Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 г. в София. Сред най-четените книги, които е написал, са трилогията “Битието”, “Изходът” и “Законът”, “Хрътката срещу хрътката”, “Лето 1950”, “Поп Богомил и съвършенството на света”, романите “Разруха” и “Светове”... Син е на известния литературен критик акад. Пантелей Зарев. Със съпругата си, поетесата Мирела Иванова, имат три дъщери и пет внуци.
- Г-н Зарев, вече на 70. Доволен ли сте от житейската си съдба? И какво е всекидневието ви?
 - На седемдесет години животът около нас, а и в нас става все по-бавен, но забележете, бавна е истински дълбоката вода. На 70 години повяхват тялото и сетивата, но се развива духовното зрение. А това води до желанието да разберем дали животът ни е имал смисъл, до честна, болезнена, понякога жестока равносметка. И тъй, зад гърба си аз имам написани 18 изстрадани книги, дванадесет от които са романи. Десет от тези романи днес са на пазара и могат да се купят или поръчат във всяка сериозна книжарница. Особено признание за мен е, че голяма част от тях са писани преди 10 ноември 1989 г., но продължават да се търсят, да се купуват и четат, което означава, че те продължават да вълнуват хората. Безапелационен знак за това, че дори в ония сложни и трудни времена аз съм описал и назовал истината, доброто и лошото, цялата многозначна истина за нашия живот. Убеден съм, че и в новите си романи, написани след демократичните промени, аз също пресъздавам цялата, най-често нелицеприятна, истина за тези толкова значими, често мъчителни, но съдбовни събития. Здрав съм, имам прекрасна съпруга, три умни и красиви дъщери, пет чудесни внука. Чувствам се щастлив и най-важното - осъществен! Има и неща, от които ме боли. В анкетата, която проф. Николай Димитров направи с мен, той не само ми зададе 150 интересни и умни въпроса, на които, надявам се, аз също отговорих интересно и умно, но си даде труда да направи цялостна библиография за моето творчество. И знаете ли какво се оказа - за близо 50 години мое участие в националната ни литература за мен са написани 67 отзиви и рецензии. За 5 години в немскоезичния свят - Германия, Австрия, Швейцария - за издадените там мои четири книги: трилогията, семейната сага “Битието”, “Изходът”, “Законът”, и романа “Битието”, са се появили също 67 отзиви и рецензии. При това в най-значимите и престижни медии, като “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, “Берлинер Цайтунг”, “Нойе Цюрхер Цайтунг”, “Ди Велт”, “Щерн”, “Ди Прессе”, “Дер Щандарт”. Повече от странно, нали?

- Казвали сте, че голямата болка на остаряването е, че човек продължава да се чувства млад. Как е при вас?
 - Голямата болка на остаряването е, че миналото става все по-голямо и необозримо, а бъдещето все по-малко, че се стеснява времето, в което човек би могъл да реализира себе си, житейските си и най-вече творческите си планове. 

- От “Битието” до “Орлов мост” и още, нали? И все пак наясно ли сте със себе си, ще станат ли книгите ви 20, ако аз не съм ги преброила правилно и засега според мен са “само” 17 или 18?! 
 - Аз съм наясно със себе си, думите все още ме спохождат и тревожат съня ми, Словото в мен е живо и е изпълнено с копнежа, опитността и куража да се превърне в споделяне и в разказ. Имам написани 70 страници от новия си роман “Забрава”, книга, в която ще се опитам да разкажа проблемите, отмирането на живота, но и величието на старостта. Това не трябва да бъде мрънкав роман, в него се срещат един остарял писател и красива млада журналистка, които са сдвоени, психически и духовно събрани от събития, в които те нямат участие и никаква вина. Това ще бъде разказ и за една окриляваща, но безнадеждна, невъзможна любов. Копнея да напиша и един отдавна премислян роман за исихазма, всъщност за съвършенството, за това, че съвършенството е невъзможно, че то е подобно на хоризонта - колкото повече го приближаваме, толкова повече то се отдалечава от нас. Имам желанието да напиша и един последен роман за властта, за величавия цар Калоян, за победата и поражението му пред Балдуин.


