Ненчо Илчев: Хората обичат да бъдат лъгани, но красиво

Страхувах се, че номерът на телефона, който имах, вече не е валиден. Записала съм го преди 15 години, когато бях правила интервю с Ненчо Илчев. И бях приятно изненадана, когато чух гласа на актьора. Не се изненадах обаче, че любезно откликна на молбата ми отново да поговорим. Защото той никога не се е правил на недостъпна звезда и винаги е бил добронамерен. Нещо повече, след като разговорът ни свърши, Ненчо ми благодари за вниманието. Представяте ли си!? Не аз, а той ми благодари за отделеното време! Чуден човек!

- Ненчо, кажи ми имаме ли нужда от илюзии, за да е по-добър животът ни?

- Ооо, имаме, разбира се. Без илюзии човек не може да живее. Във всичко! А ако конкретно говорим за фокусите, те затова са толкова обичано изкуство. Защото хората обичат да бъдат лъгани, красиво обаче. Както казваше Орфи, ние сме красиви лъжци и хората се радват, че са лъгани.

Така е, факт е това. Винаги е по-красиво да живееш с илюзии. Без тях животът би бил по-скучен. И в мечтите, и в надеждата... че нещо ще стане по-добро, по-хубаво...

- Някога ми каза, че най-голямата ти магия е твоят син Момчил. Така ли мислиш и сега, 15 години по-късно?

- Безспорно. Важно е това, което човек оставя зад себе си. Някой, който да продължи онова, за което ти си пратен на тази земя. И когато си създал живот, това е нещо, което най-много те радва. Благодаря на Бог, че ми го е подарил.

- Името на сина ти има ли нещо общо с името на твоето родно село Момчиловци?

- Всички питат, даже и него - дали не е кръстен на Момчиловци. Истината е, че името му е свързано с филма “Време разделно”. Това е любим семеен филм и аз съм свидетел, когато го снимаха. Това стана точно в селата Соколовци и Момчиловци в Родопите. Когато излезе филмът, още далеч преди да се роди синът ни, с жена ми си бяхме казали, че ако е момче, искаме да е Момчил. А ако е момиче - Яна. Така че от там му дойде името.

- Като става дума за Момчиловци, с какво си обясняваш, че то е едно от малкото села в Родопите, пък и изобщо в България, което не е опустяло и обезлюдено, а напротив?

- Може би защото хората в Родопите силно обичат своя роден край

Той е изключително красив. Говорил съм с много родопчани, които са излезли от там, но искат някой ден да се върнат. 90 процента от тях! Дълбоко са свързани с родния край. Може би за това допринася и вярата. Неслучайно в Момчиловци има 28 параклиса на различни светии. И всяка година те се увеличават, появява се някакъв нов параклис или някакъв кръст.

Може би защото едно време в Момчиловци имаше един свещеник - отец Канев, беше и краевед, той написа историята на селото. На Хайтов това му беше любимото място. Хората, които отидат там, се влюбват в Момчиловци. И неслучайно родените там правят всичко възможно това село да съществува.

- Някога и ти ми каза, че най-голямото чудо в живота ти е вярата.

- Вярата е много важно нещо, тя води човека по пътя му. Вярващ съм от цялото си сърце. 

Вече станах на 52 и си правя равносметка, че ако има нещо, което ме е водило, това е вярата

Не само под купола на голямата църква, а онази пред бабиното кандилце.

Човек както иска да го приема, но вярата, че може да се случи нещо по-добро, вярата в Господ е много важна. Защото има сила, която е над нас, помага ни. 

- Ти колко често си ходиш в Момчиловци?

- За съжаление, не много често, защото имам много работа в София, но се опитвам всяко едно възможно време да се връщам там. Много обичам родния си край и неведнъж съм казвал, че като остарея, искам да се върна да живея в Момчиловци.

- В Родопите има много дълголетници. В твоя род има ли хора, доживели до дълбока старост?

- Не бих казал. Баба ми почина на 75, дядо ми на 80 и няколко. Виж, прадядо ми... да, може да се каже, че има дълголетници. Но това са по-скоро хората преди поколения, които са водили по-здравословен начин на живот. Много са се движели. Те са били цял ден навън по работа. Чистият въздух, хубавата храна, може би това ги е спасявало...

- Ти направи Музей на магията в Момчиловци, може би и той допринася селото да е така оживено. 

- О, напоследък много хора отиват заради него в Момчиловци. Не очаквах, че ще има такъв огромен интерес, но се оказа, че той привлича наистина доста посетители. Кметицата Сийка Суркова е много благодарна и ми даде награда - Почетен жител на Момчиловци. Нещо, което е много престижно. Тя каза, че в нейните три мандата го е дала само на двама души. И за мен тази награда е много ценна, защото е оценка на труда ми. Защото аз направих музея изцяло с безкористна цел.

Събирал съм експонатите 30 години от цяла България и държах той да бъде в Момчиловци, въпреки че много колеги ме упрекваха защо го правя там, а не в София. Аз исках да е в Момчиловци, откъдето съм тръгнал, където съм направил първите стъпки в това изкуство. Искам да помогна да се развива този край. Виждам, че има полза от това.

