Писателят Христо Карастоянов си отиде в съня си: Никоя смърт не идва навреме

В уводната част на всезнаещата “Уикипедия” за Христо Карастоянов пише: “Роден в Тополовград на 22 февруари 1950 г. Семейството се премества в Ямбол. Завършва българска филология. Увлича се по музиката. С приятеля си Андон Балахуров създават банда. Изпълняват хумористични песни. Но властта не харесва острокритичните им текстове и те се отказват”.

Толкова. Следва колонката с наградите. Доста дълга е. Включва всички национални, някои - по няколко пъти. После са международните. Накрая е списъкът с книгите му. За да ги преброите, ще ви трябва калкулатор.

Тези дни към тази пестелива информация се прибави още нещо: Починал на 23 януари 2024 г. Ще кажем, че ненавреме. Никоя смърт не идва навреме.
Христо си отиде в съня си, въпреки че се оплакваше от безсъние. В живота няма логика. В смъртта - също. Малко преди това Миряна Минкова написа за книгата му “Последствия”: “Световете в “Последствия” са свързани с треперещата логика на съня, където всякакви закони са временни, където всеки момент здравата земя под краката ти може да потъне и да се окажеш някъде около първата пресечка вляво по пътя към ада”.

Кой ли е бил пророкът? И коя ли е пресечката на Христо. Няма кой да каже

Приживе Карастоянов се страхуваше от зъболекарите, почиташе офталмолозите (След операцията виждам като орел!) и очакваше среща с травматолозите. (Краката напоследък нещо никак не ме слушат.)

В понеделник компанията му се раздели по-късно след поредната раздумка в любимото й кафене на ямболската улица “Търговска”. Рано на сутринта се разбра, че... Тъжна работа. Започнатата страница остана недовършена. Поредният разказ недоразказан. Оставеното ще се препрочита. Защото си струва.

По пътя към славата Карастоянов пое твърде рано. Още в пети клас, когато в ямболския вестник “Народен другар” се появи негова карикатура, съучениците му основателно го обявиха за звезда. После дойде “Пропукан асфалт”.

Мнозина биха се запитали: Какво чак толкова величаво може да има в някакви пукнатини по асфалта.

Йордан Радичков обаче, вечна му памет, явно не е бил на това мнение

Шарж, рисуван от режисьора Иван Добчев

Той пише на дебютанта дълго писмо, което завършва така: “Желая занапред работата Ви да върви леко, както е лека пашата сутрин на пастирите. Стадата сами се разстилат нашироко по пасищата, а пастирите вървят с равномерна крачка подир тях и почти не ги направляват. Дай боже и сюжетите Ви тъй да се разстилат занапред, спокойно и нашироко, а Вие да вървите подире им, подсвирквайки си небрежно.

С уважение и с най-искрени чувства оставам към Вас, Йордан Радичков”.

Към оценката на класика се добавят и добрите отзиви на критиката, хвалебствените рецензии във вестниците и първата награда на конкурса “Южна пролет”.

И нали разбираш, че след всичко това нямах спиране - разказваше ми Христо години след това.

За разлика от мнозинството, на въпроса: Коя е любимата ти твоя книга, Христо не отговаря с тривиалното: “Как да кажа кое от децата си обичам повече”, а си беше съвсем конкретен: “Една и съща нощ”.

Историята на Гео Милев и приятеля му Георги Шейтанов печели три важни литературни награди и постига рекорден тираж. Сериозна работа. Според автора обаче в началото тя била повече плод на любопитство, отколкото на литературни намерения и амбиции: “Случи се в момент, в който си зададох на пръв поглед глупавия въпрос: Абе, този човек, Гео Милев - с тази чудовищна рана и с това изкуствено око - всичко това боляло ли го е? Защото той не е само портрет в книгите, а жив човек. Започнах да разпитвам очни лекари и разбрах, че много го е боляло... Така тръгна”.

По пътя нататък, страница по страница,Христо стига до жестоки истини, които никой преди това не бе казвал

“А той е работил по 25 часа в денонощието, което означава, че е преодолявал тази болка. В този момент Гео Милев слезе от иконата, слезе от портрета, от стената, превърна се в нормален човек, при това наш съвременник. Твърдя, че ние не го познаваме. Знаем поемата “Септември”, полицейската му критика и горе-долу това е... Не знаем, че заради тази рана например е претърпял в Германия четиринадесет операции и че му е вадено парче от реброто, за да му се сложи вежда. Иначе няма как да се постави изкуственото око. А въпросното око е било неудобно, създавало му страшен дискомфорт. Особено страшно е било, когато е на сказки и тече слуз и гной.”

“Една и съща нощ” праща автора за месец в Америка. Той участва в подготовка на превода и издаването й там. И като връх на успеха, режисьорът, професор Иван Добчев, я качва на сцената на НТ “Иван Вазов” със спектакъла “Гео”.

Каква възходяща кариера... От драматург в Ямболския куклен театър, направо в Народния

Георги Господинов, издателката Божана Апостолова и Христо Карастоянов

Тук обаче Христо поукротяваше възторзите, добавяше едно “но”... И обясняваше: “Защото, когато през 1984 г. се появи “Перпетуум мобиле” - първата ми книга от “Кукувича прежда”, се вдигна доста приятна гюрултия. Лесно е за обясняване: доста години след “Иван Кондарев” излизаше книга, в която пише за анархисти. В някакъв смисъл стана модна книга - главно в студентските среди. А докато се печаташе, един наш съгражданин пусна слуха, че книгата е забранена и от печатницата директно ще отиде за претопяване...”

По ямболски на това му викат - евала, което според литературоведите значи: Почит, поклон и браво.

Конкретно почитта беше материализирана и в документ. Той гласи, че: “Писателят Христо Карастоянов се обявява за почетен гражданин на Ямбол”.

“Вече мога да ходя безплатно на баня - пошегува се. - Това е добре. Но все си е по-хубаво човек освен почетен да е и почтен гражданин.”

Карастоянов никога не напусна Ямбол, градът на своята младост

Там написа книгите си, а те излетяха и извън границите на България. Нещо повече, той с някакво гордо чувство се обяви за провинциален писател. Прибави го към името си като титла и обясни: “А пък в тоя занаят не е важна адресната регистрация, да му се не види! Важното е къде присъстваш!”.

Много от историите в книгите си Христо завършваше с думите: “Така беше!”. Забиваше ги като пирон. Той беше голям творец, но славата минаваше покрай него, без да й обърне внимание. Сякаш тя не беше нещо, за което мнозина се бореха и мечтаеха, а пепел от цигара, случайно попаднала на ревера на сакото му, която непременно трябваше да изтупа.

Така беше!

Прощавай, приятелю!

Исак ГОЗЕС

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук