Петко Маринов: Внуците ми са моите хапчета срещу лошо настроение, срещу болест...

Като ги видя, и оживявам, признава баскетболната легенда

Освен че години наред сме работили за един и същи човек - президентът на фирма “Компакт”, съседи сме в софийския квартал “Младост”, завършили сме една специалност в Софийския университет, когато се запознах с негоac, си мислех и че баскетболната легенда Петко Маринов е мой земляк. Може би защото по онова време треньорът жънеше победи с отбора си “Компакт” на баскетболния терен в моя роден град. Пък и години след това съм го чувала да казва: “Отивам си в Димитровград”. Просто го чувстваше като свое родно място. 

Дали заради всичко това, или защото той е един открит човек и прекрасен събеседник, но с него винаги е било истинско удоволствие да разговаряш. Убедена съм, че и читателите на “Над 55” ще се съгласят с мен.

- Петко, странно ми е да кажа “колега” на една звезда като теб в спорта, от който аз лично съм твърде далече. Ти завърши журналистика в Софийския университет, писал ли си някога?

- Да, имах няколко материала. Бяхме направили и един сценарий за игрален филм с режисьорката Искра Йосифова, който не се реализира, за съжаление. Това беше още по времето на социализма. Ставаше въпрос за покупко-продажба на един мач, което съществуваше и тогава, но казаха, че моралът на спортиста не бил такъв... Така че не съм писал много. Имам материали, но малко.

- Сега, като имаш повече време, не ти ли се иска да напишеш книга?

- Преди време ми се обадиха Жаклин Михайлов и Хари Латифян от “Тема Спорт”, искаха да напишем книга, но знаеш ли, аз не смятам, че съм чак такава личност, че да пиша книга за себе си. И отказах. Все пак ще си помисля, сега вече имам много свободно време, може пък и да стане. 

Моята книга по-скоро би била за другите, защото аз имам спомени с едни от най-великите хора на България
Имах честта да ги познавам, да прекарвам време с тях. Много по-интересно ще бъде от спортните ми резултати. Като започнеш от всички български актьори начело със Стефан Данаилов, Георги Джубрилов, Стоянчо Стоев, със Стойчо Мазгалов, с Илия Добрев и Нина Стамова... Ще ти разкажа нещо много интересно, малко хора го знаят. Вкъщи всеки месец имахме калканена вечер. Баща ми изпращаше от Бургас по влака калкан, увит в коприва. Аз сутринта отивах да го получа и вечерта вкъщи се събирахме с Николай Николаев, Асен Миланов, Сава Хашъмов с жена си, Георги Раданов... 

- Вече си пенсионер, не ти ли липсват залата и оранжевата топка?

- Естествено, че много ми липсват. Но в края на краищата идва ден, в който човек окача бутонките, както се казва
Хубавото е, че продължавам да контактувам с колеги, с по-млади треньори, с които се чувам много често. Споделяме си, говорим си. Така че не съм се откъснал напълно от играта, но все едно ми липсва. Липсват ми мачовете, липсват ми пътуванията, напрежението също.

- Тази есен, ако нищо не му попречи, ще се проведе Евробаскет 2022. Да очакваме ли победи на българския отбор?

- Защо не? Преди евроквалификациите много малко хора вярваха, че може да се класираме. Гледайки класата и майсторството на нашия баскетбол, и аз не бях голям оптимист. Но тъй като тези момчета се изградиха като характери и от доста време играят, всъщност... ние се класирахме за Европейското най-вече с характер. И двата мача с Латвия ни водеха 2-3 минути с 10-13 точки, но нашите момчета с много хъс успяха да се класират. Това, което за мен е много голям успех.

- Кажи ми, има ли нещо, което си научил от спорта и което днес, на тези години, ти е от полза?

- Спортът ме научи най-вече да бъда много толерантен. Битката е на терена. В момента, в който свърши, аз съм в състояние да отида и да прегърна и целуна играчите от противниковия отбор, да им пожелая по-нататъшни успехи, независимо дали съм загубил, или спечелил. Научи ме на толерантност, но най-много ме научи на дисциплина. Често са ми задавали въпроса - кое е качеството, което най-много цениш в човека. Винаги съм отговарял - чувството за отговорност. В него се крие всичко. Отговорният човек не може да бъде подлец, не може да не обича, не може да не бъде верен...