Човек не бива да забравя откъде е тръгнал

Ненчо със сина си Момчил, когато беше малък.

- Четох, че в Музея на магията има много интересни експонати.

- Там е писмото от Мистер Сенко, което получих като момче.

- Разкажи тази история на нашите читатели, много е любопитна.

- Да, аз съм имал една среща с Мистер Сенко. Той не ми е учител, но това беше емблематична среща в моя живот, защото бях много малък, на 13 години, от дълбоката провинция, в едно време, в което много трудно човек можеше да си помечтае дори да се занимава с такова нещо. А аз имах тази дръзка мечта.

Майка ми, баща ми и брат ми бяха застанали толкова зад нея, че те повече го искаха и повече се радваха, като го постигнах. Аз съм нямал никой в семейството си, който да се занимава нито с изкуство, нито с нещо покрай театъра. Майка ми и баща ми са бивши зъботехници.

Един път ме заведоха при Мистер Сенко. Татко намери статия в един вестник, в която пишеше, че той прави 80 години и кани който иска, да му отиде на гости. Беше написал и адреса си. Аз тогава му написах писмо: ,,Другарю Сенко, аз съм Ненчо Илчев, искам да стана илюзионист, какво ще ме посъветвате, какво трябва да направя?”. На края на писмото писах: “Заповядайте, ако искате, на гости в Момчиловци”. Всичко така, по детски. (Смее се.) И няма да забравя, след 5-6 дена баща ми идва, намерил писмо в пощенската ни кутия, на което пише: ,,От народния артист Мистер Сенко до Ненчо Илчев в Момчиловци”. 

Леле, как съм се радвал, как съм треперил

После се срещнах с този голям човек и това толкова се е запечатало в съзнанието ми, аз го помня, все едно се е случило вчера.

Та писмото, което получих от него, сега е в музея.

- И какво още има в него?

- В него са подредени над 1000 експонати. Не бих могъл сега да изброя всички, но сред любимите ми е и афишът на Орфи, който откраднах от читалището при гостуването му през далечната 1986 г. Любими са ми също нещата на моя учител Лепас - маските, които той ми подари, с които е правил номера със свалянето на главата през 1956 г. А най-атрактивното и най-скъпото нещо е бубината, изработена през 1930 г. от самия Никола Тесла. Не фирмата, а самият Никола Тесла я изработва за Мистер Сенко (бел. а.: За електрическия стол, за един от най-атрактивните му фокуси) и му я донася в София.

- Ненчо, онзи ден чух мой познат да произнася една фраза от “Комиците” - “Много си тъп бе, Саше!”. С какво си обясняваш нейното дълголетие?

- Понякога остават такива неща, хората ползват тази фраза малко нарицателно. А тя се роди съвсем случайно от сценаристите, които пишеха скечовете. Радва ме, че ето вече 5-6 години не снимаме “Комиците”, а я помнят.

Един човек онзи ден ми казва - ако съм ядосан, вечер си лягам и си гледам скечовете на Тазобедров и Ахилесов. И това изключително ме радва, защото по някакъв начин е усмихвало хората и продължава да го прави.

- Не ти ли липсва телевизията?

- Липсва ми не толкова телевизията, а компанията, която бяхме, когато снимахме “Комиците”. Ние така се бяхме сраснали един с друг, че бяхме повече от семейство. Снимахме по 3 пъти на седмица, в същото време бяхме по участия, представления, снимахме и “Столичани в повече”. Това бяха 15 години, в които бяхме свикнали един с друг. Това е рекорд за телевизия. И сега ми липсва, че не се виждаме толкова често.

Иначе аз пак си водя една рубрика - “Фокуси” в “Преди обед”. Имам тук-таме участия, но това, което ми е трябвало, аз съм си го взел от телевизията.

- Ще издадеш ли на нашите читатели някакъв фокус, с който да удължат младостта?

- Усмивката! Тя удължава младостта. 

Колкото и клиширано да звучи, още Чаплин го е казал - ден без усмивка е изгубен ден

Аз съм го пробвал чисто житейски. Човек и да е зле, трябва да се усмихва, насила дори. И да не му е до смях, като се усмихне, денят му тръгва по-позитивно. И му се случват много хубави неща.

- Едно твое шоу се казва “Смях в повече”. Може ли смехът да ти дойде в повече?

- По-хубаво от това няма. По-добре смехът да е в повече, отколкото каквото и да било друго. Това го пожелавам на вашите читатели - смехът да е в повече.

- А днешните политици карат ли те да се смееш понякога?

- Редовно. Политиците бяха герои във всичките скечове в “Комиците” и в “Столичани в повече”. Винаги е имало политическа нотка, знаеш колко сме ги осмивали. Лошото е, че през годините нещата не се променят. 

Политиците остават едни и същи, за съжаление

Хубаво е, според мен, хората да не обръщат толкова много внимание на политиката.

- Това е част от пожеланието ти към читателите на “Над 55” и какво още?

- Здраве! Ако човек е здрав, всичко друго се оправя. И ако могат да гледат по-ведро на живота, ще е по-добре.

Валентина ИВАНОВА