Още през 40-те години на миналия век пловдивските кокони разхождали из центъра на Пловдив красиви и удобни обувки, правени от най-добрия дамски обущар на града – бай Ставри. Актриси, певици, богаташки съпруги, щерки на фабриканти и богати земевладелци се редели в ателиетата му, за да им направи чепици по последна европейска мода, разказва Станислава Станоева, внучка на бай Ставри.

Майстор Ставри имал няколко ателиета из града, но в началото започнал като чирак в края на 20-те години на миналия век при сръбския майстор Милан, който нямал собствени деца и приел Ставри като свой син. Няколко години по-късно – през 1937 г., талантливият и упорит чирак отворил първата си обущарска работилница в квартала на бежанците Кючук Париж, пише vesti.bg.

По-късно – през 40-те години – той се превърнал в най-търсения обущар и отворил още три ателиета из Пловдив – на бул. „Руски”, в Капана и до автогара Юг. Именно там започнали да идват и първите му по-елитни клиентки, разказват двете дъщери на вече покойния майстор Юлия и Маргарита.

Обувките бай Ставри правил от най-хубавите естествени кожи – телешки бокс, свинска напа, агнешко шевро, велур и фодра, дори за бутиковите използвал еленова кожа, а подметките – винаги от гьон. Освен здравина и удобство, обувките му се отличавали с финес и красота. Различни токи, шевове и детайли красели уникалните чепици на бай Ставри. Защото освен сръчни и силни ръце, той имал душата на художник. Дъщери и внучки и до днес пазят от неговите уникални обувки, които сякаш нямат развала.

Но преди да стане най-добрия пловдивски обущар, историята му е бурна и пълна с трагедии и възходи, разказват дъщерите на бай Ставри. Майсторът е роден в далечната 1910 година в българското тогава, а сега на гръцка територия село Коритен, на няколко километра от Солун. В края на 19 век то е чисто българско село, което до 1905 г. преминава под върховенството на Българската екзархия. В 1905-а по исторически документи там живеят 568 души и селото има свое българско училище.


 

След 1913 година селото остава в Гърция и започват масовите гонения на българите. Семейството на бай Ставри започва да се мести от град на град, лутайки се между Гюмюрджина и Александруполис. Едва през 1923 година той, майка му, баща му, брат му и неговите 8 сестри хващат кораб от Дедеагач и през Босфора пристигат във Варна. Намират първото си убежище в Бяла, но през 1924 година се преместват в Пловдив при техните кръстници, дошли тук тук по-рано. Първоначално живеели в две стаички под наем в кв. Южен, населен преди предимно с бежанци от Беломорието.

По-късно бай Ставри се замогнал дотолкова, че купил място до Цар-Симеоновата градина и построил там голяма къща, в която настанил своето семейство. Там на огромния таван той разположил новото си обущарско ателие, където майсторил дамски обувки дори и след 1944 година, когато новата власт не толерирала труда на частните майстори.

Въпреки развитието на обущарската индустрия у нас след 9-ти септември, дамите на града не преставали да търсят бай Ставри да им прави нови чепици. По-късно, малко преди да се пенсионира, бай Ставри дори станал учител по практика в Обущарския техникум (сега Професионална гимназия по кожени изделия и текстил).

„Моите съученички ми завиждаха за красивите обувки, които имах. По онова време не всеки можеше да си позволи този лукс”, спомня си с носталгия една от дъщерите на бай Ставри. „Търсеха го все богаташки дами, а той не разочарова нито една от тях. Работеше по 10 часа на ден – от тъмно, до тъмно. Освен като невероятен майстор, хората го помнеха и като голям китарист и планинар”, допълва тя

Колкото и да обичал занаята си, той не искал нито едно от трите му деца да го наследи в работата му. „Казваше ни – това е къртовски труд, вие трябва да се изучите и да си намерите по-лесна работа”, споделя дъщеря му. На тавана в къщата на бай Ставри все още стоят огромните купчини от дървени калъпи за обувки, а ателието му и досега пази спомените за славните времена.