Николай Милчев за дядовците, прадядовците и техните внуци

Поетът Николай Милчев има 18 поетични книги и 2 с проза. Това е литературното му богатство. Но житейски той е богат с друго. Макар да е само на 63, е щастлив дядо на много внуци. Двете му дъщери са го дарили с 4 момчета и 2 момиченца, най-малката от които, Рада, е само на дни. 

И макар че неотдавна на страниците на вестника с него разговаряхме за буквите, за създателите на родната азбука, за поезията и въобще за живота, с удоволствие продължавам разговора с този изключителен разказвач на истории. Този път темата е за дядовците, прадядовците и техните внуци.

- Николай, ти обичаш да разказваш истории и го правиш така сладкодумно и майсторски, че ти се иска да чуеш или прочетеш още и още. Затова те моля да зарадваш и нашите читатели с някои от историите, свързани с твоите предци.

- Казвал съм го и друг път. Много ме е било яд на баща ми, че разправяше едни и същи истории на хората, които идваха у дома. Абе, аз съм ги чувал 100 пъти! Слушам ги, какво да правя, неудобно е да избягам. И чак когато започнах да пиша, се сетих, че ги е разправял, за да ги запомня Говорил ги е не защото е мислил, че аз ще ги напиша един ден, а за да попият в мен. 

- Нека те върна назад в детството ти, разкажи за онзи твой прадядо Йото, който бил столетник.

- Царство му небесно, моят прадядо Йото Драганов беше 2 м висок и тежеше 110 кг. Умря на 103 години. Той ме открехна за любовта. 

- Прадядо ти ли?

- Да, не се учудвай! Той ми отвори прозорец, крило ми даде. Имах аз една комшийка, малко по-голяма от мене. И един ден в бъзето зад нашата къща с тази Марийка лека-полека се събличаме, за да си гледаме глупостите. По едно време видях, че дядо ни наблюдава. Набързо се облякох и отидох при него. А той ме пита: Николайчо, вие какво правихте? И аз нещо се гърча и мънкам. А той продължава - я ми кажи, дядовото, ти като я видя, какво ти стана? И аз му казвам - дядо, идеше ми да хвръкна! А той започна да тупа с ръце и да се смее - това е! Да хвръкнеш!

Този старец беше уникален с това, че през 1903 г. завършил първия випуск след Освобождението за ветеринарен фелдшер. Избирали ги по височина. Критерият бил кой може да си сложи ръката върху гърба на коня, без да се повдига на пръсти. Цялата ветеринарна медицина, казваше дядо Йото, е само заради коня. Нищо друго! И заради войната. А сега, ако ми позволиш да отворя една скоба - е само за котки и за кучета. Малко се е посмалила.

Та този дядо Йото ми е разказвал, че дошли руски офицери след Освобождението и първо ги питали кой иска да учи хуманна медицина. И той си помислил: “Аз съм селско момче, как ще ставам доктор? Срам ме е, не смея да изляза. А като попитаха - сега за ветеринарни фелдшери, аз си спомних селото и казвам - аз, ако може. Като ме видяха такъв голям, пък и си сложих ръцете на коня, веднага ме избраха”.

От дядо Йото имах запазени страхотни записки по ветеринарна медицина, които съм предал в СУ да изучават езика на онова време. Със страхотни рисунки. И още - цял учебник фармакология, терапии, какво ли не.

- Наистина е бил интересен човек...

- Този дядо Йото е участвал във всички български войни. Бил на 8 години, когато бягал от турците. Значи е роден някъде около 1870-1872 г. Разправял ми е, че веднъж като скопявал прасета, нямало къде да си слага парите, толкова много били. Отишли в една местност, където се сливат Вит и Калника в местността “Боаза”, и от околните села докарали много свине. Плащали му и той пъхал банкнотите по джобовете, пазвата и не можел да ги побере.
А на 100 години му пораснаха 3 млечни зъба. Пораснаха му! 

Изглежда, 100 години наистина не е случайна възраст

Бях на десетина години, когато почина. Всеки ден ме водеше да ядем тахан халва и да пием боза. Тяхното поколение ядяха тахан халва и боза, следващото поколение ядеше реванета, а сегашното яде парфета и мон плезири... Сладките неща си отиват с поколенията. Вкусът към тях се променя.

- Значи е бил богат човек с тази хубава професия?

- Знаеш ли, запомнил съм и друго интересно нещо. Хората бяха бедни, нямаха пари да му плащат за израждане на крави или за лечение на някое животно. И седим с него вечер, мине някой от селото и се провикне - дядо Йото, пожънахме ти нивата еди-къде си, иди да си прибереш житото. Обрахме ти кукуруза, можеш да идеш да го натовариш. С работа му плащаха, ама не му казват предварително, а когато са я свършили. Да го изненадат. Там не ходи, не бери грижа...

- Знам, че имаш и други интересни дядовци?

- Другият ми дядо, на когото съм кръстен, е бил партизански командир. Никола Милчев Дешев, командир на чета от Червенобрежкия партизански отряд. Като идва 9 септември, роднините му се скатават и го набутват да отиде на фронта. Аз добре си давам сметка, че като партизански командир е можел да не замине. Дори баба ми е разказвала, че се е страхувал. Казал й - Доне, ние не сме подготвени да се бием с германците.

Те са много добри, те са обиграни. И дори й казвал - абе, да взема да закъснея за влака в Червен бряг, страх ме е, че няма да се върна от фронта... Разбира се, не закъснява, тръгва с млади момчета, 17-18-годишни. Отива като командир на доброволческия отряд и при Страцин ги избиват като кучета. Един картечар му разкъсва стомаха и слабините с бум-бум патрони. Молел се е някой да го доубие. И тук има един баладичен момент. Говори се, че го качили на бял кон, за да го изведат ранен от бойното поле. И от тръскането на коня му доизтекла кръвта. И което е най-интересното, като го докарали след 7 дни, часовникът му още работел.

А баба ми 7-8 години след погребението си мислела, че са погребали друг човек

Защото като момче го рита кон, а тя не видяла белега, затова й се струвало, че е друг човек. И този ми дядо е бил уникална фигура. Той не е бил член на комунистическата партия, а е бил земеделец. Партизаните са били земеделци, искам да подчертая. Аз съм с леви убеждения, но... Бяха минали 30 години от смъртта му и дойде един негов роднина да ми каже - ние пишем, че дядо ти е бил член на партията, но той беше земеделец и ти трябва да го знаеш. Какви да бъдат там, освен земеделци. Много светла личност, бил е и актьор, играл е в пиеси. И искам да подчертая, че го е било страх от войната, но е отишъл, защото е... той.

- Николай, ти си невероятен писател, съпругата ти Цветана е една от най-добрите учителки по български, които познавам. Някой от внуците ви наследил ли е тази любов към езика? Виждаш ли вашето продължение в тях?

- Досега имам 4 внука и 2 внучки. Съвсем различни са. На шега казвам, че са 3 българчета, 1 испанче и 2 американчета. Двете момчета на малката ми дъщеря са родени в Америка, а едното в Испания. Мисля, че такъв като мен отвеян, завеян, мисловен, влюбен в природата, е най-големият ми внук, който носи и моето име - Николай Милчев Торес. В Испания носят фамилиите и на майките, и на бащите.

Той например не иска да живее сега в Барселона, където се върнаха от Щатите, защото няма лисици и мечки. Парадоксът е, че в Ню Йорк живееха близо до Сентръл парк и той там виждаше животни, кълвачи, катерички... а в Испания няма. И той страда. Най-много му харесва в България и иска да му изпращам разкази за животни.

А испанските му дядо и баба имат дом близо до Мадрид, в двора на който гледат коза, кокошки, петли. Обича такива работи момчето. Казал на майка си - омръзна ми да съм все новият в класа - в Мичиган, в Маями, в Ню Йорк, сега в Барселона. Учи езици... Като го гледам какъв е, му стискам палци, отнесено момче. Другите ще се оправят.

- Може би просто е уникален, Господ обича тези хора...

- Знам, но светът стана много... неподходящ за такива хора.

Валентина ИВАНОВА