Наш изявен лекар в Израел: Българите да се ваксинират! И тук имаше един като Мангъров, но не му дават думата!

Ако ме питат как накратко бих обрисувал д-р Соломон Мошев, който от тридесет години живее и работи в Израел, бих отговорил: Мони е много надарен човек, общителен, артистичен, с бликащо чувство за хумор, забавен, превъзходен специалист, чудесен приятел. Това разказва Владо Каперски от Struma.bg.

Вярвам, че така го помнят и многото му другари, роднини и близки от България. Роден е в Благоевград като четвърто поколение джумалия. От детските си години и до днес е отдаден на музиката. Завършил е медицина в София със специалност акушерство и гинекология.

В Израел признават на д-р Мошев част от специалността, която е получил в България, другата е трябвало да защити там. Съпругата му д-р Таня Мошева е специалист по детска психиатрия, за да я придобие в Израел, тя изкарва пълна  4-годишнa специализация. Дъщерята Мариела също е лекар по детска психиатрия, тя е асистент и преподава в университета на Тел Авив.

– Мони, наскоро по празничен повод ти ми написа: „И по-бързо да минава тази корона, защото се оказа доста тежка за нашите глави”. Какво всъщност е най-тежкото на тази „корона”?

– Най-тежкото за мен е това, че хората се отдалечиха един от друг. Потиска дистанцията, отдалечеността ни, не можем да се събираме с приятелите. В Израел караме три карантини от по месец и повече. Приятелството ни вече е изцяло виртуално.

– Нима „короната” е доста тежка дори и за лекар в Израел, където здравеопазването е на световно ниво?

–  Ковид-19 действа и при нас, има над 5000 починали от болестта. Но според мен израелската медицина се справя много добре с лечението. Първоначално някъде бе изпусната организацията за противодействие. Имаше разминаване, липсваше координация между правителството и медицинските власти. Намесиха се политически влияния, заради което карантините станаха по-продължителни. 

В началото правителството не можа да обуздае пандемията, но бързо се организираха изследванията. Преглеждаха се по 60-80 хиляди човека на ден, което даде възможност да направим карта на заболеваемостта, в която обозначените в червено райони означават, че заболеваемостта е висока, с оранжево – средна, а най-малко заразените са със зелено.

Вече имаме градове със 100 процента ваксинирани жители. Тези дни ще се реши кога да се отворят училищата, моловете, заведенията. Наскоро тук бе открито ново лекарство за лечение на Ковид-19, един от учените, работил по него, е професор от български произход. Започна изследването с доброволци и до няколко месеца ще влезе в употреба.

– Какви предохранителни мерки са въведени в Израел, за да се ограничава разпространението на смъртоносната болест?

– Има силна агитация по медиите – хората да спазват дистанция, задължително да носят маски. Контролът е много строг. Безкомпромисна е охраната на обществени места. Властите наложиха стотици хиляди глоби на лица, които не са носели маски, отворили са магазини, заведения. В по-малките селища охраната е по-хлабава, но в големите е безкомпромисна. Ако не носиш маска, глобата е 500 шекела, това са 250 лева. А отвориш ли заведение по време на карантината, ще се разделиш с 5000 шекела – 2500 лв.

– Как при вас върви ваксинирането? Има ли въздържащи влияния, като намесата на политически страсти, неверие от гражданите, медийни манипулации?

– Има някаква група, която ежедневно излъчва фалшиви новини. Съобщават например да отидат хората да се ваксинират, отварят се 1000 ваксини, но никой не идва и ваксините се хвърлят. Иначе досега са се ваксинирали с двете дози близо 5 милиона, това е повече от половината население на Израел. Следствие на тези мерки при хората над 50 години драстично е спаднала заболеваемостта.

Има и такива, които се заразяват и след ваксинирането, но те не боледуват тежко, при тях много леко протича болестта. От моите пациентки, които са бременни жени, вече около 80-90 % са ваксинирани.

Досега няма особени странични действия и усложнения. Тези дни излезе изследване на болницата при Телавивския университет, че ваксината наистина действа много добре. Дори за британската мутация на вируса е сигурна, за южноафриканската е по-малко, но също има ефект.  

