Последните думи на Жан-Пол Белмондо ще ви раздерат сърцето

В памет на Жан-Пол Белмондо glasove.com публикуват едно негово интервю за "Пари мач" от 2016 г:

- Мемоарите ви започват със спомени за вашата майка, за която пишете: “Нещо като рицаря Баяр с фуста, великолепна амазонка. Тя не се страхуваше от нищо, дори от войната”. Приличате ли на майка си Мадлен?
- Тя имаше желязна воля, която ми предаде. Когато баща ми беше мобилизиран, тя ходеше до продоволствието за храна. С колело, без да може да кара! Падаше, ожулваше си коленете, тръгваше отново. Майка ми беше красива и жизнена. Беляза ме и невероятната любов, която ги свързваше с баща ми.

- На страниците на книгата откриваме един хитър хлапак, надарен с таланта да забавлява зрителите…
- На десет години влизах в кожата на Гари Купър и Хъмфри Богарт. Не е ли това актьорът: да играе на… и толкова силно да вярва в това, че и другите да повярват? Майка ми ме водеше на кино или на цирк, където виждах единствено червените носове. Казвах й: “Мамо, искам да стана клоун”. Тя ми отговаряше: “Жан-Пол, ти вече си”. Всеки път, когато изпълнявах комедийна роля, си мислех за чудесния клоун Ром.



- Можехте ли да станете хуморист като вашия приятел Ги Бедос?
- Не, аз съм в по-лекия регистър. Това, което прави Бедос, е страхотно, но аз нямам послание, което да предам. Аз играя за всички.

- По време на Окупацията прекосявате гората на Рамбуйе с абат Грациани, търсейки телата на загиналите пилоти, за да ги погребете…
- Беше ни мъчно за тези хора. Но не мислехме за смъртта. Това, което най-вече ни интересуваше, беше малката награда от 10 франка, мисля, за всяко тяло.

- Като че ли трагедията не е за вас? 
- Играл съм драматични роли. “Леон Морен, свещеник”, например. Колко се забавлявахме по време на снимките, облечени в расо! Мелвил ми казваше: “Концентрирай се!”. Аз му отговарях: “Ако се концентрирам, ще заспя”.

- Същият Мелвил, който по време на снимките на “По-големият брат Фершо” тормозел Шарл Ванел?
- Несправедливостта ме вбесява. Махнах му шапката Stetson  и очилата Ray-Ban и го блъснах толкова силно, че да падне. “На какво приличаш сега без твоите очила и сомбреро? На една голяма крастава жаба!”. И напуснах окончателно снимачната площадка с Шарл. 

- Много проблеми ли сте решили с юмруци?
- Няколко. Понасял съм удари. Нанасял съм. Пиер Брасьор, с когото играех в “Укротяване на опърничавата”, всяка вечер се забъркваше в нощните клубове, просто заради удоволствието да ме изпрати да се бия.


- Бокс, колело, футбол… На спорта ли дължите изключителната си физика, или така сте роден?
- На 14 г. ходех по покривите. Прескачах от балкон на балкон на петия етаж, в дома на родителите ми. Не се страхувах от нищо. На кого го дължа? Баща ми удряше камъка по десет часа на ден (той е бил скулптор - бел. ред.). Гледах ръцете му с голямо възхищение.

- Когато му признавате, че искате да станете актьор, той ви праща при приятеля си Андре Брюно…
- Този голям актьор, който беше доайен в “Комеди Франсез”, поиска да изпълня една басня на Лафонтен. Изрецитирах му “Обущарят и банкерът”: “Не ставаш, прибирай се. Изобщо не си създаден за тази професия”. Плаках цяла нощ и повярвайте ми, аз рядко плача. Родителите ми ме успокоиха. Майка ми каза: “С воля ще успееш”.

- Поощрителната награда на конкурса при завършването на Консерваторията, когато публиката ви  аплодира, не ви ли направи услуга?
- Огорчението не ме напусна, то ми даваше здравословна злоба. Исках да покажа на тези господа, че дълбоко са се заблудили за мен.

- И когато 32 г. по-късно на последното представление на “Кийн” публиката става на крака и пее “Това е само довиждане”, реванш ли беше това?
- Да, трябва да призная. Някои от учителите ми бяха много сурови, особено Пиер Дюкс: “Грозен, незначителен, занимавайте се с ръчен труд”. Сетих се за него, когато се озовах в леглото с Брижит Бардо (по време на пробите за “Истината” на Клузо - бел. ред.). След това го срещнах на Шанз-Елизе, държейки Урсула Андрес за ръка: “Вижте, учителю, правя каквото мога”. Той ми се извини. 

- В началото ви наричат “Нунурс”, после “Пепел”, по името на героя на Габен в “На дъното”. Откъде идва прякорът “Бебел”?
- Бях горд, че по един или друг начин ме сравняват с Габен. По време на снимките на “Маймуна през зимата”, когато бях притеснен за бъдещето, той ми каза: “Виж си главата! Когато имаш бели коси, ще се харесваш още повече на мацките”. Заради печатна грешка “Пепел” стана “Бебел” и така си остана.