Владо и Мирела 

- Какви още прозрения ще направите за свободата, властта и парите?
- Винаги съм споделял, че свободата е форма на различие, че колкото по-различен е един човек, колкото повече е себе си и отстоява себе си, толкова е по-свободен. Човешката свобода не ни дава власт над другите. Тя обаче ни предпазва от прекомерната, често тягостна, понякога изпълнена с насилие и пагубна за нас чужда власт. Личната свобода ни изпълва с усещане за собствената ни значимост и с достойнство, тя изисква от нас творческа активност, постоянно физическо и духовно участие в живота. Парите, особено големите пари, ни дават усещането за свобода и власт, често за ненаказуемост, понякога в своето оглупяване набързо и престъпно забогателият дори се самообожествява. Започва да изпитва идиотското и измамно чувство, че е безсмъртен. Но както е записано по величествената колона на хан Омуртаг, “дори и добре да живее човек, той умира и друг се ражда...” - с други думи, парите не могат да го спасят. Нито пък той може да ги отнесе със себе си, те си остават наивна илюзия за безсмъртие. Апостол Павел мъдро е изрекъл: “Никой от вас нищо няма да отнесе от този свят, защото никой от вас нищо не е донесъл на него!”. Светът, който ни заобикаля, в който живеем, е веществен, той реално съществува навсякъде около нас, но сякаш се намира в дрямка, в състояние на самозатвореност и покой, в особен полусън. За да бъде събуден този свят, той трябва да бъде посочен и назован, да бъде изтръгнат от своя унес. Ето защо аз твърдя, че единствено Словото е в състояние да разбуди околния свят, а и напиращия свят у нас, да го превърне в съобщение, в споделяне, понякога в разказ и смисъл, дори в памет, в национална памет и най-сетне в История. По тези очевидни причини парите са важна, обсебващо привлекателна, магнетична, повличаща, надменна форма на власт, но те са част от земната власт. Словото също е форма на власт, ала тя ни е дадена от Бога и когато носи истината в себе си, се превръща в присъда, в непомръкваща във времето присъда!

- Болни ли сме от... корупция?
- Имах честта и възбудата да участвам в последната “Панорама”, осъществена от Бойко Василев на фаталната дата петък, 13. Когато накрая водещият попита всички участващи какво в момента пречи на свободата в България, без да се замисля, аз отвърнах - корупцията! Защото заради корупцията се разграби България и бе унизен, направо обезсмислен трудът на няколко поколения българи. Корупцията обезличи имунната система на всяка държавност - полицията, правосъдието и справедливостта. Тъкмо корупцията в използването на европейските фондове и на държавните поръчки доведе до колосални абсурди в прахосването на пари, пак корупцията изроди и помете най-повтаряната мантра на либералния капитализъм за смисъла, силата и благодатното влияние на конкуренцията, на всепроникващата и възраждаща конкуренция. Да не пропускаме, че беше обезсмислена и осакатена ценностната система на българина - умният, интелигентният, достойният и, най-важното, честният човек започна да бъде отъждествяван с глупака. Отявленият крадец, подсъдният грабител и мошеник бяха осветени от фалшивите медийни прожектори и бяха обявени за съвременните герои на нашето общество. Корупцията ограби и продължава да души свободата, която ни въздадоха демократичните промени през 1989 г., тя ни превърна в безгласни, в злощастни поданици, във васали на нищетата и мизерията!