Аз не съм много вярващ в Господ, но вярвам в съдбата на човека. И ако има Господ, вярвам, че той е във всеки един от нас. Ако той надделее над демоните, човекът е добър. Знаеш какви извратеняци има в света. Така приемам Господа. 

Емоциите в залата не стихват.

- От висотата на твоите 72 години как гледаш на възрастта?

- Мерил Стрийп го беше казала много хубаво. Хората над 55 трябва да приемаме възрастта като привилегия
И да се радваме на всеки ден, на слънцето, на приятелството... В никакъв случай да не униваме, че сме вече остарели и животът е минал. Да, остаряването е една много голяма привилегия.

- Все пак никога ли не се замисляш, че по-голямата част от живота ни се е превърнал в спомени?

- Знаеш ли, много често оставам сам, съпругата ми почина, дъщерята и внуците ми живеят отделно. Аз съм всеки ден при тях, но все пак живея в своя дом. И си правя равносметка, че мога да гледам в очите всички хора. Нито шампионските титли, нито купите, нито европейските победи са от значение. Това е най-хубавата ми равносметка.

Живях един много хубав, много пълноценен живот, с много успехи, имал съм и неуспехи, разочарования... Дето се казва, човешкият живот е една кардиограма - нагоре-надолу и пак така

- Ако можеше да започнеш всичко отначало, щеше ли да промениш нещо?

- Има едно много хубаво стихотворение на Христо Фотев - всичко бих повторил, всичко бих отново изживял...
Сигурно ще повторя всичко, макар и с някои корекции, вече от мъдростта на времето. (Смее се.) Но този стих винаги ми е бил водещ.

- Работил си във Франция. Не ти ли се прииска да останеш там?

- Знаеш ли, аз съм един от малкото хора, които можеха да останат. Имах предложение да остана в едно много хубаво градче, Соасон. Обаче аз там получих аритмия. 

Свикнал съм да контактувам с хората, да пия с тях гроздова ракия и троянска сливова с хубава шопска салата... 
Във Франция отидох като галоман, но имах доста разочарования. Доста йезуитска държава е, казвам го в добрия смисъл на думата. Много са особени французите. Прекарах тези 3 години чудесно, спечелих много приятели. После, когато се върнах в България, отидохме да играем в град Шоле. И от града, в който бях преди това треньор, от 500 км, дойдоха 3 пълни автобуса с хора, за да се видим, да си направим снимки, да си поговорим. Обаче тук се чувствам най-добре.

- Петко, в предишни интервюта си ми казвал, че баща ти ти е предал любовта към спорта...

- Майка ми по-скоро. Баща ми беше много добър човек и все се притесняваше за мен. Бях местна звезда в Бургас и след един мач, в който играх слабо, се прибирам вкъщи. Майка ми беше на мача. Вече играех в мъжкия отбор, но бях още ученик в 11 клас. И я питам - майко, има ли нещо за ядене, защото закъснявам за училище. Тя, както се въртеше около печката, грабна един стол и ме фрасна в гърба. Каза ми - в моята къща за марди хляб няма. (Смее се.) Така че отидох гладен на училище. Майка ми много ме обичаше, но в това отношение беше желязна.

- Ти направи чудеса в българския баскетбол, Нели, покойната ти съпруга, беше баскетболистка, после дъщеря ти се занимаваше със спорт. Внуците ти наследиха ли тази семейна традиция?

- Не. Много се гордеят с мен, когато гледат нещо по телевизията или срещнем хора по улицата, които ме поздравяват. Само че единият ми каза, че моят спорт е твърде динамичен за него, а по-малкият, Божанчо, той обича спортно хранене. (Смее се.) И е един такъв пухчо, нямаш представа.
С дядо винаги е вкусно

- Казвал си ми, че си луд по момчетата. Те вече пораснаха, още ли е така?

- Големият е първа година студент в Икономическия, а малкият е в 7 клас. Толкова много обичам тези деца, при мен е патология. Вале, аз като малък имах две братчета, които починаха, аз съм най-големият. Не знам дали е заради това, но имам огромна слабост към децата. И искам да ти кажа нещо. Аз съм изумен от нашата политическа класа, която унижава хората - родителите на болни деца, които се молят да събират пари за лечението им. Да няма в бюджета на държавата 30-40 милиона за такива случаи?! 

