Мария Стефанова: Жени, дръжте фасона, милички, не се предавайте!

 Невероятната Мария Стефанова отпразнува на 9 октомври 83 лета, заобиколена от близки и приятели. 

Ако театърът е любов, а любовта е всичко, ако духът се поддържа с разговори за душата в театъра, то една от най-красиво разказаните истории е тази на Мария. Тя преживя четвърт век в принудително пенсиониране на 55 години.

През 2018 г. един телефонен звън преобръща живота й на вече достолепна възраст. Без да подозира, че ще се завърне в Народния театър, тя пожъна огромен успех и за ролята си в “Три високи жени” грабна “Аскеер”, последваха още забележителни роли, а на 5 ноември можете да гледате великолепната актриса в “Облог”.

В живота си е имала сурови уроци, но днес не желае да се обръща с гняв назад. Силно емоционална, тя умее да печели сърцата на хората. Знае как да пренесе зрителя в различна епоха и да го накара да съпреживява заедно с нея. 

- Г-жо Стефанова, преди няколко години се завърнахте на сцената на Народния театър и пожънахте невероятен успех.

- Въпреки че ме съкратиха от Народния, аз продължих да играя, в продължение на 12 години обикалях из цялата страна. 

Но все пак прекъснах съприкосновението си със сцената за един немалък период, когато моят партньор в живота Христо Стефанов се разболя, а по-късно си отиде от този свят. А аз претърпях инцидент и няколко не много успешни операции на крака...

Сега играя с канадка и вероятно зрителите я възприемат като реквизит за ролята ми, но не, аз понакуцвам не само на сцената, но и в живота. Пазя се, за да мога да играя... Щастлив човек съм, няма значение какво ще преживееш. 

Когато живееш дълго, няма как да не срещаш болката, малките предателства, обичайните подлости, тъгата и радостта. Въобще всички емоции, които придружават целия актьорски живот, и не само. Всеки човек, преминавайки през живота си, среща трудности. Всеки си знае как го е покрила керемидката и какво е преживял. 

На всички хора над 55-годишна възраст искам да кажа: Не се страхувайте, има толкова много радости, които съпътстват по-късните години. Някои прописват, други се радват на приятелства, на деца и внуци. Възрастта не може да бъде пречка да се занимаваш с любимите си хобита или работа. Да излезеш от това, което обичаш и можеш да правиш - не бива.

Жени от всички зодии, дръжте фасона, милички, не се предавайте. И знайте, винаги можете да направите първа крачка към щастието и успеха, независимо от годините.

- Вие сте преживели не един труден момент, как успяхте да се съхраните?

- С нищо не ме е пощадил животът. Не се гордея с това, но дори когато загърбих сцената, когато реших, че съм приключила с всичко, и се затворих в моята силна болка и страдание, аз пак вървях... 

Бродех из празните стаи у дома - библиотеката, ателието, спалнята, кухнята, гълъбите, гугутката, котетата долу, параклиса, сътворен от съпруга ми... Вървях постоянно, но бях затворила моя свят в един оазис, в който се чувствах добре. 

Това беше страшното. Толкова свикнах да си живея с болката и страданието, че си ги вардех някой да не ми ги разтвори и да се лиша от тях. Само човек, който го е изживял, може да ме разбере. Ако те сломи първото препятствие, което животът ще ти поднесе, е ужасно.

Толкова е страшно и убийствено трудно да продължиш. Но трябва да се свикне, не знам дали тази е думата, с болката, с тъгата. Да си я отгледаш, да я приемеш, да се примириш. 

Да скриеш тази укротена, вече не толкова пареща болка в сърцето си и да я пазиш никой да не я докосва

Аз съм на 80+ години и знам, че мога да преживея всичко. Мога да бъда тъжна, но не убита. Животът е, да се живее и човек трябва да намери начин да бъде щастлив. 

За моите връстници, за хората, влезли във Великата Осмица, трябва да има спокойствие. Много е важно никога да не се самосъжаляват и никога да не се самозалъгват. Човек трябва да бъде честен със себе си. Ако си наясно какво те е спъвало, къде си грешил, няма начин да оглупееш и да не живееш пълноценно и на 80, и на 90, и на 100 години. Няма възраст - когато сбъркаш стъпката, пряко сили трябва да се изправиш и да продължиш да вървиш.

- Как все пак се решихте на 78-годишна възраст да играете отново?

- Бях решила, че кепенците са спуснати след моята голяма загуба на моя светъл любим, голям аристократ - съпругът ми, художникът Христо Стефанов. 

Един ден се случи това малко чудо с мен. Телефонът не беше спрял да звъни, но този ден звънът беше от... Народния театър. След толкова години! 

Точно на 9 октомври ми се обади Мариус Донкин, тогава той беше директор на театъра. През годините сме работили много с него и сме не само колеги, но и приятели. Честити ми рождения ден, попита ме как съм и когато му отговорих, че съм във форма, ми каза: “Имам тук един млад режисьор, моля те да се срещнеш с него”. 

И тук аз въобще не помня какво се случи с мен. Сърцето ми запрепуска, и не за друго, а защото това беше Народният театър. Институцията, която ме беше наранила жестоко. 

Бях заключила вратата на служебния вход - 25 години не бях престъпвала прага на тази врата, след като ме изгониха... 

