Малцина знаят, че Райна Поптодорова, или Райна Княгиня, както я нарича българската история, е родила петима синове, единият от които умира малък от куршум, излетял при нещастен инцидент на детска игра с оръжие.
Как ги е отгледала и изучила тези момчета, при положение че мъжът й умира твърде рано и тя остава вдовица? Наложило се е да си припомни професията, добита в Русия - акушерството. Вече на късни години, болна, куцукаща, с бастун в едната ръка и вързопче такъми в другата, тя без възражения 
ставала нощно време и 


тръгвала по тъмните кални 
улици на кв. "Орландовци" - 
щом я повикат при родилка


Та тази Райна Княгиня, която в края на живота си изгубва не само здравето, но и разума си и разчита да бъде нахранена и обгрижена от чужди хора, отглежда и едно сираче от Панагюрище, Гина. Сираче от онези бунтовни времена, в които Панагюрище било изгорено, а много панагюрци минали под ножа на поробителя. 

Да отгледаш сираче, заедно с твоите си деца, някога е било често срещана благотворителност в българските семейства. Майката и бащата на Хаджи Димитър имали десет деца, но отгледали и едно момиче сираче. Когато остава вдовица, с малка пенсия и никаква подкрепа и утеха, 

баба Маринка създава 
безплатна трапезария 
у дома си за 30 деца сираци, 


една също често срещана практика в някогашна България. 

Другият начин да проявиш милост и да направиш добро е подкрепата за бедно, но умно, ученолюбиво или талантливо дете - да го пратиш да се изучи. Именно по този начин, на издръжката на богати българи, са пристигнали някога в Одеса Илия Грудов, Вълчо Петков, Найден Геров, Захарий Княжевски, Христо Данов... Там пък, също като свои деца, ги посрещал и приютявал, и хранил, и помагал Тодор Симеонов. Същият Тодор Симеонов, който подарил цигулка на Добри Чинтулов - цигулката, на която по-късно той изпява своите революционни песни, разтърсили цяла България. За съжаление, инструментът изчезва, вече в наши дни, след като години е на публично място, във вестибюла на гимназия “Добри Чинтулов” в Сливен.

Всеизвестно е как е построена църквата
“Св. Стефан” в Цариград (Желязната църква), 
тя завинаги е свързана с името
 и личността на Стефан Богориди


Първо високопоставеният българин издействал ферман от султана, с който му се позволява да издигне българския църковен храм. А после, за да се случи това по-бързо, той дарил за целта една от своите къщи. Заможните българи в Цариград се събират на събрание и нали винаги и навсякъде нашенци мърморят и критикуват, и тогава възроптали - защо не е тази църква на по-видно място. Тогава Богориди им отговаря така: “Доде вие купите това място, Патриаршията, която ще ви противодейства, може да го купи по-напред или да възвиши цената му и по други начини да подейства и да осуети съвършеното дело. Затова ковете желязото, додето е топло. Нека направим сега това, което можем”.


“Желязната църква” в Цариград, изградена от княз Богориди

В дарствения документ пише, че и църквата, и мястото, и постройките наоколо завинаги си остават собственост на българския народ.

Априловската гимназия носи името на Васил Априлов,
 защото той основава това първо българско светско училище


(дотогава са били “килийни), но самата сграда е построена с дарителски фонд, в който влагат свои средства и Николай Палаузов, и много други богати габровци, милеещи за своя град и за децата си, които трябва да получат добро образование. В Русе, във Враца, в Свищов, в Калофер и Стара Загора богати търговци строят или подпомагат строежа на училища със свои средства, като в повечето случаи го правят по стария почтен начин: лявата ръка да не знае какво прави дясната, т.е. тихомълком и без биене на тъпана. 

Свищовлията 
Димитър Ценов завещава 
40 млн. лева на държавата 


при едно условие - да се построи в родния му град Висше търговско училище. Самият той умира в платена стая в болница “Червения кръст”, решен да не обременява за нищо на света роднините си. 
Йорданка Филаретова - Госпожата основава девическо стопанско училище и приют за болни и самотни хора, но също така отгледала и изучила сираче. В края на живота си тя искала да остави всичко, каквото има - земя, пари, къщи - на църквата, а тя самата да стане монахиня в Кремиковския манастир. Но се оказва, че това дарение си има условия. Съвсем разумно и предвидливо Госпожата искала да се създаде комитет, който да контролира къде отиват приходите от имотите й, а това не се харесало на Синода, обяснимо защо. Църквата отхвърля желанието й да стане монахиня, а на всичкото отгоре нейни роднини оспорват правото й да разполага с имотите си под предлог, че е малоумна, невменяема. Налага се да води дълги и неприятни дела, за да наложи дарителската си воля. 
Малко преди да умре, през 1864 г., д-р Иван Селимински изготвя завещанието си, в което излага морално-етичните си възгледи и се разпорежда с имуществото си. 


Братята Евлоги и Христо Георгиеви посрещат и изпращат студентите пред СУ


Подарява къщата си в Браила и 200 хил. лева за обучението на ученолюбиви българчета. Библиотеката си завещава на Сливен (тогава книги имали малцина и били скъпи и ценни!), както и всичките си инструменти като лекар. 

Евлоги Георгиев бил изключително богат човек, дори ако го мерим по днешните аршини за богатство. Без колебание давал хиляди и хиляди златни лева - за българската болница в Цариград, за българското училище в Солун, за църкви и приюти, за родолюбиви инициативи. А когато починал през юли 1897-а, роднините му били неприятно изненадани от завещанието му. Не бил забравил нито един свой братовчед, нито една неомъжена братовчедка... Нооо... това, което оставало, а то било смайващо много, Евлоги Георгиев разпределил за построяването на Висше училище в България, плюс 10 хиляди квадратни метра земя между “Дондуков” и “Цариградско шосе”. Друг е въпросът, че държавата се опитала “да сложи ръка” на тези пари, да ги използва с друга цел. Слава Богу, завещанието на братята Христо и Евлоги Георгиеви е спазено и техните скулптурни фигури ще красят официалния вход на Софийския университет, докато го има. 

Малко след като България постига своята независимост, изпълнителят на завещанието на братя Георгиеви - Иван Гешов, също прави дарение към Българското книжовно дружество (БАН), чийто председател е от 1898-а до смъртта си. Негови са онези 120 хил. лева, с които почва строежът на сградата на БАН, която и досега краси площада.

Може би най-любопитен е случаят с Александър Георгиев - Коджакафалията, оставил в завещание, изготвено приживе, по-голямата част от спечеленото си богатство на бедни хора,инвалиди, болници, църкви, училища, сираци и старчески домове. Общо 25 милиона златни лева. А самият той ходел с кърпени дрехи и вехти обувки, спял в стайче, предвидено за стока в магазина му, хранел се с хляб и маслини. Единствената му снимка е направена скришом и всъщност почти нямаме представа как е изглеждал този дарител. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА