Има един филм, който веднага след появата си, прави такъв бум, че измества с трясък от екраните останалите. „Оркестър без име” завладява всички киносалони. Това се случва през месец февруари 1982 година. Никой не може да каже, колко зрители от тогава са гледали тази симпатична история. Най-добре е да обобщим така: едва ли има българин да не го е гледал. Мнозина по 2-3 и повече пъти.
Два дни от тази седмица  ни напомнят за диригента на прочутия  безименен оркестър. На  14 декември 1933 г. във Враца е роден Людмил Кирков. 61 години по-късно, два дни преди рождения си ден,  на 12.XII,  той си отиде от този свят.  Във всезнаещия подробен Google за него пише: „Завършил  театрална режисура при проф. Боян Дановски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1955). Специализира кинорежисура в Москва (1959).” Само толкова.  И филмите, които е създал. Списъкът е дълъг. Поне девет от тях са сред българската кино класика: „Равновесие”, „Момчето си отива”, „Селянинът с колелото”. „Оркестърът...” е повече от класика, той е вечен. Ще се гледа, докато има българско кино.
Към диригента обаче съдбата не е така благосклонна, както към „чедото му”.  Той не само си отива млад, но и малко самотен и забравен.  Дошли са други времена. Демокрацията ражда нови герои. Интересите й са други.  Не й е до кино. 

Така чакълест и стръмен е пътят, по който Людмил Кирков  тръгва в киното. Дълго не му дават да снима. После „Кратко слънце” е спрян  от екрана след статия във вестник “Литературен форум”. Млад мъж, който не  премълчава неприятни истини за времето, в което тържествува социализмът, не е герой за показване.  Дори и на кино. Затова го убиват : и на екрана и извън него.


Георги Георгиев-Гец в "Селянинът с колелото“

Как вълкът да бъде сит и агнето цяло, мислят кинематографичните шефове. И измислят нещо,  за което милиони зрители трябва да им благодарят. Те решават Людмил Кирков да се откъсне малко от острата социална  тематика и да се захване с нещо по-леко. Станислав Стратиев, по чийто сценарий е и „Кратко слънце”,  вече има история   в главата си.  Дори споделя със своя съученик от гимназията актьора Николай Николаев: Абе, пиша сценарий за филм, в който ще се разказва как музикантите от един оркестър търсят пътя към славата. Така Бате Николай става Джани Леопарди, който според началния замисъл е трябвало да бъде сръбски сутеньор.  Направили го италианец, за да не се сърдят западните ни съседи. Людмил беше особен. Пословичен със своята скромност. Умен режисьор и добър човек, твърдят хората, които са били близки с него. Той се притеснявал, щом хората на улицата го познаели, заглеждали и споменавали името му. В такива случаи  бързал да се скрие на тихо, закътано  място, като повтарял непрекъснато: Какво пък толкова.

Човек, който обича актьорите, цени свободата им и таланта им и не се притеснява да ги направи съавтори на филма. Такъв бил Людмил Кирков.  В сценария сцената със счупената кола, в която участват Мамалев, Поппандов и Бате Николай била само маркирана съвсем накратко. Те обаче се оказали страхотни импровизатори, така се разиграли, че не можели да спрат. И вместо да ги спре, режисьорът се смеел  и подхвърлял: Има сценарий, кажете поне една дума от него.

В телевизионно предаване, посветено на филма, Катя Евро, за която „Оркестърът без име” е дебютът й в киното, разказва с какво търпение и внимание  Кирето, както го наричат колегите му, се е отнасял с нея. В една от сцените, обидена от Поппандов, тя трябвало да се  разплаче. Нищо подобно. Докато гледала  колегите си зевзеци, на  нея й ставало все по-смешно. Кирков  търпеливо чакал и като разбрал, че нещата няма да станат по естествен път й дал капки, които предизвикват сълзи, та всичко завършило по най-добрия начин. 
Първата прожекия на „Оркестъра...” била във Враца.  Публиката много се радвала и това било донякъде обяснимо. Кирето бил гордостта на родния си град.  Във Велико Търново еуфорията била даже още по-голяма. Хората виждали, че в този филм има нещо специално. Че историята е много тяхна.  Та още тогава станало ясно, че този филм ще го бъде. Но, че  чак толкова, никой  дори не мечтаел. Жоро Мамалев забелязал, че след като  афишите за лентата засипали София,а билетите по киносалоните свършвали за часове,  изведнъж  станал много популярен. Вървял по „Витошка” и всички го заглеждали. Това в началото го притеснявало.  Страхувал се,  че има някакъв дефект по тоалета му. После  се усетил, че е  заради филма. Птичката била кацнала на рамото  му и той успял да я хване.

В  началото  на деветдесетте години  Станислав Стратиев бил готов с продължението на историята. Тогава киното изживявало  най-тежката си криза. Людмил Кирков  вече се бил затворил в някакъв свой свят. Бягал не само от киното, но и от живота. Явили се други мераклии да снимат историята. Катя, Велко Кънев и Жоро Мамалев отишли да го питат как да постъпят. Той само широко махнал с ръка: Деца мои, снимайте, направете каквото трябва. Те обаче решили за първи път да не го послушат.  За да е чиста съвестта им пред паметта му.
 

Илия Костов, кинорежисьор:

И сега го виждам пред себе си, с леко приведена побеляла глава, тънка усмивчица и неизменната цигара в устата. Говореше тихо, но понякога повишаваше глас, когато „Левски” падаше или някой от силните на деня беше направил поредната си изцепка. Коректен, приятелски настроен към всички... не можеше да мрази, можеше единствено да помага. Сега най-вече го споменават, като стане дума за „Оркестър без име”... но истинската същност на Кирето беше преди всичко като непорасналото Момче от „Момчето си отива”, „Кратко слънце”, „Селянинът с колелото”, „Матриархат”, „Равновесие”... направени, разбира се, с великолепната драматургия на Георги Мишев и Станислав Стратиев. Една кинокритичка навремето казваше за него: „ Кирето става все по-нехудожествен, но неизменно по-честен...”. Бих добавил, че едното при него неизменно вървеше с другото. Остро социално наблюдение с тънка и деликатна чувствителност до всяка тема, до която се докоснеше! Кирето беше приятел за приятелите си, независимо от годините, така че те го чувстваха като брат, баща, близък роднина. В годините на Прехода се разбра кой колко струва... това, което го запази от вълната на омразата и конформизма, бе неговото чувство за достойнство... без афиширане, тихо, кротко и мъжествено като по неговата мярка. Когато започнах своя режисьорски дебют с „Трака-трак”, го поканих за художествен ръководител и съм сигурен, че той се зарадва и оцени това не за друго, а заради жеста, приятелския жест в точен момент!... Кирето, на една и съща маса в ресторанта на Дом на киното /сега, разбира се, магазин „Лидл”/ с приятели, неговата муза, цигарката и чаша вино в ръка... и неизменното хихикане, вероятно защото и в смеха не можеше да бъде гръмогласен/.

Исак ГОЗЕС