Писателят Христо Буковски: Старите тайнства са приспани в очакване на прекрасното им утро

Писателят Христо Буковски е завършил журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” и има 42-годишен стаж като редактор в редица централни издания. Автор е на стотици публикации по теми от българската история и на 30 издадени книги. Сред тях са “Буенец за братовчеди”, “Да пукне вещерът, горкият”, “Храначът на магаретата”, “Магичните полети от страха до любовта”, “Шеметът да гълташ жаби”... 

- Познавам те от времето, когато беше съвсем млад репортер във в. “Труд” и се подписваше с името Христо Стефанов, а днес си известният писател Христо Буковски с десетки книги с особена стойност и хиляди читатели. Как се появи псевдонимът ти Буковски, чрез който те свързват с Йоана Буковска, и какво ти донесе тази фамилия? Някои отиват и по-далеч - слагат ударението на О и те смятат родственик на Чарлз Буковски!? 

- Бýковски не е псевдоним, а родовата ми фамилия. От дете съседи и познати на моето семейството ми викаха Бýковчето. По онова време ни паспортизираха с лично, бащино и бащиното на баща ти име, както си записан в акта за раждане: татко беше Димитър Стефанов Димитров, а аз съответно: Христо Димитров Стефанов. По български фамилните имена са Пéтров, Ивàнов, Гàнев и т.н.

Ударенията са измествани от порив да заприличат на руските, както сега стремежът на “модерните” е да се набляга на езиково родеене с новите “велики” наставници. От ученик започнах да публикувам в централни издания и, естествено, ме подписваха “Христо Стефанов”. Но след години се яви един напорист литкритик с това име и понеже той пишеше за тогавашните “живи класици” на писателския съюз, за да пуснат мой очерк в сп. “Пламък”, ме извикаха в СБП и ме накараха да се подпиша с друга фамилия. Късмет - това ми помогна сетне и да се паспортизирам с родовата си!

- Преди време колегите от наш общ преди време вестник публикуваха информация за твоята смърт, очевадно фалшива! Казват, че подобни грешки носели дълголетие на нарочения за пътник отвъд. Имаше ли подобен стрес и стимул у теб подобна нелепост? Виждала съм те няколко пъти от трамвая из централните улици в София със забележително бодра и бърза стъпка, все едно си онова младо момче.

- Не в един вестник, а и в “Стандарт”, и в “Класа”! Мисля, че докато аз просто подминах “новината”, 
Господ здравата се е посмял, защото не ми позволяваше дори да осъзная как неумолимо ми се полага да старея 

Напротив - от фондация “Виделей” бях поканен за лектор и от десетилетие с моите нови приятели по българознание обхождаме не само богомилските места в Европа, но и скалните светилища по билата на планините... 

- Спомням си красивата ви любов с майката на Йоана, малко детенце тогава, която си отиде без време, какво ти донесе бракът - и предишният също - за развитието ти като способен изследовател, талантлив автор и личност с широк мироглед? 

- Търпение, изстрадано човекознание, укрепващи волята изпитания, душеспасителни грижи, жажда някак си да намеря време наред с вестникарските статии по теми от българските духовни практики през хилядолетията да напиша задълбочени изследвания. Обдарен бях с мъдростта сега да виждам ясно какво съм печелил, когато съм смятал, че губя, и какво съм загубил, докато съм залагал на “сигурна” печалба. Затова книгата, която Велина поиска преди смъртта си да напиша за нашия съвместен живот - “Хванеш ли самовила”, излезе като записки по границата между световете...

- Какви са отношенията ти с децата - синовете от първия брак и с Йоана, на която даде името си? 

- С момчетата ми не съм прекъсвал връзката ни през цялото време и те непоколебими преминаха през моите сривове, загуби, огорчения и спасения. Сега буквално бдят над мене и постоянно държат да знаят как съм и с какво могат да ми помогнат, включително като ни осигуряваха великденски специалитети, докато бяхме под карантина с приятелката ми.

С тях вече ни свързва здрава мъжка дружба и се радваме на срещите ни. Йоана е отдадена на огромната си любов към Иван и техните деца, на спектаклите и на интервютата си за медиите. Вкъщи тя беше най-ревностно обгрижваната от нас и по навик ни се обажда, когато разчита да й помогнем. 

- Кои свои творби би препоръчал на любознателния читател и патриот - за една от тях получи награда на СБП?

- Книгите ми за премълчаното от българската история, като “Страховитото прераждане на богомилите”, “Разчетени послания”, “Воинската харизма на българите”, “Нови разчетени послания”, “Избраницата на Константин Велики”, “Кивотът на папа Никита”...

- Коя част от своята многостранна дейност смяташ за особено важна и продължаваш с плам? 

- Освободените ми от натрапените канони изследвания върху духовните преходи на посветените ни предци през хилядолетията и за светилищата, в които са практикувани - “Опасният архив на богомилите”, “Похитеното съкровище на богомилите”, “Отключените пътища на богомилите”, “В захвата на прикритата цивилизация”, “Ритуали и древни тайнства в българския обреден календар”, “Чудото на българската писменост”...

- Какво кроиш в краткосрочен и по-дългосрочен план, доколкото човек провижда нещата в неясното и несигурно бъдеще? 

- На първо място - все още да не откликвам на “новината” за моята смърт. С всяка следваща книга аз задълбочавам подхода към изконните духовни практики и откриването на вида, под който древните ритуали продължават да живеят в поверията, обредността и копнежите на нашия народ, та който се е запознал с изнесеното досега, ще може да стигне до най-интересните факти, реликви и проникновения...

- Децата ти ще продължат ли твоето дело? Имаш ли последователи, сподвижници? 

-  Безусловно вярвам в мъдростта и богоосенеността на децата си, та съм убеден, че ще продължат делото ми дори и ако не пишат книги, а живеят като вдъхновени личности. А моите последователи четат като богомилите - с усет за божествения импулс и развита дарба за проникновение в споделеното ПОзнание. В Пътуващите семинари на “Виделей” се сдобих със стотици духовни приятели, като някои от тях са най-близките ми и скъпи съратници.

С тях вървим сред оглозгани мегалити, взираме се в жлебове и дупки върху платото на величествени скали, следваме канали, различавам преходи (Божиите бразди между степените на посвещението?), разглеждаме зидове на могъщи основи и се опитваме да съживим обреда, настроението, преживяването, откровението... и онази връзка във Вечното, което е в нас, но ни се изплъзва. Болка, несигурност, напрежение, надежда, шепот, вдъхновение - това е светът на стаените възможности.

Старите тайнства са приспани в очакване на прекрасното им утро, а колко е дълъг пътят, докато пак зазори познанието! Затова трябва да си спомним, че към него не водят само фактите, установени от науката, но също художественото осъзнаване и боговдъхновените откровения, които ни постигат, когато с все душа се стремим да проникнем в духовните достижения на нашите предходници.

Начетените знаят, че по границите между науките се струпва най-голямото познание, а колко повече е то, когато се влеят заедно тези Странични знания от трите независими пътя към познанието?! Да не забравяме, че “професионални” истории е имало написани от Мавро Орбини (през 1601 г.) и от Блазиус Клайнер (през 1761 г.), но Българското възраждане започва, когато през 1762 г. отец Паисий написва своята книга от позицията на духовник и богоозарен мъж, а ние нямаме поради что да се срамим, че сме българи!

Надежда СТАМБОЛИЕВА