Един от най-доверените и приближени на княз Фердинанд Кобургготски е бил неговият специален съветник и началник на тайния кабинет Страшимир Добрович с прякор Падрето. Той е роден в Цариград през 1856 г. в семейството на богат търговец сливналия от българската диаспора на Балкан тепе. Баща му Димитър Добрович участвал в борбите за църковна независимост и според връстниците си носел алафранга дрехи и цилиндър, с което показвал по онова време европейската принадлежност на българите в Цариград, припомня в исторически очерк "Труд".
В мемоарите си Ефрем Каранов е отбелязал: “Външни ученици, с които другарувахме, бяха братята Владимир и Страшимир Добрович, Петко Тъпчилещов, двете котленчета братя Везирови, Никола Гърчето и др. А Добрович командваше с английска команда, каквато се употребяваше главно по параходите.” След като завършил право във Виена, Страшимир Добрович бил препоръчан и назначен на служба при Александър Батенберг в периода 1881-1886 година. Оженил се за Анна Вогхел и през 1890 г. в столицата се родила тяхната дъщеря Вера. Солидното европейско образование, ползването на чужди езици и не на последно място притежаваните лични качества били плюсове, благодарение на които младият Добрович се издигнал бързо в кариерата. През 1893 г. станал началник на Тайния кабинет на Фердинанд Кобургготски, получил и длъжността канцлер на българските ордени. Проницателен, ловък, информиран, познаващ добре протокола.

Страшимир Добрович спечелил доверието на българския монарх и отлично се справял с поверената дворцова служба. Ето какво написал той до Фердинанд на седми юли 1895 г. по повод убийството на премиер-министъра Стефан Стамболов: “Ваше Царско Височество, из града всичко е мирно и тихо. Повечето са доволни от станалото и публично изказват радостта си. Ала са отишли по-нататък и са написали върху обявленията за смъртта на Стамболова “Убито, слава Богу, кучето”. Днес получих една телеграма на адреса на Ваше Царско Височество от Варна от някой си В. Загоров (старият приятел на Стамболов от времето на контрапреврата в Търново). Този господин напада Ваше Царско Височество по най-груб начин. Поздравява ви с пълната сполука и казва, че вярвал, че най-горещото Ви желание се е изпълнило.

Правителството се е решило да не присъствува утре на погребението. Аз мисля, че и свитата на Ваше Царско Височество трябва да последва този пример.”
В писмото царският съветник Добрович изразява отношението (не само своето) към държавника Стефан Стамболов и информира най-подробно за ситуацията в страната Фердинанд, който по това време се намирал на почивка в Карлсбад. На другия ден, осми юли 1895 г., Добрович описал видяното и чуто от него в следното шифровано писмо до монарха: “Ваше Царско Височество, днес из града има доста голямо движение. Улиците бяха почти пълни. Тази минута е минало шествието край двореца. Аз гледах скрит зад едно дърво. Пред погребалната колесница вървяха около петдесет гамени с венците, от двете страни на колесницата конни стражари, а подир тия семейството, редките приятели на покойника, членовете на “Юнион клуб” (не всички, разбира се), дипломатическите агенти и двеста-триста души, между които и много любопитни. От провинцията дойдоха всичко осемдесет души. Сега се убедиха всички, че този человек не се радваше вече с ни най-малка популярност. На погребението на председателя на касацията имаше много повече свят. Петко произнесе реч. Благодарение на взетите от полицията мерки всичко мина благополучно. Всички мислеха, че ще станат по-големи скандали.”

Тези, както и всички други писма, чийто автор е Страшимир Добрович, са исторически документи, които хвърлят светлина върху политическите събития, станали в следосвобожденска България. Довереният съветник на Фердинанд, началникът на Тайния кабинет, наричан Падрето, е бил отлично запознат с всички ходове и задкулисни машинации на монарха. Неслучайно по сметките на Тайния Царски кабинет на името на Добрович са се превеждали сумите във валута от личния заем (с ниска лихва) на Фердинанд Сакс-Кобургготски, сключен с берлинската банка “Дисконто гезелшафт”. Преговорите за отпускане на този заем се водили между Стефан Щанге (директор на Кредитна банка в София) и Добрович. Последният заедно с министъра на финансите Теодор Теодоров участвал също в разговори в руската легация по предишен личен заем в размер на три милиона златни франка при благоприятни за Фердинанд условия, които монархът не погасил поради избухналата през месец февруари 1917 г. революция в Русия.

Верният и предан на двореца Страшимир Добрович много добре е знаел бисексуалните увлечения на българския цар, но е пазел гробно мълчание по тази болезнена и тогава, и сега тема. Той често е придружавал монарха до Виена, където според Атанас Буров: “Мария-Луиза в Рилския манастир, а Фердинанд във Виена. Избере си хубави момчета, без разлика какви са – дали хамали или продавачи, насити им се и ги изгони. Колко пъти чуждата преса е изнасяла скандални случаи.”

След абдикацията на Фердинанд Кобургготски в полза на престолонаследника Борис III последният издал заповед по силата на която “Тайният кабинет на Негово Величество Царя” бил закрит и на негово място била учредена “Канцелария на Негово Величество Царя”, която просъществувала до преврата на 9.IX.1944 година. Страшимир Добрович до смъртта си през 1943 г. продължил да бъде доверено лице и незаменим съветник на цар Борис III. На 16 август 1943 г. Борис (който поради своята мнителност и суеверие държал цял екип от съветници – тайни и явни) посетил Добрович, който бил на смъртно легло, покосен от карцином на ларинкса.

Според княгиня Евдокия царят казал на Добрович, че Хитлер поискал Българин да обяви война на СССР, но Борис III категорично отказал и изрекъл пред своя съветник: “Не им отстъпих в нищо и си развързах ръцете след страхотна борба. Осемнайста година няма да се повтори.”

Трябва да се отбележи, че голяма част от архивите на тайния кабинет Фердинанд съхранявал по време на изгнанието си в Германия до 1948 година. По-късно Симеон II ги предал в САЩ, където се пазели в Хувъровия архив за войната, мира и революцията. По лично желание на Симеон архивите (или част от тях) са предадени в Държавен архив, след пристигането му в България.

Източник: Иван Беловски, в-к "Труд"