- За приятелствата във вашия живот - Емилиян Станев, Павел Вежинов, Вера Мутафчиева...
- Аз бях приятел с Павел Вежинов, за него съм писал много, с Генчо Стоев, с Васил Попов, особено близък бях с Вера Мутафчиева, с нея сме водили безкрайни и опиянени разговори. Пред нея съм споделял цялото си несъгласие със Системата, разочарованието си от застойните години. С Емилиян Станев не бях приятел, просто възрастовата ни разлика предпоставяше нашите взаимоотношения, моето преклонение към личността и творчеството му и неговото леко пренебрежително доброжелателство към мен. Помня живите му и пронизващи очи зад кръглите очила. Състоянието му на постоянна възбуда, неспокойствието на духа му, непоносимостта му към пошлото и тривиалното, с особена неприязън го изпълваше човешката посредственост и нахалството на всяко бездарие. Ако Емилиян Станев мразеше нещо, то бе бездарието. Той беше жилав и дребен човек, който притежаваше удивителното свойство да изпълва, да изпълва пространства, спомени и човешкото ни въображение със себе си. В неговото постоянно творящо присъствие нашият просторен хол ставаше тесен и незначителен, светлината в полилеите помръкваше, а едрите, излъчващи физическа сила и надмощие мъже, в това число слагам и себе си, сякаш се смаляваха. Емилиян Станев живееше за книгите си и чрез книгите си. Писането за него беше висша наслада, дотолкова възторжена и опияняваща, заслужаваща да жертваш за нея времето на изтичащия се живот, да загърбиш удоволствията и суетите му, че сякаш граничеше със страданието. Той неистово се стремеше към изплъзващото се съвършенство на Словото, пишеше по няколко варианта на всяка сцена в произведенията си, оставаше неудовлетворен от постигнатото, преработваше непрестанно текстовете си. Когато говореше за тях, жестовете му бяха отривисти, насечени, излъчващи напрежението, духовната енергия на цялото му същество. Той се превъплътяваше в героите си и ги “изиграваше”. Веднъж, прехласнат от тази му невероятна дарба да бъде едновременно себе си и творението, над което работеше в момента, си позволих да споделя, че навярно творчеството е грях, най-висшият и непростим грях, защото писателят се намесва в Битието и поражда живот, сътворява свой собствен свят и така се съизмерява с Бог. “Нали Бог е Образът - казах му, - а ние сме едва Подобието!”. “Интересно е, но е невярно - отвърна той, запали цигара и унесено се взря в дима й - знаеш, аз съм ловец... И интуитивно усещам, че най-страшният грях е да убиваш, а не да пораждаш живот!”. Разговорът отмина. Той ми разказа отново “Вълкът”, оная невероятна история, която все се канеше да напише, съпругата му Надя Станева на няколко пъти подсещащо надникна в кабинета му, навън красиво притъмняваше, беше горещо лято и над Бояна се спусна прохладен, мастилен полумрак. “И запомни, млади човече, творчеството не може да е грях, не може да ограбва Бога. Докато пише, големият, истинският писател проявява и разширява Бог!”.


С любимите си жени

- Какво чете писателят Владимир Зарев днес? Не вярвам да се връща към Солженицин, а? 
 - Сега, на тази достолепна възраст, на мен ми е трудно да намеря новия голям писател, който да обладае въображението, възторга и мисълта ми. Според мен съвременната литература някак издребня, загуби своята епичност и нещо от възможностите си да разказва човека, щастието и тъгата на човека, мерзостта и величието на човека, безкрайността на човека. Не виждам в модерната чуждестранна литература Уилям Фокнър, нито в родната ни литература Димитър Димов, Емилиян Станев, Йордан Радичков или Павел Вежинов. Препрочитам книгите от моята младост. Когато наскоро водих курс по творческо писане, установих, че те са над 250 любими за мен заглавия. Тези, на които се опитвах да внуша, че литературата не се учи, а се изстрадва и създава, че ако е възможно с помощта на теорията някой да стане световен майстор на Словото, то всички известни професори щяха да са големи писатели. Опитвах се да ги убедя и че да станеш писател е възможно да се “научи” по два начина: като пишеш своите текстове и се отнасяш болезнено критично към тях и като четеш голямата световна и национална литература. Освен себе си обаче повечето от тях не бяха чели нищо - камо ли тези 250 заглавия!

- Как я карате с Мирела и дъщерите си?
- Когато бях млад, вярвах, че най-важното за човек е да бъде обичан. Сега, на тази достолепна и почти преклонна възраст, вече съзнавам, че много по-важно е човек да обича, да има кого да обича! Сложно е, понякога е трудно с Мирела и с дъщерите ми, често е мъчително, но е и прекрасно да обичаш най-близките си същества. Аз наистина имам умна, красива и надарена от Бога съпруга, имам още три прекрасни, умни и красиви дъщери и пет чудесни внука. Прекланям се пред всички тях, но честно казано, не се справям с тях и тяхното различие, а и отдавна съм престанал да се опитвам. Ако се замислите, изпълненото с достойнство подчинение е най-умелата и благодатна форма на един мъж да властва над тези, които обича. Особено над жените, които обича.

- Най-важното за вас?
- Оттук насетне най-важното за мен е да напиша тези книги, които са в мен - в паметта, в съзнанието и в сърцето ми, и за които мечтая, а също да опазя своето достойнство, мъжкото си и човешко достойнство пред предизвикателствата на прииждащата, често сломяваща и неовладяема старост.

- Вашата молитва! И вашите страхове...?
- Моята ежедневна и произнесена в шепот молитва е: Господи, Исусе Христе, син Божий, дай ми здраве и спаси България! Моят нарастващ страх е, че ние самите не правим нищо, за да оцелее българският народ, и по тази причина и Той е потънал в своето съвършено мълчание, просто ни е забравил!

Елена КОЦЕВА