Майката на обесилия се в арестa Иван Михайлов: Жестока тайна погуби сина ми!

Миналата седмица в клетката за арестанти на благоевградската полиция мистериозно издъхна (официално - след буйство и самообесване) 39-годишният Иван Михайлов, който беше задържан за трети път да шофира пиян. Отец Георги, опял покойника, се чуди и диви: “Абе, аз преди да стана свещеник съм бил келнер в най-елитния местен ресторант в хотел “Ален мак”, пред очите ми са минали много хора и знам кой как пие, кой е пиян, кой е подпийнал и кой се налива. С Иван съм бил поне 20 пъти на маса тук, в къщата им в квартал “Грамада”. Канили са ме на освет, на курбан, на прасе, на какво ли не. Ей, Богу, това момче никога не съм го виждал да се напие, да прекали, да му проличи по някакъв начин. За някакво буйство, да не говорим! Грях ми на душата, ако лъжа!”. Всъщност наблюденията на Божия служител са само интродукция към интервюто с майката на Иван - Зорка Михайлова.

<em>Смъртта на младия мъж разбуни духовете в Благоевград. А началото на истината за трагедията може би бяха последните й думи по мобилния телефон, изговорени в момента, в който репортерът на &ldquo;ШОУ&rdquo; влизаше при нея: &ldquo;Да не съм луда да му го кажа!...&rdquo;.</em><br /> <hr /> <br /> <strong>- &ldquo;Фактите&rdquo; в медиите около смъртта на сина ви така се разминават, че истината някъде се губи. Какво се случи всъщност?</strong><br /> - Значи, ние с него се разделихме към един часа на обед. Той си отиде в кв. &ldquo;Грамада&rdquo;, там снахата има къща... <br /> <br /> <strong>- А защо е спрян да шофира пиян на шосето до село Айдарово? <br /> </strong>- Не знам. Той си търсеше работа там в едно предприятие и може да се е чул с някого и да е тръгнал. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Но не е бил пиян, кълна се!</strong></span><br /> <br /> Преди да се разделим, сутринта беше ходил да помага на един приятел нещо за къщата и дойде леко почерпен, но повече не е пил. Знам, защото веднага отиде при снахата в &ldquo;Грамада&rdquo;, нещо поработил малко, хапнал, легнал да почине, тогава някой му звъннал и той тръгнал. <br /> <br /> <strong>- Вие кога го чухте за последен път?</strong><br /> - Аз му се обаждам най-напред към два и нещо. Вика ми: &ldquo;Тука на пътя съм, хванаха ме полицаите, абе малко сгафих&rdquo;, но си беше спокоен. Чудно ми беше, `щото аз си го познавам по приказката кога е пил. След това отидох при снахата, поседях малко и към три и половина съм си тръгнала. Обаждам му се през това време, но му беше изключен телефонът. По едно време моят &ldquo;пукна&rdquo; - беше го включил. Викам, Иване къде си, бе, той ми каза само: &ldquo;В полицията съм&rdquo; и пак се изключи телефонът. Към четири часа излязох - викам си: е сега ще отида до полицията да видя какво става. А още нямах никакво притеснение, защото и той беше спокоен, когато се чухме. <br /> <br /> <strong>- Да, но това е било, когато е бил в полицията, и оттогава не сте го чували повече час и половина, а телефонът му е изключен... Вярно ли е, че когато сте се чули за последен път, сте го питала: &ldquo;Иване, ти да не си пил, бе?&rdquo;?</strong><br /> - Не, това не беше последният път в полицията, а когато бяха още на пътя. Той ми вика: &ldquo;Не, бе, майко, не съм пил!&rdquo; - и телефонът моментално изключи. Така стана и когато беше в полицията. Той ли го изключи, друг ли му го изключи, не знам. Така си остана изключен до края, до събитието... искам да кажа, нали, докато дойдоха вкъщи да ме вземат, за да ми съобщят, че е мъртъв. Както и да е. <br /> <br /> Аз отидох към 4 часа в полицията спокойна, щото сгафил, сгафил, но все пак не беше убил човек, нали, какво толкова?!... <br /> <br /> <strong>- В медиите пише, че е буйствал и в патрулката, и в клетката за арестанти...</strong><br /> - А, не, аз като го чух и преди да са го качили, и след като са го свалили, си беше спокоен. Сега не знам какво е ставало в колата и ареста, но си говореше спокойно. <br /> <br /> <strong>- И какво стана, като отидохте в полицията?</strong><br /> - Ми викат ми: &ldquo;Тука нема такъв!&rdquo;. Казвам им: &ldquo;Питайте дали не е регистриран, аз съм му майка, щото той ми каза, че е в полицията, пък как така сега го нема? Вие не знаете ли справка да направите&rdquo; - викам на дежурния. Чак като се полутах нагоре-надолу, от регистратурата ми казаха да питам да не е във Второ РПУ, аз даже не знаех, че има такова. Викам им пак справка да направят да не е там, ама те ми отговарят: &ldquo;А-а-а, те са толкова патрулки, кой да питаме?&rdquo;. И аз казвам добре, те се опитаха да ме спрат: &ldquo;Ама защо сега ще биете път?&rdquo; - обаче аз айде на рейса и там - накрая на града, във Второ РПУ. На входа на едно момченце, служител, му викам: &ldquo;Тука требва да има един Иван Михайлов, задържан при вас?