Найден Вълчев: Скучна би била дъгата, ако беше с един, а не със седем цвята

Въпреки че един от най-прекрасните лирици на нашето време - Найден Вълчев, миналото лято навърши 95, на жизнеността, творческата енергия и бодрия му дух може да завиди и младеж. Щастлива съм, че той прие да даде това интервю за нашите читатели, които, сигурна съм, биха могли да запеят неостаряващите му хитове “Една българска роза”, “Някога, но не сега”, “Чудо” и едва ли са забравили песента към сериала “На всеки километър”. А ето и първите шеговити думи, с които поетът ни посреща:

- Здравейте 55, разговаряте с 95! (Смее се.)

- Г-н Вълчев, миналата година навършихте 95. Къде се крие според вас разковничето на човешкото дълголетие?

- Божа работа! С жена ми доживяхме пределна възраст. Тя е по-млада, сливенка е, но нали майка й е германка - по немски тертип я наричат танте Минка. И се гледаме над сребърни, златни, диамантени сватби вече 65 години. В едно и също апартаментче на 65 стъпала без асансьор, при общи интереси, с поглед към Витоша, на крака, на обща храна, в контакт с “децата”, джипито и аптеката. Все заети с нещо за вършене.

- Понякога тежи ли ви мисълта, че по-голямата част от живота ви е останала зад гърба?

- Спазваме конституцията на живота. 

Реалист съм, знам закона на природата - каквото имало да стане - стана, каквото има да става - да идва

С отворени очи съм, защото нали в стиха съм казал, че съм “загледан в сини върхове, нищо че внезапни ями ми белят лактите до кръв” - гледам напред.

- Ако се обърнете назад във времето, за какво не ви стигнаха тези години?

- За много неща. Да изуча основно език на големите литератури, да понауча малко музика, да поживея в европейския свят. Преди сватбата ми Стефан Дичев ми казваше: щял си да се жениш за дъщерята на германка, да знаеш, че зад Драгоман няма да надникнеш. Така беше. Но едното е по-голямо от другото.

- А кое е най-хубавото, за което сте благодарен на живота?

- Сполай му казвам за неговото пъстроцветие. Колко скучна би била дъгата, ако беше с един, а не със седем цвята. Не ме отмина ни болката, ни обидата, ни радостта. Една от стихосбирките ми се казва “Пъстра палитра”. С пъстрата корица на Борис Ангелушев.

- Нека ви върна назад в годините, в селцето Малка Брестница, където сте роден. За какво мечтаеше малкото момче Найден и останаха ли му несбъднати мечти?

- И роден, и до гимназия там живял. И по стиха на поета:

“Говедарчето от хълма,

говедарчето бях аз”.

Просторите под хълма, зад хълма, пред хълма са просторите на бедния селски бит, на равното ежедневие, на ори, сей, жъни, на суши и градушки, но и на училищната камбанка, на “Аз съм българче” и “Хаджи Димитър” и после на Елин-Пелиновата Сивушка в браздата, на

“Питат ли ме де зората,

ме огряла първи път”,

на смаления от мъка селянин, който крачи “все по теля, все по теля” да търси бялата лястовица...

И тук вече е неизбродният простор на книгите и жадният стремеж - всичко да прочетеш, и сетнешният стремеж този шарен свят с букви да го заграбиш, на страница да го пренесеш сладък и горчив. И вече спасение няма! Прекрасен свят на въодушевление, дързост, мечти. 

Ъгловата даскалска етажерка на баща ми и малката читалищна библиотека бяха бездънна вселена, белият лист - магнитно притеглен

Житейска съдба. Останалото е мираж и надежда.

- Първото ви стихотворение е публикувано, когато сте били абитуриент. Не ви ли се струва, че младите хора днес са много различни и сякаш не толкова одухотворени?

- Не се учудвам, че са различни. И ние някак си бяхме различни от предните автори. След двайсетина години новите автори пак ще бъдат новатори. Кой днес пише на ръка (като мен), кой ползва пишещата машина пред компютъра? Не се учудвайте, Panta rhei, закономерен процес.

- Родили сте се в Царство България, голяма част от живота ви е минала по времето на социализма, а днес живеем в така наречената демокрация. Кога, според вас, българите са били най-добре?

- Не бях си представял, че хората по градовете ще ровят в контейнерите за смет, че ще стане неизбежно старите хора да умират по хосписи, че патриархалното семейство ще е спомен. Животът гази с железни чепици.

- Имате двама синове, две снахи, четирима внуци... Какво бихте искали да им завещаете?

- От четиримата внуци единият е “доведен”. Когато Владимир и Самуил бяха малки, в едно стихотворение им бях заръчал:

“Заклевам ви в кръвта си, 

мили мои,

под българското синьо висене

единствено 

пред братските могили

да падате на колене”.

- Жизненият ви и творчески път се е пресичал с други големи личности, като Елисавета Багряна, Станка Пенчева, Павел Вежинов, Христо Радевски... Едва ли мога да изброя всички. Кой от тях остави най-ярки спомени след себе си? 

- При думичката “най” ще оставя авторката на “Аз съм само щерка твоя вярна” (бел. ред. - Елисавета Багряна) и автора на “И страшно е, майко, и весело” (бел. ред. - Никола Фурнаджиев).

- Как се променяше музата на Найден Вълчев през годините и как изглежда днес?

