Божидар Томов е автор на 24 книги. Последната му книга със стихове, “Крадец на мигове”, ще има премиера на 27 май от 16 ч. в книжарницата на “София прес”, ул. “Славянска” 29. Точно петдесет години след излизането на първата му книга - “Разходка с тролей” в изд. “Народна младеж” - библиотека “Смяна”.
Божидар Томов е завършил българска филология. Твърди, че през времето, когато е учил и следвал, се е занимавал главно със спортно гребане и посещения на заведения с незабравими имена - “Бамбука”, “Грозд”, “Дълбок зимник”, “Прага”, “Варшава”, “Москва”, повече или по-малко славянски названия. Снимал се в малки ролички в разни филми. Негова гордост е, че e първият гол мъж, показан в цял ръст в свенливото ни по онези времена соцкино. За съжаление, не в сексуална сцена, а като момък, привикан на военна комисия. В същия филм играе главна роля, а после лентата печели награда на някакъв фестивал в Хавана. За наградата само е чувал, но не я е виждал.

Започва работа като спортен журналист в младежки вестник, работил е в БНР, но което е по-важното, назначен е от самия Сирак Скитник. 13 години се забавлява в хумористичната редакция на Радиото с водене на сатирични нощни и дневни предавания. Чрез “Хумор, сатира и забава” се запознава с наши велики личности - актьори, писатели, музиканти. Това му държи влага и до днес. Бил е редактор и завеждащ отдел в литературни вестници и списания, в издателство, ръководил е художествено-творческия отдел на Главната дирекция на цирковете, където работата му е била да кара балерините да се усмихват. Смята за съществено, че предпоследните му 3 книги са издадени в чужбина - Германия, Русия, Македония. В Русия книгата му “Котешки очи” излиза с немислимия в ново време тираж 250 хиляди, щото е криминале. От изданието взел толкова пари, за каквито никой писател днес не може и да мечтае. Писал е текстове за песни - с музика от Димитър Вълчев, Вили Казасян, Тодор Върбанов, Рашко Младенов, Тончо Русев. Изпълнители: Татяна Лолова, Рашко Младенов, Васил Попов.

Участва във “Втора бира”, квартет в условията на валутен борд. Единственият квартет в света от двама души - Любомир Методиев, тенор, и Божидар Томов, България. Награждаван е с престижната национална награда “Чудомир”, има номинация за международната “Алеко” и награди (заедно с Христина Илиева) за специализирано музикално предаване “Осма муза” и “Златен чадър”.

- Гордеете ли се, че последната преводна книга с разкази от 19 български писатели в 1990 г., избрани лично от преводачите Егон Хартман и Хармут Хербот, носи заглавието на вашия разказ в сборника “Dudelsack live” - “Гайда на живо”?
- Едното ми АЗ се зарадва - читателите не ни познават и могат да си помислят, че съм едва ли не най-значителният автор. Другото ми АЗ също усети известна приятност - направил съм впечатление на издателите и те просто са решили, че заглавието е най-оригинално и привлекателно за публиката. Третото аз, което при мен често е най-влиятелно обаче, си каза: изборът е бил напълно случаен. Все пак по принцип много внимателно търся заглавията на моите текстове и на книгите си. Това е важно за продажбата на тиража. Книгите ми, които бяха издадени в чужбина, обикновено излизат с дословно преведено заглавие. Особено смешно звучи названието на романа ми, публикуван в Скопие в началото на 90-те: “Шампионите ги тепаат во сабота”. Оригиналът у нас е “Шампионите ги бият в събота”. Малко променено беше заглавието на повестта ми “Някой за Хамлет”. В Германия се появи като “Кой играе Хамлет”.

- Какво днес ви радва истински?
- Не са малко нещата, които биха ме зарадвали. Като се събудя сутрин, нищо да не ме боли например. Или в някой месец да изхарча по-малко пари, отколкото съм получил. Изобщо голяма част от времето ми минава в търсене на повод за радост. 

- Във фейсбук публикувате често любовни стихове. Смятате ли, че любовта е покорна на всички възрасти, както се е изразил Пушкин?
- Любовта е нещо непокорно на възрастта. Щастливи са тези, които живеят в състояние на непрекъсната влюбеност. Не е лошо понякога, дори и когато си въобразяваме, че сме влюбени. Естествено, за хората на моята възраст това състояние изглежда малко смешно за околните, но пък никой не ни кара да го показваме публично. При поетите обаче това да не го покажеш е абсурдно. Нали то те избива на писане. И редиш стихче след стихче, без да те вълнува смеят ли ти се, или не. Защото всъщност ти не ги редиш тези стихчета, а те ти нахлуват сами по себе си. При мен стиховете напоследък идват в моментите на вечерните разходки с кучетата. Но са идвали с повече или по-рядка внезапност и когато съм бил болен например. Без любов може да се живее, но не е толкова приятно. И си спомням една от рубаите на великия Омар Хайям. Цитирам го в превода на Гео Милев:

Бе нежна розата 
като жената. 
виното утеха 
за душата.
Аз нивга щастие 
не съм видял, 
а ето сякаш 
то ми е познато.

