Надежда Захариева: Махленските деца замеряли Дамян Дамянов с камъни

„На 18 януари т. г. Дамян би навършил 82 години. Но животът му – във физическото си измерение – приключи на 6 юни 1999 г. С чиста съвест бих казала, че той живя като мъченик и това не би било далече от истината. Дамян беше, както пишеше в документа от ТЕЛК „инвалид първа степен с придружител“. Разбирайте, че денонощно имаше нужда от нечия помощ. До 23 юли 1964 г. помощниците са били неговите родители, при определени случаи и неговите приятели. След тази дата, на която Дамян и аз сключихме граждански брак, ролята на „придружителя“ беше поверена на мене”, това разказва съпругата на поета ден след неговия рожден ден. Но поводът, с който ще започнем нашето интервю, съвсем не е приятен:

- Госпожо Захариева, вярно ли е, че закриват гимназия „Дамян Дамянов“ в Сливен?
- Не бях гледала новините, в които е било съобщено, че се предлага закриването на Хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в родния град на Дамян – Сливен. Изненадах се, когато ми се обади г-н Жельо Радев, директорът на гимназията и ми съобщи „щастливата“ новина. Осъзнавам колко деликатно е да изказвам мнение по този въпрос – съпруга съм, нормално е да съм пристрастна. Получава се нещо като „конфликт на интереси“, макар че не виждам какъв действителен интерес имам лично аз в този случай. Бих могла, евентуално, да бъда ръководена от суетата да съм съпруга на поет, чието име е патрон на гимназията. Отдавна съм далече от всяка суета! Еталон за несуетност ми беше самият Дамян! Ако си позволявам да се изкажа в полза на гимназия „Дамян Дамянов, то е, защото съм свидетел едва ли не на първите нейни стъпки, на усилията на нейното утвърждаване като едно от най-авторитетните училища в града.

- Давам си сметка, че в момента интересът на родителите и на подрастващите се насочва към професии, които са по-високо платени. Хуманитаристиката не носи много пари… Но аз не мога да си представя строителството на духовна магистрала, с което се ангажира, доколкото си спомням и министър-председателя г-н Бойко Борисов, без участието на хуманитаристи! Ако наистина сме Държава на Духа, за каквато ни обяви академик Лихачов, би трябвало с нокти и зъби да браним хуманитарните училища, които създават строителите на духовни магистрали! Едно от тези училища е Хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в гр. Сливен.
- Не ми се иска да мисля, че истинската причина за закриването на гимназия „Дамян Дамянов“е политическа. Че общинската управа иска да се отърве от името на нейния патрон. Макар че го допускам… 
Ако името Дамян Дамянов пречи на съгражданите му, които в момента ръководят гр. Сливен, нека го махнат от сградата на гимназията! Предполагам, че въпреки това, неговите стихотворения ще ги надживеят! Но да не закриват хуманитарната гимназия!


Гимназията е пред закриване

- Сложно ли беше да се живее с човек, талант като Дамян Дамянов?
- Няма да обяснявам колко сложна се оказа моята „роля“. Веднъж – поради страха на майка му да не излъжа единственото й болно дете, втори път – поради недоумението на т.нар.. общество как така едно здраво и право момиче се омъжва за известен поет, но… инвалид. Най-голямата сложност обаче се коренеше в неимоверно сложната Дамянова душа – душа на изключително талантлив поет, но и душа на човек с жестоки комплекси за малоценност, продиктувани от, казано на съвременен език, специфичните му потребности. Душа, която за части от секундата, неоснователно – според мене, но основателно – според него, се преместваше от полюса на любовта към полюса на омразата… Както обичам да казвам, наложи ми се да прочета доста книги, посветени на душата на човека и нейната способност за добро и зло, за да се науча да разбирам сложната душа на човека до мене.
Доколкото при човеците важи максимата „Аз е равно на ти“, наистина е трудно, но не – невъзможно, да разбереш или поне да се опиташ да разбереш защо някой постъпва така или иначе… Мисля, че се приближих в максимална степен до разбирането на Дамяновата душа. Подчертавам – приближих. Има неща, за които все още недоумявам…

