Мечтаех да пътувам, да живея на различни места

Писателката Ирина Папанчева няма нужда от представяне. Правят го нейните книги. Тя обича да общува с читателите. И те я харесват. Показват го многобройните срещи с тях и фестивалите, в които тя взема участие. Аз искам да поговорим за човека Ирина, който определя стила й на писане, начина на мислене и възприемане на света. 

Откакто я познавам, помня усмивката й. Тя е изключително позитивен човек. Ако на някое събитие и среща не може по протокол да се усмихва, усмихват се очите й. 

Толкова е позитивна, че дори в своето нещастие намира надежда

Написа книга за детето, което изгуби, не за да се разтовари от мъката си, а за да му даде живот. Което пък показва, че всичко се решава с проява на силен характер. Да, Ирина е доказала, че го притежава, че е силен и борбен човек. Неслучайно в последните месеци се обучава за коуч, за да може да помага на други хора да използват своя потенциал и да постигат мечтите си. 

- Ира, разкажи ни за твоето детство. Коя бе първата дума, която написа или прочете? Кой ти разказваше приказки за приспиване? Кога усети желание да пишеш и коя е “първата литературна творба”, която сътвори? 

- Благодаря за тези въпроси, Дани. Рядко някой ме е питал за началото, а то е насъщно. Отраснала съм, обградена с книги. Вкъщи имахме голяма библиотека и родителите ми четяха, четяха и на мен и сестра ми от най-ранна възраст.

Не помня коя е била първата дума, която съм написала, но добре помня първата приказка, която прочетох, сричайки - “Елхичката” на Андерсен. А после и всички останали негови приказки и книги с приказки от цял свят, които родителите ми купуваха. През лятото майка ме задължаваше да чета по два часа следобед. Правех го седнала на стълбите на къщата ни в центъра на Бургас.

Така потънах в света на книгите, за да не изляза никога от него. Стигна се до там, няколко лета по-късно, че майка трябваше да ми казва да спра да чета и да изляза да играя. 

Всяко лято прекарвах по 2-3 седмици при баба и дядо по бащина линия, в село Индже войвода

Там не познавах други деца. Записах се в библиотеката и по цял ден четях. Дядо ми, по майчина линия, който, между другото, също заекваше, беше изключителен разказвач на приказки. Измисляше си ги сам и ми ги разказваше с часове.

Държала съм го буден по цяла нощ, за да ми разказва. Дядо ми по бащина линия имаше 1-2 любими истории, които никога не ми омръзваха. На свой ред в детската градина аз започнах да разказвам приказки на децата. Сядах отпред и разказвах ли разказвах. 

Това продължи и в училище до трети-четвърти клас, когато осъзнах, че имам леко, тогава, заекване, благодарение на подигравките на децата и за дълги години спрях да разказвам публично каквото и да е.

На 5 години поисках да стана журналист, за да отида в Африка и да видя животните, след като гледах документален филм за джунглата. Станах журналист, но в Африка отидох години след като приключих журналистическата си кариера. На 9 години написах първото си стихотворение “Пролет”, последвано от много други и кратки разказчета.

Пак тогава започнах да пиша първия си дневник. Пазя ги до днес - и тетрадките със стихчета, и дневниците. По-късно дойде желанието да “стана” писател, но не знам какво съм си представяла. Може би да напиша и публикувам книга. Започнах да пиша първата си повест на 12 години, остана си недовършена. Мечтаех да пътувам, да живея на различни места... Мисля, че съм постигнала всичките си детски мечти. 

- Имаш ли нужда от специална атмосфера, за да твориш или слагаш Теа под едната си мишница, за да кротува, и започваш да пишеш със свободната ръка? Кой чете първи написаното от теб? 

- Мога да пиша навсякъде, стига да бъда оставена на себе си. 

Писала съм в самолети, автобуси, влакове, по летища, кафенета, паркове, на плажа... 