&rdquo;. Казва: &ldquo;А, закарахме го в централната сграда&rdquo;. Бе, викам, аз сега оттам идвам, кога са го откарали? Ми сигурно по пътя сте се разминали, казват ми. Ма ти не се бой, викат, просто проверка за алкохол, не е нищо страшно. Даже като се върнах в централната полиция ми викат: &ldquo;А, ето я майката! Добре, че не е дал кръв, `щото иначе може и повече да покаже&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- И как се развиват по-нататък събитията?</strong><br /> - Ами исках да го видя. Не можело, забранено било, казва ми дежурният. Бе той да не е убил човек, какво толкова е направил, та да не мога да го видя? <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Не ми разрешиха - немали право</strong></span><br /> <br /> По едно време един ми вика: &ldquo;Ако искаш да му направиш нещо добро, донеси му един сандвич и вода&rdquo;. Отидох до нас, нали сме на пет крачки, направих всичко и се връщам. В полицията излезе един, взе нещата, а аз ги питам, не може ли да дам мойто телефонче, щом неговото е изключено и не може да се обади, за да звънне на жена си и детето, да са спокойни. - Не може! &ldquo;Утре към два часа ще го пуснат&rdquo;, викат ми. Помотах се малко и си тръгнах. Дойдох си, пуснах си телевизора, трябва да е било към пет часа вече, но не е било 6, както казват, че момчето излязло да вземе храната от мен, отклонило се и тогава станала белята. Та към 9 вечерта се звъни. Отварям и двама цивилни на вратата. Единият ми подава визитна картичка и си я прибира - нищо не разбрах кой е, какъв е. Казват ми: &ldquo;Трябва да дойдете с нас до полицията...&rdquo;. Айде да прескочим некои работи... Вкараха ме в една стая и постепенно я напълниха с хора. Първо лекар некакъв, май от Спешното беше, после друг дойде, след това психолог, още други двама и последният, който дойде, ми каза лошата новина: Така и така, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>вашият син се е обесил с чаршаф в килията...</strong></span><br /> <br /> <strong>- Вие сигурна ли сте, че ви казаха &ldquo;чаршаф&rdquo;, а не нещо друго? Защото преди малко говорих с говорителката на дирекцията Шаркова и я помолих да уточни с какво се е самообесил синът ви. Тя обясни, че всъщност не става въпрос за чаршаф, а за &ldquo;текстилна постелъчна тъкан&rdquo;, наистина по-дебеличка от чаршаф, но....</strong><br /> - Ама как, аз много добре помня като ги питах: &ldquo;Е, как се е обесил с чаршаф, та вие имате ли чаршафи там, къде ще го е закачи тоя чаршаф?!&rdquo;. И те ми викат: &ldquo;Отскоро имаме&rdquo;, понеже, нали, требвало да се придържат към европейските стандарти. <br /> <strong><br /> - Вие огледахте ли го добре, преди да го погребете?</strong><br /> - Да, защо? <br /> <br /> <strong>- Имаше ли някакви белези?</strong><br /> - Ние само лицето му видяхме - нищо му немаше, такъв хубав беше и като мъртъв...<br /> <br /> <strong>- А по тялото?</strong><br /> - Е, не сме го гледали долу там... Но от агенцията ни казаха, че не е имал никакви белези и по тялото, нищо. <br /> <br /> <strong>- Значи наистина се е обесил сам?</strong><br /> - А, не, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>нема такова нещо! </strong></span><br /> <br /> Не е такъв човек! Кой го познава, всеки ще каже. И тоя ден си беше в много хубаво настроение, що да се беси?! Никога не е имал проблеми с караници у дома нито с парите, нито нищо! Даже правеха планове с леля му, тя си дойде от САЩ, да направят автомивка, общ бизнес да въртят... Ако става въпрос, според мен една жестока тайна го уби...<br /> <br /> <strong>- Ами аз тъкмо това чух, като влизах, вие казахте на някой по телефона: &ldquo;Да не съм луда да му казвам?&rdquo;... За какво става въпрос?</strong><br /> - А, не, това не сме го доказали и аз нищо не мога да казвам, абсолютно нищо! <br /> <br /> <strong>- Има ли някаква връзка с полицията, все пак синът ви умря там?</strong><br /> - Не, не, тука си имахме такива разговори, за които не мога да говоря! Не искам да казвам нещо, в което не съм сигурна, това са вече предположения, аз не мога нищо да кажа. <br /> <br /> <strong>- Добре де, за какво горе-долу поне се отнася?</strong><br /> - Защото няма правосъдие в България, затова не може да се говори нищо, нищо още не е решено, ще излезат, има си хора, ще си проверят нещата точно... Тогава аз... сега не мога да говоря така, нещо, което не знам. Това не е доказано, не мога нищо да казвам. Това са все такива разговори - тоя казва така, другият иначе.. Е с това момченце, дето говорихме по телефона, той също ми е роднина, то ми каза нищо да не казвам, понеже нищо не е доказано, но аз си мисля, че това нещо има връзка със смъртта на Иван.<br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Славей КОСТАДИНОВ </strong>