– Защо решихте да напуснете България и потърсите нов живот в Обетованата земя?

– След промените през 1989 година времето беше несигурно, всеки търсеше възможности да се реализира. Всички мои роднини бяха в Израел. Когато през 1990 г. тръгнахме за там, бяхме с нагласата на туристи, а не да емигрираме. Смятахме първо да се запознаем с обстановката, но тук ни казаха, че много по-добре е веднага да останем.

След три месеца започнах работа в Тел Авив. Хем работех, хем четях за изпити. Така прекарах една година, после трябваше да взема специализация по акушер-гинекология. Започнах работа в болницата „Волфсон Кум” към Авивския медицински институт. В същото време давах дежурства в още две частни болници. След завършване на специализацията започнах работа в религиозна болница.

В нея за месец имаше по 4000 раждания. Когато напуснах Благоевград, в отделението имахме по 1500 раждания на година. Всеки ден пътувах за частния си кабинет, беше на 60 километра от Тел Авив, и работих с четирите здравни каси, толкова са в Израел. Изкарах на това място 8 години, до 2004 г. Тогава се преместих в Тел Авив, тук бях ангажиран с две от здравните каси. Станах и консултант по високорискова бременност и пренатална диагностика. И така  до днес.

– Какво знаеш за родовите си корени? Откога твои предци са живели в Горна Джумая? С какво са се занимавали?

– В Израел има Генеалогичен център, където можеш да се запознаеш с цялото си родословно дърво. Това което знам от баба ми за рода на мъжа й, дядо ми Соломон, е, че се е родил в Горна Джумая през 1894 година. Неговият баща и мой прадядо се е казвал Мошон Бен Аврам, бил е манифактурист, заселил се е в Горна Джумая след първото освобождение на града през 1878 г. Дядо Соломон се е занимавал с тютюни.

Имали са магазини за платове на ул. „Димитър Талев” /бивша „Н. Калъпчиев”/ срещу баничарницата на Бакалов. След 9 септември 1944 г. е държал магазин за шапки на мястото на бившия ресторант „Златното пиле”. Сегашната ни къща дядо ми я е построил през 1927 г., била е залепена за хотел „Лондон”. След 9 септември 1944 г. за известно време в нея се е помещавала милицията.

Връщат ни я през 1954 г., когато съм се родил. През 1958 г. в нея се настанява със семейството чичо ми Владо Давчев, някогашният директор на драматичния театър в Благоевград. Баща ми Моис Соломонов също работеше в театъра като помощник-режисьор. Всичките ми лели и чичовци са родени в Горна Джумая.

– А музиката, какво те отведе при нея или тя дойде при теб?

– Много просто. Когато се преместихме на ул. „Димитър Талев”, от общината настаниха в къщата ни Костадин Желязков. Той бе военен музикант и един от първите учители по цигулка в Благоевград. Живеехме на един етаж с него. Тогава, през 60-те години на миналия век, беше много модерно децата да учат цигулка.

Един ден дядо ми извиква Желязков и му казва: „Слушай, момче, вече няма да ми плащаш наем, а вземи внук ми и го учи на цигулка. Бях на 4 години и половина. В 7-8 клас започнах да свиря на мандолина. А от девети пътувах всяка седмица на уроци по цигулка в София при цигуларката Мейра Валадзи. Тя беше музикант в музикалния театър „Стефан Македонски”. И много добър педагог. 

– Какво носиш като спомени от времето, когато свиреше в китаро-мандолинния оркестър „Пирински звуци” при читалището в Благоевград?

– Това са много, много спомени, наситени само с положителни емоции. Взема ли да разказвам, ще се получи цяла книга или филм за общуването ми с по-старите и с по-младите колеги от състава.

Има сайт, в който се представят всички мандолинни оркестри в света. Гледам, няма го нашият “Пирински звуци”. Събрах данни, най-вече от книгата на Георги Щерев и скоро ще им пратя статия. Така и „Пирински звуци” ще намери подобаващото си място сред известните мандолинни оркестри в света. За мандолината аз съм си женен, поръчал съм си нова.

