Павел Поппандов на 72 г.: Когато говоря, казвам каквото мисля

Павел Поппандов е причудлива личност - има талант да разсмива хората, но изглежда малко тъжен. Уж е чепат, но е сантиментален и благ. Вярва в кармата, а чистата истина за него е глътка въздух. Когато се ядоса, започва да работи нещо, от което ще се умори. Успокоява го саденето на дървета, а денят му се озарява от светлия смях на неговите внучки. Костелив е като орех, а отвътре благороден. Затова и любимото му дърво е орехът, посадил е не една и две фиданки. Павката е от малцината наши актьори, които запазиха във времето не само таланта си и любовта на публиката, но и достойнството си. За мнозина е мрачен и свадлив човек, според други - скромен и стеснителен, но вероятно най-точното е, че е голям чаровен особняк.

Снимал се е в повече от 200 роли в киното, сред най-известните му филми са "Щурец в ухото", "Оркестър без име", "Войната на таралежите", "Вчера", "Лавина", "Васко да Гама от село Рупча" (тв сериал) и други. В началото на 90-те става известен като член на "Клуб НЛО" заедно с Георги Мамалев, Велко Кънев, Катя Евро (групата е основана след филма "Оркестър без име" още през 80-те години), но по-късно я напуска, несъгласен с хумора, който се прави в телевизиите сега. Продължава като актьор в Сатиричния театър и играе в пиесите "Детектор на лъжата" (с Филип Трифонов и Албена Колева, дъщеря на Тодор Колев), в "Натрапникът" от Франсис Вебер и други.

Поппандов е пряк свидетел и жертва на цензурата и всички обидни санкции върху изкуството преди и сега. Преди 10 ноември 1989 г. някои от филмите, в които участва, са били цензурирани, части от тях са били изрязвани - например филмът "Равновесие". През последните години водеше рубрики, в които дава съвети в стил "Домашен майстор - направи си сам". 


„Оркестър без име”

Роден е в София на 18 септември 1946 г. Като дете е палав, честен и, разбира се, неподлежащ на подчинение. 
Когато се върна в детството си, си спомням, че не се затваряха врати, хората не се оглеждаха както сега. Моите родители бяха най-обикновени хора, бяхме три деца. Не им е било лесно, аз бях детето, което създаваше проблеми, бягах от училище, палувах. Най-черните ми дни бяха тези с родителските срещи. Съзнавах вината си и приемах по няколко шамара, връща се в детските си спомени Павката.

Напуснах училище, когато навърших 16 г. Баща ми ми каза: “В този дом нетрудови елементи няма и не може да има” 
Така започнах в слаботоковия завод. Там имаше естрадно-драматичен и сатиричен състав. 

Първата ми роля беше художник модернист. Голям майтап, но тогава актьорската професия ме грабна

Вече пълнолетен, работех като таксиджия и учех вечерно. Чак на ръба за кандидатстване - на 25, влязох във ВИТИЗ. Тъй да се каже, не момче, а мъж с жизнен опит. Но характерът си е характер. Не ме бива да превивам гръб, да се слагам, да проявявам лицемерия и пристрастия. Срещите ми с толкова много хора са ми дали много. 

Мразя слагачите, но за голямо съжаление, има една прослойка хора - политиците, те държат приза!

Заобиколени сме с лъжа, не е нужно да имаш детектор на лъжата, за да видиш около себе си подлизурковците, подмазвачите, категоричен е Павел Поппандов. Успях да си запазя честта. Много хора са имали трудни моменти в живота. Важното е да ги преодолееш доблестно. Повечето герои, които съм играл, са били такива хора - външно груби и недодялани, повечето - неудачници, но с една чистота в себе си. Затова харесвах и Людмил Кирков - той умееше да вижда тая красота под хастара и да я изобразява на екрана. По тая причина му режеха и филмите. “Равновесие” го гледахме цял, без орязан финал, чак след години - на Московския кинофестивал. С покойния Гец щяхме да си глътнем езиците - не можехме да повярваме - чудехме се как е станала тая работа. Филмът взе тогава Сребърен медал. 


С Татяна Лолова в „13-ата годеница на принца”

Имаше зловещи извращения в миналото, за съжаление, ги има и днес. Но що се отнася до изкуството, мога да кажа със съжаление, че нищо не е както преди. Няма пари, няма филми... Има актьори, но ги няма славните времена на Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Парцалев и Калоянчев... Няма драматурзи като Станислав Стратиев. В изкуството ни се настани чалгата. Много колеги ценя - има много талантливи хора, но не творят спокойни - всичко е подчинено на конюнктурата и на мизерията. 

Икономиката на джоба е обидна санкция върху изкуството. Вижте и края на една голяма част от нашенските гении!
По принцип днес само талантът очевидно не е достатъчен. Качествата на хората и добрите идеи често изобщо изгубват значение, като се препънат в материалното - в липсата на финанси. Ако човек започне да прави компромиси, това вреди на качеството. Това потиска самите актьори, самите създатели на филм или театрална постановка, защото все пак това е колективно изкуство, но нищо не можем да направим. 
Страницата подготви Паулина БОЯНОВА