Помня го от снимките и репортажите от снимачната площадка на негови продукции. Нисък, леко приведен напред, с характерен поглед, посивели коси, скъпернически усмихнат. Не зная какъв е бил като млад, говореше тихо, ясно, разбрано, аргументирано и винаги защитаваше страстно своята позиция и гледна точка.

Исак Соломонов Хеския, или както всички го знаехме Зако Хеския, бе сред водещите ни кинодейци, разкрил напълно потенциала на таланта си на необичайно зряла за нашите географски ширини възраст.

Роден на 21 септември 1922 г. в турската столица Истанбул, Хеския учи година и половина химия, но вече трийсетгодишен завършва полувисшето ни училище по кинематография и фототехника в София. От 1956 до 1962 г. е асистент-режисьор, работи върху разнообразни и като цяло амбициозни продукции, с изявени родни и чуждестранни постановчици, търпеливо изкачвайки стълбата до първа позиция в творческия екип. Така овладява тайните на занаята.

Сътрудничи на Борислав Шаралиев в комедията “Две победи” (1956 г.), на Бинка Желязкова при работата й върху дръзката съвременна драма “Животът си тече тихо” (1957 г.), на Яким Якимов в морската мелодрама “Законът на морето” (1958 г.), на Конрад Волф при снимките на шедьовъра му “Звезди” (1959 г.), на Рангел Вълчанов за антифашистката мелодрама “Първи урок” (1960 г.), на Антон Маринович за соцкримката “Нощта срещу 13-ти” (1961 г.) и на Никола Корабов при мащабната екранизация на класиката “Тютюн” (1962 г.).

Трупа опит, учи се, търси упорито своите теми, които впоследствие ще брани като самостоятелен режисьор. Не може да избяга от статуквото - ще разработва съвременни проблеми, ще се връща и към времето на антифашистката съпротива и участието на страната ни в заключителния етап на Втората световна война. Ще търси свой подход и място в нашата кинематографична действителност, наблягайки най-вече на откриването на трудните пътища в работата си, на безупречен професионализъм, минимум компромиси с конюнктурата и облягането на стабилната литературна първооснова, без която не можем да си представим нито един от филмите му.

Исак Хеския още от дебюта си като самостоятелен постановчик държи на живата връзка и непосредствения контакт със зрителската аудитория

В ония, вече безвъзвратно отминали години се следеше повече идеологическата правоверност на посланието, а не толкова популярността на самото произведение. Хеския искаше и постигна по-трудното - да бъде разбираем, интересен, популярен за широката публика, без да прави унизителни художествени компромиси и с минимум отстъпки пред изискванията на времето. Вероятно и затова филмите му се гледат и днес с интерес, представлявайки колкото документ за онези години, толкова и своеобразен творчески дневник на един от водещите ни кинотворци.

Неговите филми си останаха типично сурови, на силните страсти, въпреки че и това твърдение може да се подложи на основателна преоценка, ако си спомним образите, които създадоха Катя Филипова - Добрина Миндева в “Началото на една ваканция”, Белла Цонева - жената на Пейо в “Тримата от запаса” и Милка в “Бой последен”, Лидия Вълкова - Вера в “Зарево над Драва” и Гинка Станчева - Ангелина в “Нощем с белите коне”. Винаги заредени с остри конфликти и емоции, с ярки стълкновения, направени зрелищно, ефектно, завладяващо.

В “Горещо пладне” по Радичков (за спасяването на Алеко - Пламен Наков) се вдига цяла военна част, водена от генерала - Петър Слабаков. “Началото на една ваканция” (по книгата на Герчо Атанасов “Ваканция на изненадите”) се оказа искрена и неподправена повест за “първата голяма ученическа любов” с триъгълника Петьо - Крум Ацев - Мая - Мая Драгоманска - Елка - Диляна Бъчварова. “Осмият” си беше качествен роден ийстърн, в който легендарният партизански командир на Гец се бореше с нашенските фашисти 24 часа в денонощието. 

“Тримата от запаса” си остава и до днес образцова трагикомедия от края на Великата война 

с прекрасното актьорско трио Кирил Господинов - Никола Анастасов - Георги Парцалев, в който блесна яркият трагедиен талант на Парцалев. “Зарево над Драва” се помни като най-мащабното ни епично платно, посветено на края на Втората световна война, с безупречния Гец като майор Боян Василев. И т. н., и т. н...

При наличието на спечелени 4 “Златни рози” - през 1969, 1974, 1979 и 2002 г., на званието “народен артист” от 1982 г. и като носител на орден “Кирил и Методий”, втора степен, аз очаквах в края на творческия си път Хеския да направи филм - изповед или завещание. 

Това не стана най-вече заради трудните условия, при които съществуваше филмопроизводството ни през 90-те години на миналия век.

Той обаче ни остави прекрасния образ на Стареца от филма на Светослав Овчаров “Надежда в София” от 2000 г. и като че ли това бе неговият начин не само да напомни за себе си, но и да се сбогува с многобройната си и вярна аудитория, което се случи малко по-късно - на 3 юни 2006 г.

На 21 септември се навършват 100 години от рождението на един от майсторите на родното ни кино. Нека си спомним с респект и уважение за създаденото от него. Защото той го заслужава. Наистина!

Борислав МИХАЙЛОВ