Днес се навършват десет години от смъртта на двамата български шофьори, които бяха обезглавени преди десет години, припомня Struma.com. Георги Лазов от кочериновското село Бараково и Ивайло Кепов от Бобошево, бяха отвлечени в Ирак в края на юни. На 8 юли "Ал Джазира" за първи път съобщи за похищението им. В предварително записано съобщение за канала, групировката "Единобожие и Джихад" обеща да пощади живота на двамата българи, ако американските сили пуснат всички иракски затворници за едно денонощие.
След съобщението, че единият от българските заложници е екзекутиран, новото искане на похитителите беше за освобождаване на жените-затворнички. Два дни по-късно край Мосул е намерено обезглавено тяло, за което се твърдеше, че е на Георги Лазов.<br /> <br /> На 22 юли от българското външно министерство потвърдиха, че пръстовите отпечатъци съвпадат с тези на Лазов. Същия ден световните агенции съобщиха за ново обезглавено тяло, намерено на брега на река Тигър. Иракската полиция съобщи, че то е на Ивайло Кепов. На ислямистки сайт бе качен запис с екзекуцията на заложник, облечен в оранжеви дрехи. Терористите заявиха, че е българин.<br /> <br /> Георги щеше да навърши 40 години на 22-ри май. Вместо сладкиши за рождения му ден, неутешимата му и до днес негова майка, стяга молебена за упокой на душата на сина си.<br /> <br /> Репортер на struma.com се върна години по-късно в кочериновското село Бараково, където е майката на Лазов, леля Мария.<br /> <br /> В Барково всички я знаят. Кротка и тиха жена, отдадена на скръбта за сина си.<br /> <br /> 70-годишната Мария Лазова живее в квартал, който всички наричат Квартирите. Тук всички къщички са на фамилия Балабанови, които отдавна са собственици и на бившия завод за целулоза в Бараково.<br /> <br /> Разпознаваме олющената малка сграда, където живее Мария Лазова лесно - по некролозите около и на вратата. Няма звънец. Почукахме. Половин секунда и се отваря. На прага застава висока слаба, измъчена жена, която с уплашен поглед слага ръка на сърцето. &bdquo;Божичко, всеки път като се почука, изтръпвам, кажете&rdquo;, казва жената. Обясняваме, че сме дошли за годишнината от смъртта на сина й. &bdquo;Не знам кой погребах преди десет години, затова все си мисля, че моя Гошко може да си дойде, казва жената и очите й се пълнят. Признава обаче, че гледа да пъди тази мисъл, но не винаги й се получава. &bdquo;Заповядайте, влезте, пека на фурната кекс, за помена в неделя е&rdquo;, каза леля Мария и ни кани вътре. &bdquo;Отдавна се приготвям. Щом мине рождения му ден през май, започвам да готвя помена през юли. И така всяка година&rdquo;, нарежда жално жената. На масичката в тъмната стаичка до купичка с бонбони, стоят надиплени некролози на Георги &ndash; от съобщението за смъртта и тези помен за една, за две, за три... до днешното - за десет години.<br /> <br /> Изпратих го жив и здрав, когато го провождах до вратата на тръгване, казах му: Гошко, майко, много се стреля в тоя Ирак бе, точно сега ли трябва да ходиш, - а той: - Мене дедо Господ ме пази майко, няма страшно, - и тръгна. После чух по радиото. Писнах. От тогава пищя, но вече без глас, казва жената и признава, че в самотата и скръбта, говори със снимките.<br /> <br /> Докато приказваме, стаята се изпълва с мирис на прегоряло. &bdquo;Изгоря ми кекса. Нищо, не е трагедия... Сигурно е знак... Все знаци някакви търся&rdquo;, казва жената и отново присяда кротко на диванчето. &bdquo;Знам ли, сигурно Гошко не иска тоя кекс да му нося&rdquo;, свежда глава почернената майка.<br /> <br /> &bdquo;Не мога да прежаля чедото си. Никоя майка не може. Няма такава, която да може&rdquo;, скърби майката. &bdquo;Не знам кой съм погребала тогава, не го видях, никой не го видя, но знам, че в ковчега имаше труп. Затова си чина адетите &ndash; молебен, помен, на задушница, па който и да е &ndash; човек е, може и мойто дете да е&rdquo;, казва леля Мария и ни показва кътчето, което пази и до днес за сина си.<br /> <br /> Вдовицата на Георги &ndash; Радослава също имала съмнения, че в ковчега е съпруга й, твърди леля Мария. &bdquo;Дойде в затворен ковчег, не ни пуснаха да разпознаваме трупа, само взеха проба от детенцето му за сравнение на ДНК&rdquo;, сеща се леля Мария.<br /> <br /> С огромна благодарност си спомня за жестовете на подкрепа в ония черни дни, които получили от хората в Благоевград и тогавашния кмет Лазар Причкапов, както и съболезнованията на президента Първанов. &bdquo;Благоевградчани се организираха тогава и събраха 730 лева, които ни предадоха лично, от общината в Кочериново помогнаха за погребението, беше огромна помощ в този момент, но това не го пишете, срам ме е, не сме просяци&rdquo;, моли леля Мария, после се прекръсти и отправи тиха благословия към всички свои благодетели. Няма да забравя нито доброто, нито лошото, казва жената.<br /> <br /> И днес преживява със 160 лева пенсия. 40 лева отиват всеки месец за квартирата, в която живее откакто се е родила преди 70 години, Телефон не може да си позволи, но без ток, дърва и вода не може... &bdquo;Писах молба до министерството, тогава министърка беше Христина Христова, за поне малко увеличение на пенсията &ndash; отказа ми, но наглостта на Соломон Паси, беше безгранична&rdquo;, припламва възрастната жена и има основания, защото думите му се заковали в съзнанието й. Когато станало ясно, че двама българи са взети за заложници, Паси заявил, че с терористи не преговарят.<br /> <br /> Всъщност трагедията &bdquo;Кепов &ndash; Лазов&rdquo; беше първият скандален предвестник, че службите ни за сигурност не функционират ефективно. Тогава прокуратурата не реагира почти по никакъв начин, а вместо светкавично разследване, което да разкрие истинските причини за отвличането и убийството на двамата българи, случаят е замразен. И така до днес. Никой нищо!<br /> <br /> Затова, въпросът, на който вечно ще търсим отговор е - направихме ли всичко Георги Лазов и Ивайло Кепов да бъдат спасени?.<br />