Но никога не съм заключвала главния вход към Народния театър. Разбира се, че идвах. Сядах си кротко в публиката. Гледах с особен интерес, когато дойдоха тези млади момчета и нашумяха. Гледах “Дон Жуан”, гледах “Хъшове”, гледах “Буря”... Не можех да си позволя да отида в Камерната зала, защото там веднага щяха да ме разпознаят. Не исках да демонстрирам... отхвърлената актриса. Аз съм честолюбива. На достойнство съм възпитана от баща си.

С онова позвъняване всичко се преобърна. Два дни не можех да си намеря място. Бродех из къщи, казвах си - не, няма да се върна, не съм в състояние, не бива да развалям това, което съм направила. 

Обзе ме страх, радост, болка и възторг... 

Театърът позвъни и разби всичките ми бариери 

Дадох си сметка, че не театърът е виновен, а хората... И се предадох.

След два дни вкъщи дойде това красиво, интелигентно и талантливо момче - Стефан Станев. Беше си избрал “Три високи жени” от Едуард Олби. Ей сега като го споменах, и ми се приигра - възкликва Мария. 

- Даде ми пиесата... Заедно четохме няколко дни и един ден той протегна ръка през масата и каза - готови сме. Няма да забравя как престъпих прага на театъра, след толкова години, а как ме посрещнаха колегите. Сърцето ми се изпълни с радост.

- Какво все пак ви зарежда с тази енергия?

- На първо място е дъщеря ми, колкото и да е далече от мен. Тя и театърът ме изпълват с енергия. Това са двете неща, за които аз живея. 

А имам и много приятели, които никога не са ме изоставили. Те носят в себе си високи нравствени ценности и няма значение дали са артисти, поети, художници или просто добри хора. 

Да! В моя живот Бог дал

Аз до такава степен обичам мястото, наречено театър. Той е едно огромно живо нещо, което съдържа всичко - и болка, и радост, и успехи, и цветя, и поражение, и всичко. Всичко има в един театър, което съм преживяла.

Обичам повече репетициите, отколкото представленията. Винаги ходя рано, часове преди началния час. Гримьорната става моят параклис, в който се потапям. Там се раждат всички настроения, емоции, там събираш цялата си сила, за да можеш да направиш въздействаща роля, която да завладее публиката, да зарази хората - с теб да се смеят и да плачат, с теб да дишат.

Миг преди да се вдигне завесата, в полутъмното аз усещам колегите ми с тяло, с дъх, с очи, със сърце. Тогава усещам, че нещо ме повдига “на една педя над земята”. Ето това е магията на театъра. Завесата се вдига, черният квадрат се отваря, близва те прожекторът и става магията. При мен прожекторът играе много специална роля, той ме разсъблича, показва всички мои недостатъци, показва и добрите, и хубавите неща, които нося.

- Кога започна тази магия за вас?

- Заобичах силно театъра още като дете в Младежкия театър. Господи, как примирах от възторг, когато се отдръпваше завесата. Едни вълшебни декори, едни вълшебни актьори. Но винаги съм мечтала за Народния театър. Когато майка ми ме заведе за първи път, бях омагьосана, даже не си спомням какво съм гледала... Заплени ме и аз станах пленник. 

Училището ми, Втора девическа, беше наблизо и често ходех на служебния вход да гледам как се събират актьорите Славка Славова, Апостол Карамитев, Ружа Делчева, Ирина Тасева... 

Тогава открих кошарата на Народния театър - един парапет отзад в залата отделяше евтините правостоящи места за ученици и студенти. След училище, ако нямах детска театрална школа, обезателно денят ми завършваше там, в кошарата. Познавах “Ромео и Жулиета” с всички четири Жулиети. Знаех на кое място Апостол Карамитев ще мине на авансцената и ще му се търколи сълзата на бузата, знаех кога в “Дванайсета нощ” Константин Кисимов ще се засили и ще иска да се покатери по стената... 

А днес, ако не е огледалото, по сцената нивга няма да усетя, че съм остаряла!

Знам, че пред мен хоризонтът е твърде съкратен, наясно съм и не изпитвам страх. Но ми се живее. В мен има толкова много радост и обич, толкова състрадателност и възторг, че понякога имам чувството, че ще се пръсна и изпитвам нужда да ги раздам. Не се състезавам с никого. Вече е много късно и много смешно би било на моята възраст, с опита, болката, загубите, компенсациите... Имам една любима реплика от “Американска терапия”: “Когато разбереш цената, ти вече си платил дълга си”. Аз всичко съм си платила в този живот. Знам цената! 

Щрихи към портрета

Мария Стефанова поставя пиесата “Удушвачът” на Азиз Несин в Благоевградския театър. По-късно е поканена от Славка Славова, Таня Масалитинова и Георги Георгиев-Гец да пресъздаде същата пиеса и в театър “Барбуков”, с който пътува 12 години. В постановката “Може би на покрива има кон” на частния театър е помощник-режисьор на Крикор Азарян.

В киното играе в “Късче небе за трима”, “Иван Кондарев”, “Вчера”, ” Всичко е любов”, “Ла донна е мобиле”, “Петък вечер”, както и в телевизионните сериали “Сами сред вълци”, “Дунав мост” и други.

Поли БОЯНОВА