Купих си ваглама, малко бузуки и се опитвам да свиря и на него. Внучето ми иска да го уча на вагламата. Знае какво е перце, нарича го така, с българската му дума.  В Израел имахме група от приятели, които си свирехме и пеехме, но заради емидемията прекратихме сбирките си. Ето защо ни тежат виртуалните контакти, не можем да се събираме на живо.

В състава участваше бившият посланик на България в Израел Димитър Канчев, заместникът му Димитър Филипов, режисьорът Митко Бозаков, колегата ми Владо Меламед, Илия Бакалов от Израелския културен център и стоматологът Петрони Иванов. Митко Канчев беше енциклопедия на македонски песни. Всички текстове ги знаеше докрай, а не като нас, само донякъде.

– В какви други музикални формирования си участвал в България?

– В студентските си години пеех в академичния хор на СУ „Св. Климент Охридски”. После имахме група „Червен смях”. Участвах в групата „Сточна гара”. Свирих на цигулка, мандолина и банджо и във формацията на Михаил Белчев. Когато през 1983 г. се прибрах в Благоевград, направихме към Младежки дом групата „Благоевград – 83” с Орлин Попов, Жоро Бояджиев, Вальо Славков и др. В нея участваше и актрисата Бистра Дживджорска. Откакто съм в Израел, за съжаление нямам активна музикална дейност.

– В кои от музикалните ти превъплъщения се чувстваше най-удовлетворен?

– Не мога да кажа. Няма формация, в която съм участвал и да не съм бил щастлив. На децата тук казвам: Не съжалявам нито за една минута от музикалния ми живот като студент.

– Май всичко те е водило към реализацията на музикант, а си се озовал в медицината. Как стана така?

– Кандидатствах в Музикалната академия и не ме приеха. Не ме взеха и в казармата. Тогава се ядосах на целия свят, че няма да стана музикант. Четох за изпитите по медицина и ме приеха. Още в началото на следването си бях решил да ставам акушер-гинеколог.

– Защо избра тази специалност?

– Още в първи клас майка ме взимаше в родилното отделение, където работеше като акушерка, за да си пиша домашните под нейния контрол. Може би първоначално влечението ми към тази специалност се е породило подсъзнателно, а после е станало съзнателно.

Работих в родилно отделение на благоевградската болница от 1982 до 1990 г. Имам само добри спомени от там, ако е имало нещо лошо, не го помня. Особено прекрасни са спомените ми от д-р Бобчев, д-р Чочев, д-р Динов, те ми дадоха основата и стимула в професията.   

– Лесно ли бе адаптирането ти към лекарската професия в Израел?

– В началото всичко беше трудно и различно, но благодарение на опита си от България успях сравнително леко да се приспособя и започна реализация. Тогава професорът, който бе шеф в отделението, ми каза да направя научна работа за едно ново лекарство и го представя пред всички гинеколози на национален конгрес, за да го внедрим в Израел.

Имах само 4-5 месеца работа в отделението в Тел Авив и му отговарям: „Професор Закут, аз едва говоря и пиша на иврит, как да се справя!?” Но, той ми каза: „ Не, моето момче, трябва да се научиш да плуваш в дълбоки води”. И ме пусна в дълбоката вода. Този мой труд като научна разработка спечели първото място за годината в Израел.

– Какво отличава здравеопазването в Израел от българското?

– Разликата е огромна. Организацията в Израел е много силна. Има четири здравни каси, които работят на много високо ниво. Ще дам само един пример по отношение на ваксинирането: всичко става за 7 минути, от врата до врата. Тоест, отваряш вратата на колата, слизаш, влизаш в пункта, ваксинират те, връщаш се в колата и затваряш вратата – всичко това става за 7 минути.

Като грижа за пациента нещата не могат да се сравняват, защото стилът на работа в Израел е различен. Заплащането на медицинския персонал е много високо, е, винаги има и недоволни. Но по отношение на техническото оборудване в двете страни не мисля, че има разлика.

– Съпоставяйки живота в Израел и в България, какви предимства или недостатъци виждаш?

–   Въпреки войните и напрежението, в Израел се живее много добре. Особено в Тел Авив, един от десетте града в света, където животът е най-добър във всяко отношение. В България също се чувстваме добре, това е нашата родина, не можем да ги делим. Все още мислим и говорим на български. Там сме се родили, там сме израсли, в мислите и спомените си оставаме в България.

