Писателят Матей Стоянов: Винаги силно са ме привличали аутсайдерите, имат порив към свобода

Писателят Матей Стоянов е роден на 29 януари 1940 г. в Бургас. След като завършва българска филология в СУ “Кл. Охридски”, той сменя доста работни места. Започва като редактор във “Външни новини” в БНР, след това е журналист в “София прес”, преминава през издателство “Народна младеж”, за да стигне и до в. “Народна младеж”. Междувременно работи 2 години като редактор в Студия за игрални филми. Връща се в “София прес” като завеждащ културния отдел на в. “София нюз”, а след това е главен редактор на комиксовото издание “Дъга”. Около десетина години е в елитното сп. “София”, както и във в. “Столица”.

Пенсионира се през 2001 г. Чувството му за хумор го е съхранило. Автор е на много текстове за песни, на няколко поетични и белетристични книги и романи, сред които “Млечна зрелост”, “Артистично лято”, “Ники Франсето и Алес гут”. Написал е 10 книги. А най-новата, “Незапочнат роман”, той представи при голям интерес на 27 юни в Столична библиотека. 

- След “Артистично лято” и книгата ти “Незапочнат роман” раздвижи духовете в София. Май си много доволен?
 - Имам основание да черпя, защото за първи път тази книга “Незапочнат роман” я видях най-после на рафта на една книжарница, близо до “Петте кюшета” в столицата - моят любим град. Това много ме зарадва, тъй като смятах, че има някакво пренебрежение към мен и моите творения. За героите на моите 6 новели в тази най-нова моя книга се знае, че не са сред победителите, аз не пиша за много успелите, тях нали всички ги обичат. Моите герои все се борят с живота, но не гледат много “строго”. Моите герои са обикновени хора, които искат да си опазят обикновения поглед, своя си поглед към живота. Не се борят много-много. Имат порив към свобода, но някак си не е толкова силен. 

- Често те питат защо се занимаваш с една отминала епоха?
 - Да, така е. Първо, това е времето на моето израстване и второ, моята теза е, че някои явления оттогава хвърлят сянка и върху днешния ден, и то невинаги по приятния начин.

- В една от новелите си писал за Аспарух Лешников, магнетичният цар на шлагера, както го наричат, любимецът на жените по онова време...
- Ари си го наричахме ние, приятелите. Лешников е фигура, която дълго време е била в сянка. Имало е механично отношение към него - щом е работил в Германия, значи не е много читав. Аз лично се запознах с него във връзка с едно интервю. И оттам започнаха нашите контакти и срещи. Той ми разказа за неща, които не се знаят, написах ги. Той заслужава внимание, и то голямо. Аз обаче лично го познавам от периода, в който Ари получи признание и честваха официално неговата 80-годишнина. 


С Александър Бръзицов

- Писал си и за други представители на софийската бохема, кои са по-интересните?
- По мои си съображения не издавам имената им, защото в образите им съм добавил някои неща от себе си, има писателски волности. Виж, за поета и боклукчия Тунчо Тунчев новелата си е абсолютно документална. Реален образ. 

- Явно си в добра форма, продължаваш да пишеш, какво още следва? 
- Има, има... Излязоха някои от разказите ми в книгата “Артистично лято”, те са само част от поредицата за софийската бохема. И тук си личи моята слабост. Винаги са ме привличали аутсайдерите. Успелият човек по един или друг начин се откъсва от реалния живот. Самата му позиция го откъсва от реалното и той трябва да полага усилие да остане в действителността, някои успяват, други не. Неуспелите хора преминават през повече състояния, а това ме привлича. Има още какво да кажа по въпроса.

- А защо прекъсна поредицата “Ники Франсето и Алес гут”...?
- За да продължа да пиша за тях, трябва да се дистанцирам от съвременността, а това чисто творчески ме плаши. Аз се опасявам от прекалената моя емоционалност към събитията в последните 20 години у нас. Много е силно разочарованието ми от това, което се случва тук. 

- И по-конкретно?
- Разочарован съм от неосъществените реформи във всяко отношение, включително и в съзнанието на българина. 

