Мистерия покрива и днес пепелта от Софийския цирк

Филм търси истината за трагедията, преобърнала живота на стотици наши елитни артисти

25 септември 1983 година. Неделна София се радва на последните слънчеви дни. Улиците са почти пусти. Някои от хората са извън града, други на планината, трети са настройват за празничния обяд. И точно по това никакво време в центъра на столицата лумва пожар, от огъня на който мнозина още имат белези. Защото в този разразила се хала изгоря не просто домът, а надеждите, мечтите и бъдещето на българското цирково изкуство. 35 години по-късно трима души: сценаристът Драгомир Драганов, режисьорът Николай Василев и операторът Борислав Георгиев се заемат с нелеката задача не просто да разкажат какво се е случило през тези драматични няколко часа, не дори и да почовъркат в незарасналите рани на живите свидетели, но да потърсят отговор на въпросите : Кой стори това чудовищно зло? И защо истината за този разтърсил не само София гигантски инцидент остана непотърсена. На премиерата на „Мокър от дъжд не се бои” миналата седмица бяха дошли не само повечето от участниците във филма, но някои от последните останали живи големи звезди на българския манеж. В залата бяха хора, които са изправяли на крака колоси като германския цирк „Кроне” или американския „Ринглинг брадърс”, в чийто внушителни програми на три манежа са гостували едновременно над 200 български артисти. На екрана, в архивните кадри, някои се видяха млади, летящи на трапеца, балансиращи върху тънко деветмилиметрово въже или подчиняващи на волята си табор препускащи жребци. Имаше сълзи, имаше носталгия, но всички тези мили чувства отстъпваха пред гнева. Тези хора бяха съсипани, защото още веднъж преживяха трагедията си. В пламъка мнозина са загубили реквизита си, други сценичните си костюми, но на всички, повтарям на всички, бяха отнети семейният дом, уютът, приятелската и колегиалната среда, мястото, където учители и ученици се събираха, учеха, трудеха, за да издигнат българското цирково изкуство до второто място в света.

„Мокър от дъжд не се бои”. Така се е казвала и програмата, заради която са се пълнели всичките две хиляди места на Софийския стационарен цирк през въпросния септември на 1983 година. Интересът бил обясним. По идея на Катя Воденичарова от редакция „Хумор, сатира и забава” на Българското национално радио в програмата освен циркови артисти от няколко страни са били призовани и звездите на българския театър Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Константин Коцев, Мариана Аламанчева. 

Татяна Лолова също била удостоена с тази чест. Изпълнила се детската й мечта да играе в цирк. Поверили й нелеката задача да се качи на раменете на акробата Христо Беличковски, от трупа Цекови, а той да балансира с дълъг лост и да се разходи върху високо опънатата тънка тел. Във филма г-жа Лолова разказва: 

„В този ден мъжът ми за първи път трябваше да дойде да ме гледа като циркова артистка. Детенцето ни обаче беше малко и леля трябваше да дойде да го гледа, докато Слави е на представлението. Но нея я няма и аз се обаждам: - Лельо, какво правиш, ще закъснея? Тя отвръща: - Не мога да дойда, сърцето ме боли. Циркът изгоря. 

Имах чувството, че в този момент падна мълния от небето и ме разсече на две”, връща се към ужасния спомен Татяна Лолова. 

В тъмната зала имаше трима души, които никой от артистите не познаваше - пожарникарите. Присъствието им на премиерата и на екрана безспорно е една от най-успешните находки на създателите на филма. Защото 35 години по-късно те проговарят за първи път. Васил Стоянов, ръководител на първи дежурен екип в столичната служба, твърди, че съобщението за пожара е закъсняло с фаталните 30-40 минути. Освен това не са били изпълнени някои от изискванията на противопожарната охрана на съоръжението. 


Пожарът погреба българското цирково изкуство

По това време днешният комисар Васил Ангелов е бил двадесетгодишен лейтенант. Той разказва: „При пристигането заварихме действително един ад под небето. Пламъците достигаха 10-15 метра. Там бяха над половината пожарни на София. В момента на идването ни се събори централният купол на цирка. Температурата е била от порядъка на 900 – 1000 градуса”.

Циркът има площ 970 квадратни метра. Много бързо половината е била обхваната от пожара.

Иван Григоров, на чийто снимки читателите на вестник „ШОУ” се радват дълги години, е единственият фоторепортер, който в тези минути се оказва на мястото на събитието. Ето какъв е неговия спомен: „Работех във вестник „Поглед”. Копирах в лабораторията и по обяд излязох да си купя нещо. Вдигнах глава и видях голям пушек, който идва от площад „Света Неделя”. Грабнах апарата, използвах суматохата и започнах да снимам. Вода, пяна, тичат хора по гащи, които помагат на цирковите артисти, мъж и жена държаха куче и плачеха, явно са изгорели животни, хаосът беше голям.

Сложих нов филм и тръгнах към фасадата, където пише: „Мокър от дъжд не се бои”. По едно време дойде един цивилен: „Дай филма, спирай да снимаш”, прибра лентата, попита има ли други, казах, че няма, въпреки че тя беше в джоба ми”.

На екрана е Тодор Живков и съпругата му Мара Малеева. Те са гости на Фестивала на българския цирк. На манежа усмихнато и наперено дефилира цветът на родното цирково войнство. Сцените са ведри, празнични, гласът на диктора приповдигнат и оптимистичен. Следващите кадри обаче съвсем не са такива. Те са запечатали фотосите на Иван Григоров и сълзите на въздушната акробатка, конферанс, а в този фатален ден инспектор на манежа Фани Хаджиниколова: 


Татяна Лолова заедно с фоторепортера Иван Григоров, Драго Драганов и режисьорът Николай Василев 

„Телефонът иззвъня и чувам Гинчето от счетоводството. Гласът е леден: „Сани, циркът гори. Опитвам се да спасявам всичко, което е в канцеларията”. Запалих колата и хукнах. Имаше пожарни, разгъваха маркучи, но се оказа, че нямат никаква вода. Дойде и втора кола и започнаха да разбиват стъклата. Влезе кислород. Неуправляеми пламъци, пушек и дим. Пристигнаха много колеги. Бях свидетел как се стопяват всички сценични костюми, гърмяха дезодоранти, стопяваха се перуките. Нямахме сили да плачем. Шокът беше разтърсващ”.

Юлия, дъщеря на артистите от прославената трупа Халаджиеви, разказва: „ В сградата в съседство живееха само циркови артисти. Когато се запали циркът, тя изгоря половината, а в другата половина само моето семейство, имахме две бутилки газ и под нас имаше още една бутилка, ако беше се нагряло още малко от пожара, нямаше да я има и Съдебната палата”.

Васил Цеков днес живее в Америка. Когато заедно със съпругата си Бистра пристигат пред горящата сграда, виждат народния артист, клоуна Тошко Козаров. Очите му са пълни със сълзи.
-Изгоря ни циркът, изгоря нашият дом - стене великият клоун през сълзи. 

 Цеков е млад, пълен с енергия, бъдещето е пред него. Мисли оптимистично:

-Бате Тошко, няма страшно ще построят нов, по-хубав.

Последващите думи на Козаров се оказват пророчески:

- Не никога, няма да построят цирк...

Фантастичната сграда изчезва. Илюзия, достойна за манипулатор като Антраник Арабаджиян-Астор. Той също участва в програмата и наистина всичко му се вижда нереално:
 
„Дойдох за втората част, видях много хора, а цирка го няма. Някой бе направил магия и на мен. Най- страшната и най-гадната. Любимият ми цирк изчезна, и то така, че не се върна повече.”


Това е двойник на  Софийския цирк, който се издига днес в Скопие 

Всичко свършва, и последните пламъци са изгасени, водата източена, маркучите прибрани, но за един човек мъките едва сега започват - пожарникарят Иван Илиев. Днес той разказва преживяното с лека усмивка, но дали тогава е било така. Шест месеца е разследван:

„Тогава имах шест години стаж. На моя отговорност бяха всички важни обекти в Благоевски район, в това число и Софийският цирк. Той събира 2000 човека и трябваше да има първа или втора степен на огнеустойчивост. Ръководството на дирекцията беше от партийни номенклатурни кадри и не обръщаха много внимание на противопожарната безопасност. Ние, инспекторите, ги глобявахме. През 1973 година по време на генералния ремонт, по наше искане, металните конструкции на цирка бяха измазани с 1,5 тона огнезащитна боя. По време на пожара началникът генерал Димов, като ме видя, крясна: „Ще те разжалвам”, хвана ме за пагоните и тръгна да ги дърпа, но ги бях защипал с кламери.В затвора ме викаха почти всяка седмица. Следователят натискаше копчета на един голям касетофон и записваше по няколко часа. Беше кошмар, че се срина сградата, а и чувствах вина, че не можахме да се справим. Сбъднаха се точно на мен всички професионални кошмари на един пожарникар. Да изгори обект, за който отговаря. Бях наказван, разследван, но в крайна сметка нищо не можа да се докаже.” 

С риск да ми се разсърдите, ще разкажа края на филма. Подпалвачите и до днес не са разкрити. Версиите са няколко. Тези, които огнеборците лансират, никога няма да бъдат приети от артистите. Пожарникарите смятат, че живеещи в съседна сграда хора от цирка нарочно са подпалили уникалната постройка, за да могат да ги устроят на по-добро място. Има и още по-екзотична: Че пожарът е тръгнал от барчето на т.нар. Минко Лисицата, заслужил цирков деятел. Там пушеха и пиеха и за мен това е истинската причина фасовете от неизгасените цигари да са запалили помещението. Вероятно са се опитали тези хора, не съвсем трезви, да гасят пожара, закъснели са със съобщението и оттам нататък още на десетата минута се е разразил такъв пожар, че металната конструкция се е стопила, твърдят някои от огнеборците.

Според Фани Хаджиниколова никой не вярва на този гаден слух. Не можеш да запалиш дома си. По това време бях председател на Профсъюза на главна дирекция „Български циркове”. Настоявахме за някакъв отговор. Тогава се появи слух за някакво късо съединение.

Всъщност най-разпространената тогава версия е, че за запалването на цирка има заслуга Централният съвет на профсъюзите, чиято сграда мастодонт е в съседство. Намеренията били синдикатите да си присвоят и това апетитно място в центъра на София. 

За нито една от всички изброени версии обаче не бяха намерени доказателства. Държавата покри този случай с мълчание. От всички български медии тогава само вестник „Поглед” публикува една снимка на Иван Григоров, за което главният редактор Любен Генов е бил наказан. 

И след като затихнаха ръкоплясканията, докато течаха последните кадри на филма „Мокър от дъжд не се бои”, и докато разглеждаха фотоизложбата с кадри на Иван Григоров, пoжарникари и артисти съвсем нелюбезно продължаваха да спорят. И пак се дискутираше нямало ли е вода в пожарните коли, нарочно ли са закъснели те, имало ли е сценарий и защо толкова много огън и пепел и мъка са били затулени под пропагандния килим на родната ни държава. 

Исак ГОЗЕС
Снимки Иван Григоров