Мадлен Алгафари: Психоанализата е моят гьол, в него се чувствам удобно и приятно

Има такива хора - сами по себе си са една вселена. Психотерапевт, писател, преводач (владее френски, италиански, руски, английски), журналист, поет, пътешественик... Съпруга на режисьора Нидал Алгафари и майка на Николай и Александра. Трудно може да се изброи всичко, което е чаровната, усмихната и изпълнена с енергия Мадлен Алгафари.

При представяне на последната й книга “Пътят на сърцето” тя споделя: “Тази книга се роди по Пътя Камино де Сантяго. Подарих си това несравнимо, щастливо, свободно, първично, трансформиращо преживяване по случай 50-ия ми рожден ден. А Пътят ми подари книга. Тя е едно от многото вълшебства, случили ми се по Пътя-живот. Аз вярвам в чудеса и не мисля, че те са нещо свръхестествено. Чудесата са под Път и над Път, стига да имаш очи за тях. А ако имаш и сърце, можеш сам да си чудотворец”. Струва ми се, че това обяснява доста от магията, наречена Мадлен Алгафари. 

- Мадлен, казваш, че си щастливо живееща, щастливо омъжена, щастлива си в професията си... Има ли място за драми в твоя живот?
- Ама, разбира се, че има място за драми. Хората си мислят, че аз не рева. Ами яд ме е, тръшкам се за някои неща, боли ме от други, нараняват ме разни хора, губила съм приятели, аз съм бъркала. Мъчно ми е за хора, с които сме се разделили, защото са в чужбина... 

- В такива случаи какво правиш, може би се обръщаш за съвет към психотерапевта Мадлен Алгафари?
- Първо осъзнавам, че всичко това е нещо много нормално и естествено и че няма живот само с розови послания и розови облаци. 
И съм благодарна, че ги има приземяващите неща
Така че всичко това е много естествено и ако не беше така, просто нямаше да има развитие.

- Откъде дойде у теб тази любов към психологията?
- Не съм от хората, които от най-ранно детство знаят каква ще бъде професията им. Мечтаех да следвам история, кандидатствах и не ми достигна балът. Завърших психология, дипломирах се и продължавах да се питам какво ще правя с тази модерна професия - психолог. Да си намеря работа по онова време беше трудно. Едва след уроците на проф. Валдо Бернаскони разбрах, че в психологията има много хляб. Оказа се, че мога да анализирам дори проблемите на близките си, да им бъда полезна. На всичко отгоре, докато го правех, се забавлявах. Следователно психоанализата е моят гьол, в него се чувствам удобно и приятно.

- Имаш толкова много случаи в практиката си, не ти ли се струва, че ние, българите, доста се променихме през последните десетилетия?
- Безпаричието доведе до голямо озлобление между хората. Българите станаха зли. Постоянно са в депресия, гони ги скептицизъм. Съдя за това по начина, по който гледат на живота. Ако продължаваме в същия дух, ще стигнем до под кривата круша... Ние ядем бързо, работим бързо, ходим бързо, дори не дишаме дълбоко. Абсолютно всичко правим бързо, а това е неестествено. Биологичният ни часовник е настроен за много по-бавен ритъм на живот. Изминалият век бе времето на най-скоростното развитие на човечеството. Това наложи едно абсолютно неотговарящо на биологичната ни програма темпо. Тялото и душата ни са същите, каквито са били на неандерталците, не сме се променили кой знае колко. С тази разлика, че френетичния ритъм, в който живеем днес, тогава изобщо не го е имало. Стресът неминуемо съкращава живота и това е доказано много отдавна. 
Днешният човек не се казва само хомо сапиенс, а хомо невротикус нормалис
Неврозата вече е нормалното ни състояние.



- Бедността ли само е причина да сме толкова озлобени и негативно настроени към другите?
- Причината въобще не е само българска. Това е планетарен феномен. Причината се е появила тогава, когато хомо еректус се е превърнал в хомо сапиенс и е разбрал, че измисляйки първите морални правила, тоест създавайки задръжки, прави ближния си подчинен вече не чрез физическата сила, а чрез силата на разума. Оттам цялата изкривена посока, в която човечеството върви. И колкото повече осъзнаем, че връщайки се към спонтанността, към естествеността, към реакцията - тук и сега, на момента, която никога не е предозирана, толкова по-здрави ще бъдем.