– Все още ли колонията на българските евреи в Израел е сплотена и влиятелна?

– Да, все още е сплотена, въпреки че вече има друго поколение – това са децата на хората, дошли в Израел през 40-те години на миналия век. Обединяваме се в сайтове на български евреи под мотото „Всички сме българи”. Има и песен с такова заглавие. Българската колония е с много добро име. Поддържаме се, събираме се в компании тези, които сме дошли по-късно тук.

– Общуваш ли с приятели от България и Благоевград, гостувате ли си?

– Чуваме се ежедневно с д-р Краси Кацарски и на седмица с д-р Огнян Димитров, със стоматолога д-р Ради Венков, с Валери Запрянов, с племенниците ми – децата на покойния ми брат, с братовчедите ми също се чувам ежеседмично. А бе, пълен контрол!       

– Какви са намеренията ти, на семейството ти – завинаги да останете в Израел, или може би един ден ще се върнете в България?

– Когато през 1990 г. тръгнахме за Израел, не възнамерявахме да оставаме тук. Тогава нямаше директни полети от България за Израел, летеше се през Атина. На летището в София имахме приятел, той ни каза, че след няколко месеца ще пуснат чартърни полети от София до Тел Авив, че пътуването ще е за два часа, колкото е от София до Благоевград с влак или с автобус.

Днес вече няма граници. Вярно, в България и особено в Благоевград, София и Кюстендил, откъдето е жена ми, имахме много добри приятели. За нас България си е нашият дом. А тук имаме още доста години да работим, в скоро време не виждаме да се пенсионираме, въпреки че сме на пенсионна възраст.

– Какво би пожелал на съгражданите си в Благоевград и  изобщо на България, което би било полезно да знаят и следват?

– Да се ваксинират срещу Ковид-19! И в Израел имаме гласове, които се опълчват срещу ваксините, но ги тушират. Има един като Мангъров. Какъв е този Мангъров!? Нашият тук беше професор, но изчезна, не му дават думата. В пресата не се публикуват лъжливи новини, пресичат ги, преследват авторите им. Ако говориш срещу ваксините и си лекар, може да те уволнят.

Същото важи и за други професии. Предстои да се приеме закон, който ще направи ваксинирането задължително. По юридически причини това няма да стане, но се търсят пътища, за да се стигне до максимален брой ваксинирани. Ваксинациите в Израел стават като на фестивал – здравните каси се борят за всеки пациент, предлагат пици, разни вкусотии от националната кухня, стимули, за да привличат хората.

Същото се прави и за емигрантите, дори за тези, които са влезли незаконно в страната. В това отношение Израел е прецедент, няма друга страна в света с толкова високо ниво на ваксиниране.

– Какво би желал да кажеш за край на разговора ни?

– Почти всеки ден чета дигитално вестник „Срума”. Знам,  че сега /18.02.2021 г. – б.а. / има сняг и температурата в Благоевград е -13 градуса.
 

Соломон и Таня Мошеви с дъщеря си Мариела през 1990 г., малко преди да заминат за Израел
 

Тридесет години по-късно в Израел – Мони, Таня, дъщерята Мариела и двете внучета на докторската фамилия
 

  Дядо предава музикалния си опит на едно от любимите внучета
 

Мони с групата „Червен смях”
 

Д-р Соломон Мошев с пациентка в работния си кабинет
 

На бригада в с. Първомай край Петрич през 1970 г. – отдясно е Соломон Мошев, отляво е Олег Бърдаров, бившият учител в НХГ „Св.св. Кирил и Методий” в Благоевград, в средата е водещият на настоящето интервю
 

Със сънародници  на репитиция за изпълнение на български песни
 

На посещение в Охрид с приятелите д-р Огнян Димитров, д-р Красимир Кацарски и братовчедът Виктор Давчев – син на театрала Владо Давчев /отляво/

С дядо Мони на велосипеди
 

С роднините в България – чичото Израел, някогашният благоевградски учител и братовчедите, двама Моис и Тошко, и внучета