Тук ще добавя, че в никакъв случай това не се отнася до мен, защото щастие съм видял, и то бурно и много. И не се притеснявам от любовните стихове, които съм включил в последната си книга “Крадец на мигове“, която съвсем наскоро излезе в издателство “Карина - Мариана Тодорова“ и още я има в някои книжарници. А премиерата й ще е на 27 март в “София прес”, книжарницата на “Славянска” 29.


Корицата на последното задгранично издание на български писатели в Германия - 1989 г. Книгата носи заглавие на разказа на Божидар Томов

- Вярно ли, че са изминали петдесет години от публикацията на първата ви книга по соцвремето?
- Новата ми книга е нещо като юбилейна - излиза точно 50 години след първата моя стихосбирка “Разходка с тролей”. По този повод се сещам за една забавна история. Първите ни книжки в младежкото издателство, в библиотека “Смяна“, бяха съвсем-съвсем тънички. И тогава поетът Кирил Гончев тръсна една фраза, която аз и до ден днешен цитирам. Някой го попита чел ли е не знам кое си нашумяло литературно произведение, а Кирил отговори: “Когато искам да прочета една хубава книга, аз сядам и я написвам”. До ден днешен отговарям така на подобни въпроси. А пак във връзка със собствените произведения често разказвам много смешен случай. В средата на 80-те години излезе романът ми за деца “Лятото на шампиона”. Беше в голям тираж и веднъж влязох в книжарницата на пл. “Славейков“ да видя дали се харчи. И там, пред щанда, някакъв млад мъж гледам, че я е взел, разлиства и се позачита тук-там, подхилва се на някоя и друга смешка. После плясна кориците, стисна книгата под мишница и се запъти към касата. Спрях го: тази книга, казах му, не е подходяща за вас, тя е за момчета на 12-13 години. Леле, как ме изгледа младият мъж. “А бе! - викна. - Вие що не си гледате работата?... Все ще се намери някой да ти дава акъл! А-ма ха!...”. Не посмях да му кажа, че аз съм авторът. Чудех се после дали щеше да ми поиска автограф. В чужбина имах също някои забавни истории. В Москва едно частно издателство сключи с мен договор за моя криминален роман “Котешки очи”. Като отиде ръкописът в печатницата, казах на издателя, че имам и по-хубави книги от този роман, дали не биха проявили интерес. Той попита дали са криминални, аз отговорих, че не са. Веднага в много учтива форма, съвсем любезно, ми бе заявено, че някой ден ние отново ще се върнем на този разговор. Е, не се върнахме, естествено. Но “Котешките очи” и до ден днешен си остават най-големият ми финансов успех, защото получих проценти от продажбата, а руските тиражи в началото на 90-те все още бяха фантастични. Изобщо забавни истории в писателската ми биография у нас и в чужбина има предостатъчно. В края на 70-те бях на литературни празници в Грузия. Цяла тълпа от световноизвестни по онова време съветски писатели и малка група чуждестранци, за нас, естествено, там никой не беше чувал, ни посрещнаха много сърдечно. Разделиха ни на групи и ни пръснаха по грузинските градове да забавляваме хората. Всяко “мероприятие”, независимо сутрешно или вечерно, според местните традиции спонтанно завършваше с пищен банкет с тостове. Та веднъж така един техен поет реши да вдигне тост за мене. “Аз, каза той, искам да пия за моя много добър приятел... За големия български поет, известен не само в родината си, но и извън нея, за изкусния майстор на класическия стих и на поетичната проза, за този обаятелен човек и творец...“ И в този момент се наведе над рамото ми и доста гръмогласно ме попита: “Извинявай, приятелю, как ти беше името?”.
Някои от тези истории смятам да събера в следващата си книга, чието заглавие ще бъде “Записки на соцреалиста”, но засега това е все още само идея. А в момента просто си се радвам на новата “Крадец на мигове” и съм много благодарен на издателката си, че ми обърна внимание и ме потърси. Такъв жест е рядкост за литературния ни живот в последните години. 

- А крадец ли сте на мигове?
- И още какъв!!!

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/