Караха се и спореха кой бил повлиял минималните пенсии да станат 300 лева. Ти представяш ли си каква арогантност е това?! Те се изтъкваха с този срамен факт 300 лева са 150 евро! Толкова струва бутилка хубаво вино, като отидеш на ресторант във Франция. Все едно че са направили пенсиите 1000 евро! Такова самодоволство не мога да си представя, че е възможно да съществува. Затова държавата ни е на това дередже.

- Ще говорим пак за политика, но нека те върна още малко към внуците. Споделят ли с теб, разказват ли ти за гаджетата?

- Големият вече 2 години си има гадже, много добро момиче, много се разбират. Тя се казва Мелви. Такава хубава двойка са. Много съм щастлив от тяхната връзка. Така че на всеки Свети Валентин отстъпвам терена и освобождавам моя апартамент, за да си празнуват. А аз изчезвам за два дни. 

Малкият е моят тандем, той ми е ваденката. (Смее се.) Винаги е до мен. Питам го дали вече няма гадже, а той пред батко си и пред Мелви казва - а, аз да не съм като Мишо, да скоча на първата срещната... Голям образ. 
Признавам, те са голямото ми щастие. Ако нещо не съм добре, веднага идват вкъщи и дъщеря ми се шегува - водя ти хапчетата. Имам прекрасна дъщеря, много се грижи за мен. Та внуците ми са моите хапчета срещу лошо настроение, срещу болест... Като ги видя, и оживявам.

​​​​​​​- А не ти ли липсва родният Бургас и морето?

- Липсва ми много, но доста време бях далече от внуците и дъщеря ми и сега съм си в София. Ходя си в Бургас, от юни до края на август съм там, заедно с момчетата, разбира се. Те са вече половин бургазлии. Големият идва с гаджето и аз съм като камериер, пиколо. Ходя, пазарувам, закуски, обеди, всичко. Докато стигна до морето, съм гроги. Така съм изморен, че трябва да ми се прави изкуствено дишане уста в уста. И като се прибера, първата седмица в София само гледам тавана и почивам. Обаче това е много приятна умора.

​​​​​​​- А забелязал ли си, че в квартала, в който живеем, летят гларуси?

- Ами аз като напуснах Бургас и се прибрах тук, и те ме последваха. (Смее се.) Въпросът е, че там гларусите станаха доста агресивни. Нападат хора по улиците, които ядат нещо или носят храна. На една позната направо й изкълваха от ръката парче пица. Понеже в Бургас сега боклукът е в контейнери, които се затварят, и те няма откъде да се хранят. 

​​​​​​​- Като състезател не те помня, но като треньор в “Компакт” си спомням, че беше доста емоционален. А в живота си толкова благ и спокоен човек. Откъде идва това разминаване?

​​​​​​​- Много хора са ми го казвали, че и като играч, и като треньор съм различен. Ще ти разкажа един интересен случай. Жена ми беше капитан на отбора на “Кремиковци” и имаха някакво тържество по случай завършването на сезона. А аз бях в Гърция и се прибрах късно. И тя ми оставила бележка “Ако искаш, ела в дискотеката на “Кремиковци” на Ботевградско шосе”. Отидох някъде към 10 и половина и не пускат никого - само за отбора и за ръководството. Празнуват хората. Обаче аз започнах да чукам на вратата, по едно време дойде някакъв и ми направи жест - а, не, не, махай се. Обаче аз бях много буен. Започнах да чукам още по-силно, по едно време дойде зам.-директорът на “Кремиковци” и вика - пусни го, това е еди-кой си, жена му е капитан на отбора. Отвориха ми, седнах, пийвам си нещо. 

По едно време пристига този, който не ме пусна, бил управител на дискотеката. Носи една бутилка водка и ми казва: “Искам да ти кажа, че аз много те мразя, защото съм левскар. Но искам да те почерпя. Не вярвах, че ти можеш да се усмихваш. Имал си и хубава усмивка”. Той ме е виждал на терена само сериозен и това много го учудило. Хората остават с много погрешни впечатления за мен, гледайки ме по време на мачовете. В живота съм съвсем различен. 
На Св. Валентин Петко предоставя терена на влюбените Мелви и Мишо и изчезва за два дни​​​​​​​

​​​​​​​- Сега занимаваш ли се със спорт, как минава денят ти?

