Любомир Котев е български писател, белетрист. Роден е в град Ямбол на 1 август 1950 година. Завършва българска филология и след това специализира журналистика. Той е главен редактор на ямболския вестник „Делник“. Автор е на 40 белетристични книги. Последната е озаглавена: „MULTA PAUKIS“ .
- Г-н Котев, от къде светът ви изглежда най-хубав: От село Медвен, от където е родата на жена ви - Ямбол, където живеете, или Виена, където бяхте наскоро?
- Прекрасен е този наш свят, откъдето и да го погледнеш, прекрасен е, да имаш очи да гледаш и глава да мислиш. Инак, досущ като знаменития Бай Ганьо, би се провикнал високомерно: „Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати!” И би изгубил спомен, светъл спомен за мрака, пролазващ край чудовищните скулптурни композиции в замъка Белведере. Или друг, пак светъл и мамещ спомен, за усмихнатото слънце, надничащо зад игривите странни къщи на странния Хундервасер. Има, има какво да видиш във Виена, не са за подминаване нито хората, нито къщите, нито салтанатите, но има какво да видиш и в Ямбол, като е до хора и салтанати, а къщи, виж, не останаха. Срутихме немилостиво достолепните сгради, докато строяхме социализма и съпровождащите го неугледни блокчета. Чешитите, слава Богу, оцеляха и дълго ни разсмиваха тъкмо със салтанатите си. Тошко Топала, например, ходеше накипрен досущ като великия Чарли Чаплин, целият в черно, с бомбе-борсалино и бастунче от арматурно желязо. А за медвенската хубост, какво да река, като е на всяка крачка? Сребърният скреж сутрин, огненият залез привечер, златната есен, бялата зима, чистият като сълза на дете сняг, дето ни затрупа през януари, все е хубост това, неописуема хубост. И пак ще кажа, накрая, прекрасен е този наш свят, ако имаш очи да гледаш и глава да мислиш, ако не си обсебен от злоба, завист и тъпота…

- Кой е големият проблем, който занимава виенчани и има ли той нещо общо с проблемите на медвенци?
- Кой е големият проблем на виенчани не разбрах, нямах достатъчно време, но забелязах, че на едно кокетно пазарче, продават печени свински гърди и джолани, дето непременно ще развълнуват медвенци. Опитах ги, то се знае, и се порадвах на невижданата вкусотия, но се и ядосах. Защото имаме и ние конвектомати, печем и ние джолани, в суперите ги печем, ама не са същите. И не знам доколко е вкусът на тези печива общ проблем за медвенци и виенчани, но се досещам, че там изпипват нещата, пък ние я караме джаста-праста, та затова е безвкусна манджата ни. А инак, общ проблем, безспорно, са и мигрантите, да речем, защото се боят във Виена, че ще разпилеят уюта им, а комшията в Медвен се страхува да не му окрадат кокошките…
 
- Какво не знаем за Захарий Стоянов, най-видния българин, роден в Медвен?

- Абсурдно е, но си въобразяваме, че знаем всичко за него, докато нищо не знаем, всъщност, заради натрупаните заблуди. Той, не някой друг, е изковал тия заблуди, той е измислил мита за неукия, беден овчар, дето папагалски го повтарят така наречените изследователи. Захарий Стоянов не е нито беден, нито необразован, син е на кехая, сюрии с хиляди овце притежава баща му, а освен в Медвенското училище, той е учил и в Сливенската гимназия. Колко е богат баща му, личи от къщата-музей, която не е родна къща на Захарий, която е построена от Стоян Джедев. Радвал се е той на завидно състояние, щом като овдовява, се жени тутакси за млада и лична жена, въпреки че е със седем дребни дечица. А неукият овчар пък ни е оставил един удивителен ръкопис „Обскуранти и мистици”, в който си записва мисли от Робърт Оуен, Белински, Чернишевски, Бокъл, Лесинг и Хайне. Захарий Стоянов пише на френски и руски без правописни грешки! И е смешно, разбира се, да се твърди, че е научил френски, докато срича фирмите над дюкяните в Русчук, макар че пак той, самият, се глуми със себе си. Въобще, той е не само велик революционер, държавник и писател, но и велик мистификатор. „Записки по българските въстания” са по-скоро белетристика, отколкото документална проза, той описва не само събитията, но и фантазиите си. А ако трябва да кажа и нещо забавно, ще кажа, че той, освен всичко друго, е единственият българин, написал панегирик за тъща си, негова, на добрия зет, е заслугата, за да е Баба Тонка Обретенова национален герой… 

- А какво не знаем за неговите днешни потомци и съселяни?
- Ами и за тях знаем, колкото за него, пак инерцията ни движи и току повтаряме известните, но неверни клишета. Нашата представа за балканджията е доста подвеждаща, защото се захласваме ние по трудолюбието му, дето е спорно, а не виждаме как разсъждава. Тези грубовати наглед селяни, дето се преструват на по-глупави, отколкото са, те купуват и продават, както се казва. Не са те нито най-работните, нито най-ученолюбивите, но им щрака пипето, пък са и сърцати хора. Умеят да живеят със страшна сила те, да се радват, колоритни са, ярки, искрящи, неповторими. Посмачкал ги е животът, позагубили са от очарованието си, но пак са невероятни: хитруват понякога, за да изкярят, но са и крайно неотстъпчиви, като опазват истината, друг път. Въобще, българинът е зареден с позитивна енергия, но няма кой да я насочи… 



- Ямбол: малък, беден, опечен от слънцето град, на кьошето на географията, но роди добри писатели, как си го обяснявате? Бедността помага ли на твореца?