- Аз съм от константните, постоянни личности, стара консерва съм, макар че живея с утехата, че долавям пристъпа на всичко ново, модерно, приветствам го, прегръщам го, карам му се, че забравя точки и запетаи, рими и главни букви, сбогува се с дебеляновската мелодика, фрагментира ме като в хайка със студени хайки.

Постоянна муза си ми е земята от Охрид до Черно море, земята от двете страни на Балкана

За промените съм казал:

“Кажи коя е нежната жена,

която ти все още не забравяш?

Забравям я. Вълната се смалява,

когато дойде другата вълна”.

- Няма как да отмина темата за прекрасните стихове за песни, които сте написали през годините. “Една българска роза” дори беше обявена за песен на столетието. Тя ли ви е най-свидна?

- Благодарение на естествения музикален прочит на думичките на композитора Димитър Вълчев и на изпълнението на Паша Христова - тя стана най-популярна.

Маргарита Хранова и Орлин Горанов с нов вариант на “Една българска роза”

- Автор сте и на песента “Нас червеното знаме роди ни” от филма “На всеки километър”. Как се роди тя?

- По поръчка. Петър Ступел ме повика тревожно една вечер и каза: “Създаде се един сериал за Съпротивата. Ние с Атанас Бояджиев сме композиторите. Иска ни се всеки епизод да започва с една песничка, но два пъти не ни я приемат заради текста”. Изсвири ми на пианото мелодията, хареса ми. Казах му: “Но аз нищо не знам за сериала!”. “Ами, бият се. Войниците настъпват, партизаните се съпротивляват. Гимназистът се е прикрил зад километричния камък, стреля и вика, че са на всеки километър...” - отговори ми той. После ми я изсвири още веднъж и каза, че ако утре сутринта има текст, ще я запишат, ако не, ще върви само оркестрово.

И така през нощта се роди:

“Нас червеното знаме роди ни,

нас не ще ни уплаши смъртта,

ние сме на всеки километър...”

Ступел дойде у дома рано сутринта, провери строфите на пианото, грабна листчето и отлетя към телевизията. Там, вече без мен, бяха предпочели по-плакатния вариант, бяха погребали римата “ветри-километри”, Коста Карагеоргиев беше записал думичките и аз чух песента от уличните репродуктори.

- А вярно ли е, че не сте получили нито стотинка хонорар за нея?

- Вярно е. Понеже двете строфи бяха отпечатани във в. “Народна младеж”, от там ми бяха платили 14 лева. От сериала казаха - “за такъв хит” да се иска от Министерството на културата специален хонорар. Било отправено такова искане. Отговорът се чака оттогава и до днес. Но какъв ти хонорар?

Песента заля читалища и площади, градове и села, десетилетия...

- Миналата година се роди стихосбирката ви “Лебед”, а през тази какви “бели птици” долитат изпод перото ви?

- Ами то все още не се предава. Като че ли ще се явят още “капризи на перото”. Те не се планират, ако ще дойдат - идват по техен си импулс. 

- Истина ли е, че Министерството на културата ви е отказало финансова подкрепа, за да издадете книгата си?

- Истина е. След Промените за издаването на всичките си книги съм си плащал. Веднъж само с малка сума беше ктитор за “Рай за грешни” циментовият завод “Златна Панега”. Нали сме земляци...

- И накрая, ще ви помоля да пожелаете нещо на читателите на “Над 55”? Какво е добре да помнят, за да им дава кураж?

- Прави добро, 55! Гони и 95, и още напред. И не очаквай да го инкасираш това добро. Плодът бавно зрее и тогава е сладък. Работи и си пей песничката на Окуджава “Обичам те, живот, и се надявам, че ме обичаш и ти”.

Щрихи към биографията

♦ Найден Станев Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Малка Брестница. Получава образование в родното си село, а гимназия завършва в Плевен. Завършил е Юридическия факултет в Софийския университет. Бил е редактор в сп. “Български воин”, в. “Народна армия”, сп. “Септември”, сп. “Съвременник”, главен редактор на сп. “Дарители”. Дипломат през 1996-1997 г. Председател на Съюза на преводачите в България през 1989-1991 г. Автор е на над 20 стихосбирки. Публикувал е и произведения за деца. Неговото петокнижие “Попътни срещи” обхваща към 70 портрета на наши и чужди автори, с които се е познавал и е работил. Преводач е на много стихове от славянски поети. По негови текстове са създадени много популярни песни, сред които “Една българска роза” и песента към филма “На всеки километър”. Носител е на орден “Св. св. Кирил и Методий” - първа степен, на наградата “Димчо Дебелянов”, наградата на Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България, на “Златният Орфей”, на високи руски и белоруски отличия.

♦ На фона на тази богата творческа биография е странно, че преди известно време поетът получил отказ от Министерството на културата да бъде подпомогнат финансово. Авторът на текстовете на вечните шлагери кандидатствал за парична помощ не за да покрива битовите си сметки и да харчи сумата в супермаркета, а за да издаде юбилейната си книга. Кандидатурата му обаче не била одобрена, макар само 5 години по-рано той да бе награден от културното ведомство с най-високото отличие - “Златен век”. Мотивите да не му бъдат дадени 2000 лева финансиране били абсурдни. В писмото им с отрицателен отговор пишело, че от министерството, по това време управлявано от Атанас Атанасов от ПП, известен още като Просто Наско, не знаели, че има такъв поет в България! Срамно и тъжно!

Валентина ИВАНОВА