Писателят Владо Даверов: Живях диво, неразумно, не можах да осъществя светлите си мечти докрай
Пиша лебедовата си песен
Писателят Владо Даверов от млад си беше кибритлия, знаеше какво прави и какво иска. Още с първата си книга спечели награда “Южна пролет”. Получил е награда на публиката на фестивала “Златна роза”, първа награда на Московския филмов фестивал, награда “Гран при” - Сан Ремо, “Златен ланец” на в. “Труд”. Има 14 книги, между които “Вчера”, “Кенеди”, “Ангели небесни”, “Чудовището ДС” в четири книги.
В романа “Възторжен и див” авторът показва обвързаността на политическата класа у нас с подземните босове - Политика без принципи, Богатство без работа, Удоволствие без съвест, Знание без характер, Търговия без морал, Наука без хуманност, Почит без саможертва - това са седемте социални гряха, формулирани от Махатма Ганди през 1925 г. На нашето поколение, както и на героите на този роман се случи да живеят в подобно време.
По негови сценарии са осъществени 11 филма. Култовият му роман е “Вчера”. А едноименният филм по негов сценарий и днес няма конкуренция за любим филм на няколко поколения българи. Книгата му “Прайм тайм” е продължение на романа “Вчера” в наши дни.
- От поколението сме, което не знае какво е война? Този факт дава ли ни предимство или...?
- Пандемията даде някаква милионна представа на хората как би изглеждало човечеството в състояние на евентуална биологическа война. Ако добавим пораженията от конвенционалните оръжия, картинката става още по-пълна. Нека умните сами решат възможна ли е Трета световна война и какъв е смисълът от оцеляването след нея. Глупавите нямат значение.
Те са щастливци, с лекота подминават реалните трудности в живота. Понякога се питам защо ги отглеждаме с такова старание и дали това е наистина белег на хуманност или страх да не се озовем някой ден под тяхно управление?
Колкото до личния ми опит, аз се докоснах до истинска война във Виетнам. За първи път се озовах там около година след като беше затворена последната страница, но тя бе стояла разлистена толкова дълго време, че все още можеше да се прочете без усилие. Неописуем ужас! Глад, разрушения и някакво особено безвремие, сякаш си на чужда планета. И до днес сънувам разранената земя на границата с Камбоджа.
Ветерани - с автора на музиката във филма “Вчера” - Кирил Маричков
- До ден днешен вашият филм и книга “Вчера” е любима на предишни и днешни поколения. Днес някогашният тираж - 100 хиляди, на вашата книга е нещо от сферата на фантастиката. Вие, като автор на книгата и на сценария, намерихте ли причината за тази дълготрайност?
- Тези въпроси са ми задавани хиляди пъти и винаги съм отговарял, че нямам точен отговор. Не обичам литературните срещи, но преди година не можах да откажа на мой стар учител от Ловеч и посетих местния литературен клуб. Младо момче, инженер, доколкото разбрах, може би отговори най-точно: “Романът и филмът по него “Вчера” се оказаха химн не на едно поколение, а на всички млади хора в България през годините - минали и бъдещи”. По същия начин го възприемат и в Германия, което много ме изненада. Приятно, разбира се.
Колкото до тиражите днес, те са нормални за цяла Европа. В Италия тираж от 5 хиляди се смята за постижение. Огромните тиражи остават за Русия и за американските трилъри и криминалета, но така е открай време. Не го смятам за отслабване на интереса към литературата, а по-скоро като стъпка към търсене на реалната бройка истински читатели. Тоест купуват тези, които наистина се интересуват и ще прочетат. Няма да си сложат книгата в библиотеката за украшение или от гол снобизъм.
- “Вчера” ли е асоциация за младост, за красиво и истинско живеене?
- “Вчера” е по-скоро надежда за красив, изпълнен със съдържание живот, и вяра, че истинското приятелство съществува. Оптимизмът винаги върви ръка за ръка с младостта. Хубаво, прекрасно е да мислиш, че всичко е възможно и зависи единствено и само от теб. Да вярваш в доброто, да смяташ пороците за присъщи на възрастните. Да обичаш през поколение е глупаво, но и мило със своята чистосърдечна наивност. Ненавиждаш родителите си, обаче обожаваш баба и дядо, смяташ тях за нравствено извисени и в много случаи възприемаш техните възгледи за живота.
След време идват твоите деца, които се отнасят с пренебрежение към теб, но на свой ред обичат безпределно дядо и баба - същите родители, които ти си пренебрегвал. Един от големите майтапи на живота! Въобще не смятам, че трябва да се вземаме много насериозно и да се смятаме за неотразими. Човекът в общи линии е глупаво същество, което още продължава да се чуди какво прави на планетата Земя.
- Кои бяха големите ви приятелства?
- Не бяха много. Най-много десетина. Приятелите ми от детските години, някои съученици, двама-трима хора на изкуството, неколцина професионални шпиони. За съжаление, повечето са покойници.
Тефтерчето ми е пълно с неработещи телефонни номера.
Като абитуриент - по-късно ще опише времето на младостта си в романа “Вчера”.
- Приятелствата ви днес? Роднинските връзки или приятелските са по-силни или трайни?
- Най-силни са връзките в семейството, независимо от неговото развитие през годините - сплотено, голямо, малко, раздробено, отчуждено и т.н. Кръвта вода не става! - твърдят мъдрите и изглежда са прави. Силни са проверените приятелства. Животът ни предлага толкова изпитания, че все по-рядко след тях се срещат оцелели познанства, камо ли приятелства. Не се забравя първата любов, първото разочарование, първото предателство - дори след смъртта. Човекът е твърде крехко създание, понякога може да го строши и най-лекият полъх на вятъра.
Аз лично съжалявам, че на младини бях доста взискателен към приятелството, направо безкомпромисен. Днес съм склонен да го приемам такъв, какъвто е, да го обичам и да му съчувствам. Всички се нуждаем от малко обич и разбиране.
- От спомените във времето, които човек има като хубави в живота си, бихте ли ни разказали някои случки?
- Живях диво, неразумно и в известен смисъл безотговорно, не съм пример за подражание. Понякога се чудя как съм оцелял. Имал съм и красиви моменти, естествено, рядко, но пък за сметка на това истински. Но около мен всичко е толкова деликатно, че не бих могъл да го разкажа и след петдесет години. За някои от безбройните ми истории никога няма да настъпи давност.
Все пак мога с известна доза сигурност да резолирам, че не успях да осъществя нито една от мечтите си, нито едно от светлите си намерения, нищо докрай. Животът ми спокойно се побира в думата “катастрофа”. Надеждата е във внучетата, те наистина са прекрасни!
- А коя “сцена” дълбоко ви е засегнала?
- Когато чуя в България да говорят за глад, за мизерия и прочее, изпадам в бяс. Дебелите протестиращи лелки би трябвало да бъдат изпращани на държавни разноски в някои страни на Далечния изток, за да видят с очите си истинското съдържание на тези думи. Ще го кажа така - годишната потребителска кошница на някои камбоджански семейства е по-малка, отколкото ежедневната пазарска чанта на която и да е протестираща лелка в България.
Не съм сигурен, че можете да си го представите, но някои деца в Южен Виетнам още не са виждали хляб, а наближават пълнолетие. За къщи, мебели, домакински съдове, дрехи и т.н. въобще не говоря - всеки се оправя както може. Така е в Африка, така е в провинциите на някои латиноамерикански страни.
Последните социологически проучвания сочат, че от седем милиарда население на земята добре живеят малко повече от милиард и половина. Неприятно предложение е, но все пак ще ви помоля да погледнете в кофите за боклук в България, особено след празниците. Изхвърлят се тонове храна.
- Днешните млади по-изпълнителни ли са, по-откровени ли са, по-страхливи ли са от младите в 60-те години?
- Днешните млади са значително по-подготвени от нас да се срещнат с големия свят. Нормално е интелигентен млад човек да знае поне два западни езика, да пътува по света, да разполага с интернет и с всички нови технологии, които промениха буквално света, без да помръднат обаче човека. Той си е същият - талантлив, бездарен, услужлив, завистлив, добродушен или злобен, с една дума - обичайното Божие създание.
Деца и внуци Даверови
Отдавна твърдя, че общественият договор може да извади от теб най-доброто или най-лошото в зависимост от своята основна политическа парадигма - диктатура или демокрация. Нищо обаче не може да те направи независим - или се раждаш свободен, или роб.
Преди две години се разболях от рак на гърлото. Лекуваха ме близо година с какво ли не, облъчваха ме толкова много, че накрая започнах нощем да светя. В крайна сметка се стигна до неизбежната операция. Помолих лекарите да мина задължителната подготовка не в тягостната атмосфера на болницата, а вкъщи, за да се сбогувам за всеки случай с всичко, което обичам - децата, жена ми, внучетата, книгите...
И най-изненадващо ми разрешиха. През деня прекарвах в болница, вечерта спях у дома. В деня на операцията се събудих съвсем спокойно, изкъпах се, избръснах се, облякох си новите дрехи и без да будя никого, се качих на метрото до Онкологична болница. Преди да напусна спирка “Г. М. Димитров”, спрях да си купя дори вестник и понеже ръцете ми бяха заети с чанта подаръци за лекуващия ме медицински персонал, подхвърлих левчето през гишето на лавката. Продавачът б еше младо момче, което силно се засегна.
Нарече ме какъв ли не и се принудих да му кажа, че бързам за операция от рак. Нямам време да споря с него защо подхвърлих левчето. Момчето буквално онемя. Попита дали ще му позволя да ме придружи и аз се съгласих. В болницата също влезе с мен като придружаващ роднина и присъства на предупрежденията, които съвсем приятелски получих от хирурга: “Сърцето ви е слабо, страх ме е, че няма да успеем да ви извадим от упойката”. Успяха все пак, събудих се и първо видях загриженото лице на хирурга, който ме зарадва със съобщението, че нямам разсейки, а вторият човек се оказа момчето.
“Ако не присъствах на цялото това представление със слизането ви от метрото, вестника и операцията от рак, нямаше да повярвам - каза ми то. - Никога не съм си представял нещата така.”
А когато помолих на другия ден да си тръгна и наистина се прибрах вкъщи, момчето съвсем се шашна: “Боже - рече ми, - какъв кураж за живот! Нашето поколение съвсем се е окекавило. Всеки мой връстник би оревал света, ако не дай Господи му се случи подобно приключение!”.
Мислех да му кажа къде е разликата в отношението към живота при един седемдесетгодишен старец, обиколил целия свят, и едно младо момче, пред което предстои всичко, но се отказах. Някой ден сам ще го разбере! Така че нищо особено не се е променило. Пък и ние сме колкото по за едно кафе на тоя свят, от гледна точка на вечността няма дори миг.
- От доста време не сте издавали нова книга?
- Преиздадох доста книги и написах първата част на романа “Ягодови полета”. Сега довършвам втората част. Освен това издавам книга с избрани и нови разкази, заглавието е “Съвършенство”. Ще излезе до два месеца на пазара. Стига ми толкова. Пиша лебедовата си песен.
- Животът на вашите деца какъв е днес, нали те са новите млади хора?
- Живеят нормално, обичат ме и аз ги обичам. Имам две прекрасни внучета, които радват старините ми, но пандемията ме отдели от тях. Лекарите ме уплашиха с библейския сюжет “Внуче уби дядо”. Невероятно, но факт. Не ми пука за мен, страх ме е за тях. Ще им тежа цял живот на съвестта, ако ме заразят.
- А какво бихте ни споделили за внуците си? Как се казват...
- Внуците ми се казват Димана и Мартин. На десет и близо три години. Разказът “Съвършенство” от едноименната ми книга е за тях.
Като погледна назад, в шепата ми остават няколко трохи щастие и зад мен колона от тирове с разочарования. Въпреки това животът е прекрасен. Бих го изживял отново, ако имах подобна възможност.
Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/
Снимки Личен архив