 - Бедността е нищета, мизерия, мъка и няма как да вдъхнови нормалния човек. Наопаки, оскотява се от бедност, комунистически тъпотии са писаниците, че беднякът, видите ли, е по-възвисен от богаташа. А що се отнася до туй, че в нашия Ямбол са се родили прилични писатели, аз мисля, че то е заради анархистичния повей. Тъкмо защото сме на кьошето на географията, сигурно, по-далеч от властта, сме били по-свободни или по-освободени. Анархизмът никога не е бил политическа доктрина за ямболии, той е по-скоро състояние на духа за нас. И затова изригват точно тук неочакваните фойерверки на чувството и мисълта, заради освободения дух… 

- Написахте цяла книга „Българинът според Йовков“. Какво е разбрал Йовков за българина?
- Разбрал е това, което управниците ни никога не са съумели да разберат. Познавачът на нашенските нрави Йовков знае, че живелият в поробена държава, но непокорен българин, е всякога неподвластен. Нашето притворство е пословично, ние се преструваме за щяло и нещяло, но най-често, за да излъжем властника и когато трябва, и когато не трябва. Шопът, нали знаете, казва:”Те ме лъжат, че ми плащат, а пък аз ги лъжа, че работя!” Отразява се в тази „мъдрост”, виждаме, и в реакцията на властника, който като истински българин е досущ като съплеменниците си. А народопсихологът Йовков знае и това, пък и още куп неща… 

- Да напишеш 40 книги не намирисва ли малко на графомания. Има ли кой да ги чете, след като според неофициална статистика у нас на трима писатели се падат двама читатели?
- Не знам дали е точно графомания, но със сигурност е някаква патология, ако е вярно, че на трима писатели се падат двама читатели. Не е вярно, слава Богу, че е дотам стряскаща статистиката. Популярният спор за мишката и книжката, напоследък позаглъхна, не за друго, а защото, напук на шумните прогнози, книжката победи мишката. Вярно е, за жалост, друго, вярно е, че нечетящите умници не спират да дават акъл на четящите. Аз, например, отдавна свикнах с абсурда да ме поучават хора, които не са прочели толкова книги, колкото аз съм написал… 

- Какво ще кажете за големите ни литературни скандали?
- Големите родни литературни скандали, доколкото ги е имало, най-често са нашенска пародия. Трогателно е, например, че шумната дандания около романа „Тютюн” завършва с разобличаването на „злополучните му критици” лично от другаря Вълко Червенков. Инак писателите по цял свят понякога се препират, но като има за какво, когато имат естетически възражения или изявяват гражданската си позиция, да речем, а някой им пречи. Тук препирнята най-често е за битови проблеми, а нечие плагиатство, да речем, е великодушно подминавано, Бог знае защо, и се стига до безумието плагиаторът да получава не само литературни, но и държавни награди! Или, големия скандал, ние подменяме, като че ли, с измислен… 


С кмета на Ямбол Иван Славов


- Преди години за малко не станахте депутат. Поблазнихте се от властта?
- Влязох в политиката, воден от илюзията, че нещо може и трябва да се промени, но се случи в най-неподходящия момент, когато се появи царят-републиканец и помете всички. Знаменателен и поучителен е фактът, че никой, ама никой, не си даде сметка тогава, че ако цар управлява република, непременно ще деградират и царят, и републиката, пък и досега май не сме се поучили от злополучното политическо шоу. А поуката, която аз извлякох от депутатските си забежки, е, че ако искаш да победиш опонента си, трябва да победиш първо съпартийците, приятелите и роднините си. Нагледах се през онези паметни дни на злоба, завист и всякакви простотии, та съм направо щастлив, че не са принудени да пишат книги за мен завистниците и злобарите… 

- Как си обяснявате ненавистта на българина към политическата класа? 
- Най-лесно е да припомня Аристотел, който казва, че властта, съчетана с необразованост, ражда глупости. Орисани сме от зла орисница да са все неуки властниците ни, неуки, дори като са образовани и чак като са окичени с научни титли. А калпавото управление, знаем, ражда не само невинна глупост, но и чудовищни безумия, та не е чудно, че избуява и свирепа ненавист покрай безумията. Но проблемът е още по-голям, защото са неуки не само властниците, но и избирателите, дори като са образовани. СДС, например, би имало по-добра съдба, вероятно, ако тези, които скандираха:”Времето е наше!”, знаеха, че това са думи на Уилям Гладстон, изречени през далечната 1866 година. И накрая, направо фатален е проблемът, защото ние, досущ като лудите, вземаме желаното за действителност. Още Епиктет знае: ”Свобода значи да искаш нещата да стават не така, както желаеш, а както е справедливо да стават.” Ние тази простичка истина още не сме я научили или не искаме да я знаем, та затова се изражда в слободия нашата свобода. Кому да даваме властта, вероятно, ще знаем, когато научим тази и други такива истини. А що се отнася до моите приятели във властта, те са най-често интелектуалци, т.е. хора по-скоро рационални, отколкото емоционални, а и надарени с фантазия, та са способни, мисля, да погледнат философски, пък и с чувство за хумор, на драмата с възхода и падението. 

