахме, че най-после сме го сторили. Не вярвах, че може да е толкова лесно. Чакаха ни още много препятствия, но бяхме направили първата крачка...” 

Паулина БОЯНОВА

Снимки личен архив

Цялата завладяваща история на златотърсачът ще можете да гледате в ефира на БНТ.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук