Покъртителни истории на хора от прехода, които със сигурност няма да забравите

Най-трудното е да ги откриете. Ако ги срещнете на улицата, ще ги подминете. По нищо не се различават от съседа, с когото си кимате дежурно в асансьора на тръгване за работа, без дори да знаете името му. Или от кварталната продавачка на вестници.

Когато някой прави социологическо проучване, винаги влизат в представителната "средностатистическа" извадка. Те са част от 70-те процента, сменили работата си по време на 30-те години преход.

Или от онези 30% българи, които са изпадали в тежка депресия заради невъзможността да се справят с проблемите. Историите им ги класират и сред 4-мата от всеки 10, напускали в един или друг момент страната, за да търсят себе си другаде. При тях нито съвпадението, нито приликата с други лица или събития е случайно.

Соната за валдхорна и такси

Протяжният джаз от радиото в задимената кола се смесва с "тенекиения" глас на таксиметровата диспечерка. Валентин се намръщва и намалява звука на радиостанцията докрай. Говори хрипкаво, обяснява, че е уморен.

Около 55-годишен мъж с анцунг, лицето му - покрито с белези. В 4 следобед това е десетият час, който е прекарал зад волана. Пали нова цигара и несъзнателно започва да си тактува с нея, докато припява на Луис Армстронг "What a wonderfull world". Подхваща разговор едва, когато песента свършва: "Аз съм музикант, знаете ли?!"

Очевидно очакващ недоверие, Валентин отваря жабката и подава снимка: "Третият от дясно на ляво", обяснява той. Трудно би могъл да бъде разпознат в редицата от мъже, облечени с черен фрак и папийонки. Разликата е не толкова в облеклото, колкото в изражението. Мъжът от снимката, който държи в ръцете си валдхорна, е усмихнат, липсват и белезите по лицето.

Разказът на Валентин се помества в разстоянието, което таксито му изминава между два квартала. Многократно отрепетирано: "Завършил съм консерватория. Започнах работа в оркестър, но плащаха малко. С колеги си направихме група и лятото свирехме из ресторантите в Слънчев бряг. "

В края на 1995 г. Валентин решава окончателно да скъса с музикалната си кариера и става таксиметров шофьор, за да може да издържа съпругата си и двете деца - момче и момиче. Междувременно изкарва и категория за микробус и пътува до Албания и Югославия. През 2001 г. се спасява като по чудо от смърт: "Излезе случаен курс до Румъния. Въпреки предупрежденията, спрях да пренощувам на мотел край бензиностанция.

Събудих се от болка. Над мен се бяха надвесили двама души и се редуваха да ме удрят по цялото тяло. Крещяха на развален английски: "Кажи къде е стоката, давай парите!" После не си спомням нищо."

Валентин се свестява в болница в Букурещ след пет дни кома. Когато се връща в България, продава валдхорната си, с парите от нея купува стар Опел и отново става таксиметров шофьор. Сега семейството на Валентин е разделено. Съпругата му е заминала в Испания, където се грижи за възрастни хора, синът му е строителен работник в Германия, а дъщерята работи в ресторант в Солун. Коледа на 2004 г. музикантът посреща зад волана на таксито си.

Джакпот и мажоретки

Преди да замине за САЩ, Иван Ташков учи в спортната академия. Бяга със студентска виза още докато следва. След това започва работа в училище като треньор на мажоретки:

"В Ню Джърси е раят на българите. Има колония от наши спортисти. Събират се от цяла Америка. Заминаването ми стана случайно, но съм много доволен. Страната никога не ми е липсвала. Харесвам реда и спокойствието.

Хубаво е да имам пари. Веднъж разказах на една американка, че в България има лотария и печалбата е да получиш правото да живееш в САЩ. Тя се смя много, това й се стори абсурдно. Дори не знаеше, че всичко това е организирано от собственото й правителство. Когато пристигнах в България, бях щастлив. Като си тръгвам, съм спокоен, че ще се върна обратно в Америка. Нямам търпение."

Иван говори за гостуването в страната си като за посещение в родното село - отначало е приятно, после идва досадата и накрая се сещаш защо си поискал да си тръгнеш от там.

Сега твърди, че опитва да измъкне колкото се може от приятелите си в Америка. 

Love story

Тя е кварталната знаменитост. Малките деца дори са измислили песничка за нея. Възрастните я избягват. А ако я срещнат, обикновено извращат глава встрани. Дарина живее в "Красна поляна" и е шизофреничка на около 50 години.

Облича се с шарени дрехи, с панделки на главата, през рамото - преметната чанта, на бузите си винаги слага две червени петна, устните си оформя като гейша с червило, излязло от контурите. Когато я питаш как се казва, ръката й се стрелва към косата подръпва нервно кичур, след това повдига глава и отговаря: "Аз съм баронеса. Имаш ли една цигара?" 

Дарина е дъщеря на генерал от ДС. Някога е владеела перфектно английски, немски и френски. Все още помни заучени фрази и ако е в добро настроение, излиза на балкона си и рецитира на висок глас сонетите на Шекспир в оригинал. Тогава съседите я замерват с празни кофички от кисело мляко и черупки от яйца. 

Когато Дарина завършва английска филология, баща й я урежда на работа в МВР. Заради езиците, които владее, генералската дъщеря е назначена в контраразузнаването. Първата й задача е през 1985 г. - трябва да замине за Лондон. Там целта е син на арабски дипломат, с когото да установи по-близки отношения.

По-нататък историята между нея и обекта се развива по всички правила на класическия сапунен сериал. Дарина се влюбва. И решава, че не може повече да изпълнява задълженията си. Праща писмо на баща си, в което му обяснява, че няма намерение да се върне обратно в България. Уговарят я за последна среща, на която да предаде събраната информация.

Явката е ресторант на летището в Прага. Още там дъщерята на генерала е упоена. Свестява се в България. От стреса Дарина изпада в тежка депресия. Лекува се дълго време в психиатрични клиники. Пенсионира се като телефонистка в МВР.

Днес само най-възрастните служители в системата знаят нейната история. Дарина не помни нищо. Живее със съзнанието, че е английска баронеса. Диагнозата й - шизофрения, отключена от постравматичен синдром.

Секс, молитви и рок

"Злото ви поглъща с грозната си паст, никой не посмя да чуе моя глас, браните с рогца жалката си власт. Не, аз не мога да съм като вас!" Текстът към песента "Черната овца" е написан от солиста на групата "Ахат" Божидар Главев. Тогава е на върха на славата.

После внезапно се отказва от кариерата си. Завършва духовна семинария и става свещеник. Живее като отшелник в бургаското село Горица. Няма телевизор, няма радио. През лятото единственото му развлечение е да ходи със съпругата си Деси (в миналото актриса и озвучителка на филми) за гъби или билки.

През зимата пише проповеди, които после публикува в интернет-сайтове. Метаморфозата на рокзвездата:

"Бях в безпътица. Каквото и да правех, нямах удовлетворение. Въпреки всичко, което имах на земята. От християнска гледна точка е толкова излишно да си угаждаш на прищевките.

Да, взимал съм и наркотици. Дори и кора от кока. Сега бремето ми е леко. Най-големият ми наркотик беше рок-музиката. Имах демонична зависимост от нея. Сега имам власт. Духовна. Защото единственото, с което човек разполага, това са уста, ум и две ръце. Никога не мечтая. За нищо. Христос дава реалност и тя трябва да се постигне. Мечтанието от християнска гледна точка е нещо вредно."

P. S.

Това е част от галерията на България. За да прекрачите границата й, се иска виза, която никоя власт няма силата да издаде. Трябва ви и парола към душата - такава, каквато човек споделя само лично. Ако помолите. И ако не се боите от шока и неудобството да узнаете, че мелодрамите в екранните сериали бледнеят пред биография, в която пише: "30 години на гарата на прехода".

Мира НАЙДЕНОВА, БЛИЦ