- Чух, че вече си почти готов с книга за животните?
- Пак са разкази и са почти за печат наистина. Трябва да пипна тук-там. Става дума за домашния любимец, а не за домашното работно животно, каквито сме имали в миналото. Аз всъщност не съм познавач, но ще издам, че любимото ми животно е кучето, естествено. Просто ми доставя голямо удоволствие да наблюдавам тези животни. Не съм силно вярващ, но чрез животните някак си откривам присъствието на Господ. Хубаво е, че дъщеря ми Елица обича всички животни, за нея лоши няма. А, има изключение обаче - не обича хлебарки. 

- Сега, освен че продължаваш да пишеш, купуваш си вестници, слушаш джаз, какво е важно за теб? Колко книги общо си написал досега?
- Дай да не броим. Имам една семейна сага, но тя се нуждае от още работа, роман ще бъде. Но ето какво още искам. Да се радвам на живота. Чаша червено вино, ракийка със салата и приятели, имам го това, правя го с удоволствие. Не е както преди, умерено-умерено е, и знам, че месеци ме делят от юбилея. Искам да си напиша това, което съм решил, защото наближавам осемдесетата си годишнина. Това е основното. Но ще ти призная, че направих нещо, от което обаче ми е доста тъжно. Аз съм колекционер на книги. Винаги съм събирал обаче и детски книжки, освен редки издания. Реших цели торби прекрасни детски издания да подаря на внучетата на мои приятели. Раздялата с книгата обаче за мен е доста тъжно занимание. Така е. Години, години съм ги събирал. Но пък е добър ход, защото отиват в добри ръце.

- Кои от твоите стари дружки са живи и здрави?
- Има още живи, но дали са здрави, не е сигурно. Само че някак си се разминаваме. Защото, колкото напредва възрастта, толкова повече не ни остава време, заети сме. Автор съм на над 200 песни, работихме много със Сашо Бръзицов, знае се. Сега на стари години, което май е доста смешно и нелепо, записах 10 песни по мои текст и музика, лично ги изпях. Намериха се едни великолепни музиканти от Поморие, с които направихме диск. Така че текст, изпълнение и мелодия, всичко е мое. Естествено, в махленски стил, в стил “Петте кюшета” - без претенции. 

- Спомням си за песента “Прошепнати мечти” по твой текст в изпълнение на Камелия Тодорова. Виждаш ли се с нея, тя е тук?
- Знам, че е в София, но и тя си има задължения. Тя продължава да си работи в областта на джаза. Напоследък не съм чул да пее българска песен, може би има. С Орлин Горанов пък се видяхме на премиерата на книгата му, в която на цяла страница е цитирано мое стихотворение. По което всъщност има песен, която изпълняваха дуетът Камелия и Орлин. Орлин изпълнява някъде десетина песни по мои текстове. Приятели сме.

- Като споменах, че ще се видим с теб, се подхвана разговор за филма “Топло”. Не е забравен, малко е странно...
- Аз всъщност нямам нищо общо, освен че поводът да се направи този филм е фарсът с парното в моята кооперация, в която живеех тогава - на ул. “Неофит Рилски” 41. И фактически допринесох с полезна фактология. Това е. Между другото, този апартамент го продадох и вече не живея там.

- Имаш ли носталгия по онова време, живял си много интересно?
- Не, нямам. Справям се. Роден съм в Бургас, но от 4-годишен живея в центъра на София. И все пак ще кажа, че Центърът откъм човешко присъствие залиня.

- Но какво мислиш за ремонта на “Граф Игнатиев”, тъй като живееш на “Славейков” и си сред “жертвите”, така да се каже?
- Става въпрос за една наследена мърлявост. Много дълго време отглеждана мърлявост. Още по времето на соца качеството и критериите се снижиха. Появиха се майстори връзкари. Лошо изпълнение наблюдавам, което обаче е скъпо и претенциозно. И всичко ставащо тук си е белег на цялата ни система, на човешкия фактор. Няма майстори. Принизява се нещо, което навремето е било въпрос на чест, а не на пари.

Елена КОЦЕВА 
/вестник "Над 55"/