- Защо в България преходът се оказа най-труден?
- Ами ние за това говорихме досега, за непреходния преход, изобретен от тъпите или безсъвестни, родни политици. И изяснихме, поне отчасти, защо сме на този хал, но нека споменем и вечните ни страсти, мании и предразсъдъци. Дългото робство е поразило фатално психиката ни и ние до ден-днешен гледаме на държавата като на душманин, когото сме длъжни да крадем и лъжем. Кражбата е курназлък за нас, народът ни казва: “Нехванат крадец от царя по-голям!” Лъжата пък е мурафет и се гордеем с Хитър Петър, от когото би трябвало да се срамуваме, защото е и безмилостен крадец, който ограбва не само чорбаджиите, както ни убеждаваха, а и бедната вдовица. Благодатна почва за нездравите ни мании се оказа преходът, направо разцъфтяха те, зарадва всинца ни голямото разграбване. Нека крадат големците - ежеше се комшията ми, - нека, че да има нещичко и за нас! А сетне се омърлуши и запопържа:”Мамка им, окрадоха орталъка!” Такива сме, хем не знаем какво правим, хем все друг ни е виновен, като се провалим, та не е чудно, че е труден и непреходен преходът ни…

- Когато повишат цената на парното, българинът сваля радиаторите, а не властта. Как си го обяснявате?
- Духовитият каламбур, трябва да призная, отразява шегаджийски тъжната инак истина. А си го обяснявам с прословутото ни притворство, с навика все да се ослушваме и все да се надлъгваме с властта, докато някак изкярим. Търпението на народа ни, нарочен за най-търпелив, обаче не е безкрайно. Нищетата, в която се давим, е непреходна, непроходима и обидна! Народът ни никога не е бил най-беден и най-онеправдан в Европа. И аз не знам кога ще се вдигне той, но историята ни сочи, че помним униженията и не прощаваме на насилниците…Не ми се ще да го кажа, но ние се гордеем, че сме народ от индивидуалисти, а всъщност сме народ от егоисти. 

- Българката Костадинка, метачка в атинското метро, стана евродепутат от Гърция. Възможно ли е това да стане в България?
- Пословичната ни завист я има заради егоизма ни, заради нездравия мерак всякога да надскочим другия. Нездравият мерак, подчертавам, опорочаващ всяко състезание. Няма честна борба при нас, няма феърплей, все ни тормози драматичният въпрос: ”Защо той, а не аз!” А и не се напъваме да мислим бадева, та все не можем да превъзмогнем предразсъдъците. Аз все повтарям, че „Отличник е диагноза!”, но никой не ми вярва, защото шумните антикомунисти са тихомълком предани на комунистическия предразсъдък. И не желаят да видят те очевидното, още не проумяват, че отлични оценки се пишеха заради раболепието, послушанието и сервилността, а не за знания. Комунистическият учител, всеизвестно е, ценеше послушанието, а не знанията. Много знаеш! - за него е упрек, ругатня, не похвала. Пределно ясно е всичко, наглед, но си я караме по комунистически и тоя свят принадлежи пак на отличниците, на натегачите и угодниците, а не на знаещите и мислещи, читави хора. И каква Костадинка, каква евродепутатка, като е тъй! Да си мете метрото там, пък Европейският парламент, то се знае, е за отличниците… 

- Вие сте съгражданин с Динко, какво мислите за него, за бежанците и Европа в момента?
- Патриотизмът за мен не е параден жест, а отдаденост на Отечеството, която не чака овации. До тиха, но славна саможертва води тази отдаденост, до чутовния подвиг на даскал Бачо Киро Петков, не до празна гюрултия и бабаитлък. Очарователен авантюрист и искрен патриот, може би, известният Димитър Общи, проваля Апостола и се превръща в предател тъкмо заради бабаитските чалъми. Помня миналото и съм нащрек в настоящето, смущава ме прекомерният ентусиазъм на хора като Динко, въпреки че не се съмнявам в позитивните му намерения и вярвам, че е добър българин. А към бежанците не съм безразличен, защото съм издънка на бежанци от Беломорска Тракия. Помня мъката, утаила се в родовата памет, помня завета на дедите си. Не бива да мразим тези нещастници, но не бива да бъдем и наивници! Проблемът не е наш, а на всички, на цяла Европа и чак на човечеството, огромен е, цивилизационен проблем, който можем да решим само с общи усилия…

Интервю на Исак ГОЗЕС