Народното събрание аха да закрие кръчмите у нас

Днес малцина си спомнят, че е имало село Горни Пасарел, защото през 1954 г. землището му потъва, заедно с тези на Шишманово и Калково, на дъното на язовир “Искър”. Остава с. Долни Пасарел, което днес е просто Пасарел.

В дневника на проф. Иречек от 1883 г. има описано неговото посещение в Пасарел. Показали му общинския архив. Той, архивът, според Иречек, “се състои от 250 къси пръчки за всяко лице и четири дълги с общинските записи. Кметът знае кому коя пръчка принадлежи, също всеки селянин знае белега на своята клечка, който белег е изрязан в горния край и се състои от различно число хоризонтални и вертикални черти, различно кръстосани. Пръчките бяха все с четириъгълен разрез: от едната страна се правят резките за туй, що е длъжен да даде, от другата - за туй, що е вече дал”. 
Това е описание на т.нар. рабош, използван някога от неграмотните. 

Рабошите имали едно голямо предимство - с тях не можело да се правят изнудвания при заплащането,

белегът се поставял веднага и копие от него оставало и в кметството, и в платеца. Като изключим оригиналния начин за събиране на данъци от неграмотните пасарелци, селото остава известно и с още един факт, който някога си е бил драма и дори трагедия за пасарелските булки: масовото мъжко пиянство, което принуждава жените да пишат молба до Народното събрание за затваряне на кръчмите. 


Гълъбина Ненова (права) с домочадието си

По това време около селото има десетки воденици, прочути с правенето на хубаво брашно. Селяни от цялата околия се сбират тук с каруци зърно. Докато чакат реда си, те обикалят местните кръчми. Накрая голяма част от готовото брашно отива в ръцете на кръчмарите. А запиващите се тук овчари оставят в кръчмите полагаемото им се за работата сирене. Жените се виждат в чудо, защото кръчмарите забогатяват, стават лихвари и владеят цялото село. Пияните мъже се търкалят по улиците “като прасета”, а като изтрезнеят, налитат на бой и тормоз над домочадието си. Идеята и написването на женското прошение до парламента е на учителя Никифор П. Филипов, а после 

група пасарелки, начело с Гълъбина Ненова, извървяват 30 км пеша до столицата,

за да го донесат в Народното събрание. На 8 февруари 1903 г. на трибуната на българския парламент с женското послание в ръка застава 30-годишният депутат Антон Страшимиров - писател, драматург, неспокойна и емоционална личност. Събота е. В този ден той е докладчик на Прошетарната комисия, т.е. на комисията по жалбите. Днес си мислим, че е шега на съдбата, дето тъкмо той докладва за такава просба, защото е буен и невъздържан, достоен приятел на Кирил Христов (“Жени и вино, вино и жени”). Според думите му селото, в което има двеста къщи, върви към пълно разорение. Видимо развълнуван, той не пести думите си, описва тежкото положение на жените, които нощно време търсят по улиците натъркаляни мъжете си, пияни-заляни. Антон Страшимиров знае на собствен гръб, като човек сирак, който на младини е ратайствал по ниви и слугувал по пивници, че селото не може без кръчма: “Село без кръчма, вярвайте ми, е най-дивото село”. Обаче случаят в Горни Пасарел, според него, е много тревожен, защото там кръчмите са се превърнали във “вертепи на покварата”, а самите кръчмари са станали истински кръвопийци. 

След Страшимиров случая с женското прошение остава да довърши в детайли Драган Цанков. Уважаваният свищовски политик е 75-годишен и всички му казват с уважение “Дядо Цанков”: “Истина е, че жени от Пасарел бяха дошли тука - една делегация от 4-5 жени бяха, - и ми донесоха прошението. Аз ги питах: За какво го давате това прошение? Казват: цяла нощ мъжете ни стоят на кръчмите. Ама, рекох им: туй мъчно ще стане; лесно не могат да се затворят кръчмите, защото държавата иска приходи. На държавата, знаете, оттам й е най-големият приход... Но подир няколко дена дойде пък друга делегация - мъжка... Казаха: 

онези жени, които дават прошението, са луди

Питам сега: ама ти с какво се занимаваш в село, за да видя дали има между тях кръчмари. Те излязоха двама кръчмари, а единият пък - роднина на някой кръчмар...”

В залата еква смях, който дълго време не секва. Започват се обсъждания - как да се помогне на тези просителки. Както Иречек ще сподели с отчаяние на едно място в дневниците си относно българския парламент: “... всеки говори колкото си иска - цели заседания минават в празни приказки. Един стане и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така...” Дебатират: дали бедността поражда пиянство, или пиянството поражда бедност, не е ли това болест и лекува ли се тя... Някой се сеща, че попът на селото би трябвало също да участва в този поход срещу кръчмите, друг твърди, че попът всъщност е пръв пияница... Представителят на Троянска околия надълго и нашироко раздипля своя версия на явлението - според него пасарелчани са все ловджии и рибари. Та било естествено, според него - наловят риба, измръзнат, сберат се на топло в кръчмата, изпекат рибата и... няма как да не се напият, с такова мезе. Представителят на Никополска област апелира за бързи и решителни мерки срещу пияниците, защото “Те ще избият жените!”. Възникват идеи, които по принцип не са лоши, но са смехотворни за онова време - да се затворят кръчмите, а да се отворят чайни и кафенета, където обстановката подбужда към културни разговори и поведение. 


Антон Страшимиров

Чаепиенето след Освобождението, покрай братята освободители, е голяма мода. От Русия се носят самовари (първият в София е на Михалаки Георгиев, подарък от генерал Михаил Домонтович, член на временното руско управление в България), но истината е, че 

българинът така и не свиква с чая

Чаят според нашенеца и сега е само за лекуване на настинки. А и кафето не му е чак толкова на сърце, а само за салтанат. 

Има и разумни предложения: да се затварят кръчмите в осем вечерта през зимата и в девет часа вечерта през лятото. И да се премахне практиката на вересиите - тефтерите с вересиите да не се зачитат за документ в съдебни спорове. А защо да не се закрият изобщо кръчмите? Михаил Сарафов, министър на вътрешните работи, пръв виква: “Това не може!”. Всъщност депутатите, все мъже, са напълно солидарни в едно: българинът, ако иска да се напие, липсата на кръчма няма да го спре. Намират се и такива, които напомнят, че и дамите обичат да надигат чашката. И че на Бабинден в цяла България могат да бъдат видени клатушкащи се жени по улиците. Денят се е свършил и депутатите набързо гласуват просбата да се изпрати на министъра на финансите. Предстои промяна в закона за спиртните напитки, та покрай него може да се измисли нещо за проблема на пасарелските булки... 

Това Народно събрание не успява да затвори кръчмите в Горни Пасарел. А когато при следващото Народно събрание се гласува такова решение, то се оказва временна мярка, защото, както дядо Цанков признава, държавата трябва да си напълни хазната. 

През следващите години хроничното пиянство, което затрива цели фамилии, и войната срещу алчните кръчмари, които заради печалбите държат заведенията си отворени денонощно, многократно се появява като тема в българския парламент. За кратко или за по-дълго време много села осъмват с катинари на кръчмите си. Роят се ученическите въздържателни дружества, издават се “въздържателни” вестници, организират се сказки. Прочува се село Черноконево, което вдига първата “въздържателна” сватба у нас - сватбарите надигат чаши с боза, вместо с вино или ракия. Но тази практика така и не става популярна.

Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник "Над 55"/