- На какво още трябва да се научим?
- Да разчитаме преди всичко на себе си, а не на работодателя, на държавата, на мама и татко. От дупка трудно се излиза. А България е много, много голяма дупка. Чудесата са вътре в нас. Трябва сами да ги открием и извадим на бял свят. Като чисто терапевтични проблеми в нашенеца забелязвам силно чувство на паника, страхова невроза, депресия и хранителни разстройства. Всички те са естествена реакция на невъзможността ни да изразим по един или друг начин агресията, която трупаме. Човек опитва веднъж да пребори проблема, не успява. Втори път - отново не успява. Трети път няма да опита, защото се затваря в черупката си и трепери. Семейството също е повод за ядове - правилното възпитание на децата, отношенията между съпруг и съпруга, трудно откриваме начин да се разбираме... Малцина умеят да говорят и да изслушват другия.

- Можем ли да противодействаме с някакви, макар и малки, хитрости на постоянния стрес?
- Ние живеем с нагласата, че цяла година се работи здраво и се почива само през лятото. А могат да се измислят някакъв вид почивки и на по-малки интервали, което намалява стреса. Много е важно също да си осигурим поне добри взаимоотношения с хората около нас - на работа, в семейството. Или да прибягваме до по-малки трикове от рода на хубав филм или хубава книга, които ни очакват вечерта. Така ще вкарваме на малки дози положителна емоция, която със сигурност ще оцвети в по-розово ежедневието ни.

- Струва ми се, че не умеем да почиваме пълноценно?
- Много българи не почиват. Други пък като отидат на почивка, са готови да пръснат всичките си пари, за да могат да се почувстват добре. Това зависи от самооценката. Ако аз се чувствам ценна, важна, значима, струваща в собствените си очи, ще си разреша да ми е хубаво. Ако обаче съм с малоценностни изживявания, няма да си доставя достатъчно удоволствия и да се поглезя. Голяма част от българите почиват некачествено - остават си вкъщи, но пък там ги зариват битови проблеми. Не е задължително да имаш средства, за да отидеш на скъпа почивка, но поне можеш да отидеш сред природата, защото контактът с нея изсмуква всички негативни енергии и зарежда с положителни. Да се смени онова, което виждат очите, чуват ушите, вкусва устата, усещат тялото и кожата... Да се смени естеството на всичко заобикалящо ни отвън, за да се смени и всичко отвътре. 

- Да, но как да забравим за проблемите?
- Трябва да умеем в определен момент да си забраним да мислим за тях, да разтоварим мисълта си, да се опитаме да отвлечем вниманието си. Колкото по-пълноценно сме си починали, толкова по-качествено можем да работим след това. Важно е човек да се поглези, защото този свят се движи от здравия егоизъм, който означава “ще дам, за да получа”. 
Тоест, ако аз не получа, откъде да взема, за да дам после. В този смисъл човек трябва да може да открадне време за себе си, да се зареди с положителни емоции, за да бъде пълноценен в отношенията си с другите.

- Ти самата постоянно си усмихната и заредена с позитивизъм. Каква е тайната ти? 
- Аз съм много емоционален човек и съм поведенчески активна. Зареждам се от природата, музиката, приятелите и нарастващия брой на осъзнатите хора, което ме кара да чувствам, че животът ми е осмислен. А човек, който прави това, което отговаря на смисъла на живота му, винаги е пълен с енергия и чувство за удовлетвореност. 

- Как почиваш, имаш ли специален режим на хранене, спортуваш ли?
- Чета книги, макар че бих искала още повече време да имам за това. Срещам се с приятели, търся природата, пея. Ям всичко, но не преяждам, спортувам и почивам рядко, но се старая да го променя. 

- Смяташ ли, че характерът на човека не се променя и все още е в сила поговорката за вълка и козината му?
- Променя се единствено личността. Характерът е ядката - най-непроменимото. Заложена е в детството, генетично е програмирана. Личността е начинът, по който изразяваме характера си в различни ситуации. А думичката личност има стародавен произход и означава маска. Която сама по себе си означава прикритост, загадъчност, нещо, което скрива най-същественото.

- И накрая, какво би пожелала на нашите читатели?
- Да не падат духом! Да не спират да обичат, защото това е страшно. И да помнят, че обич се получава само когато се дава.

Валентина ИВАНОВА