- Навършиха се 18 години откакто Дамян Дамянов напусна този свят. Жив ли е споменът за него?
- Питате дали като поет е забравен. Едва ли ще ви излъжа, ако отговорът ми е не. Не е забравен. Всеки ден негови почитатели качват в мрежата Дамянови стихотворения. Книги с избрани негови стихотворения се издават и преиздават. Когато ме канят на срещи с читатели, непременно става дума и за него. Звучат негови стихотворения. Една от най-любимите за почитателите му творби си остава „Приказка“ – „Заспиваше ли, май че те събудих? / Прости ми, че дойдох при теб сега. / Душата ми се стяга до полуда / в прегръдките на моята тъга.“ И т.н… Обикновено казвам, че не съм момичето, което не е стоплило душата на автора. Когато е написал това стихотворение, не е знаел, че съществувам. Казвам уж на шега, че аз съм се опитала да стопля „разбойника“... За съжаление, душата на Дамян остана до края на живота му в прегръдките на неговата тъга… Защото страданията му не бяха единствено заради собствените му проблеми, а заради неправдите, съществуващи в целия свят. В едно свое стихотворение написа „Аз няма да съм никога честит, / докато този свят край мене страда…“ 

- Страдаше ли Дамян заради недъга си. Как другите приемаха състоянието му?
- Не ми се иска да си представя какво е трябвало да изживее Дамян още от най-ранното си детство… Светът винаги е бил жесток към… различните… Той не е могъл да ходи сам. Возели са го в количка. Махленските деца са го замеряли с камъни… Когато е бил шестгодишен, за да проходи, родителите му са го довели на операция в София. Оперирал го е известният хирург проф. Станишев. За съжаление – несполучливо. Тръгнал е на училище, но му е било трудно. Родителите му се обезпокоили и му осигурили частна учителка – Татяна Шиварова. Тя е първият човек, който е казал на майка му и на баща му, че детето им не е глупаво, а напротив – много талантливо! Вкъщи има тетрадка с най-ранните му детски стихотворения. Първото му отпечатано във в „Сливенско дело“ стихотворение е било посветено на Сталин – преди 1950 г. едва ли във вестниците са се печатали стихове на други теми… Болното момче е искало да покаже таланта си. Виждало какви стихове излизат по тогавашните медии и започнало и то да пише за вършачки, комбайни и т. н. И пращало ли, пращало творбите си до разни редакции. В един прекрасен ден получило писмо от известен по онова време журналист от в. „Отечествен фронт“: „Момче, спри да ни изпращаш стихотворения! От тебе нищо не става!“ Не е знаел журналистът, че когато поетът Радой Ралин е посетил литературния кръжок в гимназия „Добри Чинтулов“ в Сливен и прочел стихотворенията на членовете на кръжока, посочил Дамян с думите: „От това момченце ще стане поет.“ 

- Радой Ралин ли считате за откривател на неговия талант?
- Решаваща роля в живота на Дамян изиграва литературният критик Симеон Султанов, негов роднина по майчина линия. Дамяновата майка помолила известния вече Султанов да даде напътствия на прохождащия в поезията млад и болен братовчед. И Дамян ми разказа как „бате Симо“ го попитал: „Дамянчо, виждал ли си комбайн?“ „Не.“ „А вършачка?“ „Не“. След всичките „не“-та, Симеон Султанов посъветвал младият поет със „специфични потребности“ да пише само за неща, които са минали през сърцето му. „Имаш уникална съдба – казал литературният критик, – пиши за нея.“ И така се родили стихотворенията, включени в „Ако нямаше огън“ (1958 г.) – първата книга на Дамян. Пак ще спомена името на Радой Ралин – по негов съвет Дамян е променил заглавието на стихосбирката от „Огън в огнището“ в „Ако нямаше огън“. Неувереният все още автор е включил в нея стихотворението си „Предсказание“ – „Ако излезе след години / и моят сборник неголям, / все от витрина на витрина / книжарят ще го мести, знам.“ Беше време, когато книгите му не стигаха до витрините – продаваха се под щанда само на приятели на книжарите…