Но най-добре пиша рано сутрин, преди деня да се е разлистил, в сумрака и тишината на заранта. Интересно как изведнъж ме споходи тази дума, която странджанските ми баба и дядо използваха: утре заран, казваха те. В годините преди да се роди Теа, пишех всяка сутрин преди работа. Сега пиша или в още по-ранна утрин, или вечер, когато имам сили.

Пиша, докато текстът се лее. Ако някоя част ме затруднява, оставям я и се връщам към нея по-късно, когато се е наместила в мен, а в дадения момент продължавам с друга част. Не познавам писателския блокаж. За мен блокаж се получава, когато има натиск. Давам нужното време на творческия си процес без този натиск. Когато резултатът не е задоволителен, изтривам и започвам наново. Или пренаписвам.

Така пренаписах 7-8 пъти първа глава на “Брюксел, разголен”, вземайки предвид коментари от писатели и други творци, чието мнение ценя. Кой чете първи зависи от това на какъв език пиша. На български - семейството ми и приятели, на чието мнение държа. На английски - приятели-писатели. Винаги редактирам много, както и много държа на работата с редактор. 

- “Брюксел разголен” - откъде събра кураж да разбулваш тайните на цял един град? Колко време ти отне да разсъблечеш най-популярната европейска столица? Как се роди идеята за написването на тази книга? 

- Брюксел има ключово място в моя живот, защото това е градът, в който избрах да живея и заради който се отказах от много неща

Години наред бленувах да се установя в него, да го направя свой, така че нямаше как да не му посветя книга. Дълго мислих как да напиша тази книга, какво да включва, какъв да е подходът ми към нея. Митко Новков, който е редактор на предните ми два романа, ми подхвърли да озаглавя главите по имена на квартали и да имат различен разказвач.

Грабнах тази идея и я доразвих, а с писането всичко се намести. В книгата влезе и моя опит с и в Брюксел, и този на други хора, и истории, чути и преживени, и литературната, чисто фикционална сплав. Първия вариант на книгата, написах за 2-3 години, после редактирах и пренаписвах, до момента, в който излезе. Заглавието е много важно, то е ключът към книгата.

В този случай, заглавието Brussels Naked (написах романа първо на английски, буквален превод: Брюксел, гол) дойде преди книгата. 

- Какво очакваш от бъдещето? Харесва ли ти накъде се е запътил светът? Как ние, обикновените хора, може да влияем на промените в него?

- Нямам очаквания, а молитви, надежди. Да сме здрави с Теа и близките ни, да има мир. Всичко останало се подрежда. Бъдещето на света в момента не изглежда светло, по причини от всякакво естество, които няма да изреждам. Все пак се надявам и се моля да го има това бъдеще и в него да има и светлина. 

Щрихи към биографията

♦ Ирина Папанчева е българска общественичка и писателка. Тя е автор на детската илюстрована книжка “Аз заеквам” (ИК “Сиела”, 2005), на повестта “Почти интимно” (ИК “Кронос”, 2007 г.), на романите “Анабел” (ИК “Жанет 45”, 2010 г.), “Перо от пеликан” (ИК “Жанет 45”, 2013 г.), “Тя, островът” (КК “Труд”, 2017 г.) и “Брюксел, разголен” (ИК “Знаци”, 2022 г.), на новелата “Добре дошъл, Натан!” (Fast Print Books, 2019 г.) и на разкази. 

♦ Родена е на 2 март 1975 г. в Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СХEУ “Св. св. Кирил и Методий” в родния си град, а по-късно и магистратура по славянска филология - Чешки език и литература в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и по Европейска интеграция и развитие - Европейска политика и социална интеграция в Свободния брюкселски университет (VUB).

♦ Работила е като журналист, редактор, преводач, правозащитник, консултант и застъпник. Била е зам. кмет на Столична община. В момента ръководи застъпничеството към Европейския съюз на международната организация “Надежда и домове за децата”. Инициатор и дълги години председател на Сдружение за инициативи по заекването.

♦ Живее в Брюксел, Белгия.

Даниела ВЕЛИКОВА, Брюксел