- Не, не, сега се събирам с други колеги, интелигентни хора. Обаче сме от различни аспекти на политиката и аз изпълнявам ролята на умиротворител. Всяка сутрин се срещаме на кафе, аз съм Синята каска. После отивам да взема малкия от училище, купувам им храна. Това е много приятен ангажимент. Към 2 и половина-три се прибирам, чета си... Понякога човек има нужда и от самотата. 

Нали знаеш какво казва Маркес - за една прилична старост трябва да подпишеш изгоден договор със самотата... 
Гледам филми, чета, единствено ми липсва театърът. Навремето бях канен на всички премиери, посрещаха ме доста радушно, пийвахме си до късно. 

- Понеже преди малко спомена политиката, казваш, че би влязъл в нея само когато България стане бяла държава. Имаш ли надежда, че такова нещо може да се случи?

- Не, България няма да стане бяла държава. Много се дразня, когато политиците кажат - нашият народ е много мъдър. Правят го, защото им е изгодно, нали този народ ги избира тези несретници в парламента. И само гледам едно самодоволство. Толкова съм разочарован. Ще цитирам Стоян Михайловски, той казва - нашият народ не може да си постави точната диагноза, за да може да се лекува. Съжалявам, аз не съм нихилист, но нашата диагноза е простотията. Много съм разочарован. Политиците са толкова самодоволни, все едно България е Швейцария на Балканите, а ние от години сме последни в Европа по всичко

И вместо да си признаят, че са некадърни, само хвалби. “Съединението прави силата” е най-лицемерният девиз в България. В момента виждам как тези хора се мразят. В момента нашата държава е завист и омраза. Нека има опозиция, но защо трябва да се мразят? И как този народ ще се обедини? Ще се обедини друг път... В парламента влизат много случайни хора, ами кой народ ги избира? Същият.

Това е най-голямата ми мъка и тъга, особено в последните години. Как един не излезе да каже - да, бе, сбъркахме, отказвам се от политиката... И това чувство за ненаказуемост. Един циганин ритна жена в метрото в Берлин и го осъдиха на 12 години затвор. А тук да споменавам ли какви потресаващи неща има? Нещо невероятно е... Говоря като един човек от народа, който иска да има наказуемост. Когато сбъркаш, да си наказан. Тя, корупцията оттам идва - поради ненаказуемост. Затова е обхванала цялата държава. Виж какво става в болниците. Лекарите, тези хора, на които им ръкопляскахме, каква жажда за пари - изсмукват на пенсионерите и последните стотинки.

- Накрая, моля те да пожелаеш нещо на нашите читатели!

- Хора, радвайте се всеки ден на живота и имайте кураж. Човек трябва да се надява, че може би ще дойдат и по-добри времена. Посрещайте старостта като привилегия, а не като мъка и наказание...

Щрихи към биографията

Петко Маринов е една от най-познатите фигури в българския баскетбол. Роден е на 11 юни 1949 г. в Бургас. Играе не лошо футбол и за кратко бокс. Отказва се още докато носът му е цял. Е, след първия си официален мач, на който яде бой на ринга, същото го постига и у дома - родителите му не знаели, че се е записал да тренира бокс, и никак не били доволни от това. Затова пък баскетболът завинаги се настанява в голямото сърце на Петко Маринов. 
Започва кариерата си в “Ботев” (Бургас), продължава в “Академик” (Сф) и най-дълго остава в ЦСКА - отборът на сърцето му и до днес. Като състезател е спечелил 4 шампионски титли и 5 купи, играл е на два европейски клубни полуфинала. Има близо 200 мача в националния отбор. Определян е за най-добър баскетболист на България, той е част от Идеалния отбор на 70-те години в България и е първият носител на наградата за Най-етичен треньор в българските първенства на името на Румен Пейчев. Славният баскетболист и треньор има не един и два успеха в кариерата си, които едва ли могат да се изброят. Той е и бивш селекционер на България, докато на клубно ниво има успехи както с ЦСКА, така и с “Лукойл Академик” и “Компакт” (Димитровград). Работил е във Франция, а също така е бил наставник и на женския “Нефтохимик” в родния си Бургас, с който става пет пъти шампион.


Валентина ИВАНОВА