- Снимките на “До последен дъх” променят всичко…
- Годар! В началото всичко в него ме дразнеше. А най-напред черните му очила. Имах желание да ги изхвърля в канавката. А дикцията му, мудна… Снимаме. Никога не съм се чувствал толкова свободен. Истинска игра. Накрая обаче не бях спокоен. Но публиката се редеше на опашка. Актьори, кинорежисьори, театрални режисьори, продуценти, всички ми се обаждаха, тормозеха ме, искаха ме. До такава степен, че трябваше да сменя телефонния си номер.

- Откъде идва тази прищявка да вадите мебелите през прозореца?
- От “Човекът от Рио”, любимият филм на майка ми. Филип де Брока, който носеше радостта със себе си, беше толкова луд, колкото и аз. Местехме мебелите от една стая в друга. Понякога всичко свършваше в басейна на хотела, когато го изпразвахме и съвсем голи се преструвахме, че плуваме. Веднъж дойде полиция; бях се скрил под леглото на жена ми и не ме намериха. На пресконференцията за “Картуш” накрая останах по шорти, а Филип - гол.

- Понякога шегата се превръща в сюрреализъм…
- По време на снимките на “Стависки” на Ален Рене сложихме шкаф с огледало пред вратата на Франсоа Перие, който спеше вътре с жена си. След това почуках. Когато нашият приятел дойде, за да отвори, се видя в огледалото… Жена му го попита кой е, а той отговори: “Само аз съм”.

- Вършите ли още глупости? 
- Разбира се! Това няма нищо общо с възрастта, това е моята природа. Както и реакция на онова, което преживяваме. Животът би могъл да бъде толкова весел!

- По повод бруталната смърт на баща ви на 1 януари 1982 г. вие пишете: “Това нямаше смисъл…”.
- Лекарите в болницата ми казаха, че е излекуван. Чудесно. Отивам в стаята му и му казвам, че ще дойда да го взема на другия ден в 10 часа. Той ми отговаря: “Няма да съм тук”. Аз настоявам: “Но, да, татко, ти си излекуван!”. И отивам да купонясвам. В 5 часа сутрина, тъкмо си бях легнал, телефонът звънна. Съобщиха ми лошата новина. Беше ужасно.

- Не разказвате за смъртта на майка си през 1996 г…
- От предпазливост. Защото не понасям да повтарям онова, което ме кара да страдам. Толкова обичах майка си! Дори ми беше неприятно да ѝ противореча, за да не изчезне от лицето ѝ тази прекрасна, чиста и искрена усмивка, която я правеше толкова хубава.

- А когато тя вече не е виждала, сте ходели всеки ден при нея, за да ѝ четете. Обичаше ли литературата?
- Тя ме накара да открия Жюл Верн, когото поглъщах. 25 г. по-късно играх в адаптацията на един от неговите романи, “Премеждията на един китаец в Китай”. Но майка ми даваше малко съвети. Открих сам в библиотеката “Пътешествие до края на нощта” на Селин, която стана настолната ми книга и която не успях да адаптирам в киното с Годар и Одиар. Бардамю (героят на Селин - бел. пр.), какво съжаление…
 

- Официално малко жени са споделяли живота ви. Верен ли сте, когато обичате?
- Да, по-добре за всички е така да го кажа. Пазя страхотен спомен за всички жени, с които съм живял.

- Но една вечер, когато закъснявате, вашата приятелка Урсула Андрес заключва навсякъде. Опитвате се да влезете през прозореца по една стълба, която тя блъсва, и вие падате лошо. Бяхте ли ревнив като нея?
- Да, и това не го дължа на майка си! В ателието на баща ми идваха да позират голи млади жени. Тя никога не показа и най-малкото раздразнение. 

- За Ален Делон вие казвате: “Всичко ни събираше, с изключение на детството. Неговото е било трудно”. Тази разлика ли попречи на щастието?
- Не мога да отговоря вместо него. Нашата среща датира от “Бъди красива и мълчи” през 1958 година. И приятелството ни никога не помръкна, дори и да се опитваха да ни противопоставят. И двамата имахме вкус към приключението, към удоволствието от играта. Веднъж се конкурирахме, за “Господин Клайн” на Джоузеф Лоузи. Но той намери пари да бъде завършен проектът. Той беше перфектен за тази роля, много по-добър, отколкото аз бих бил.

- Омръзнаха ли ви накрая снимките, пътуванията животът на скорост?
- В един момент имах чувството, че съм похитен от киното. С Урсула намерихме къща на брега на Марн, на Ил-о-Корбо, където бяхме на спокойствие. След това заминах с нея за Лос Анджелис. Направих едногодишна пауза. Дори приключих с поста си на председател на Синдиката на актьорите. Мишел Пиколи ме замести. Той също беше по-добър от мен в тази роля.

- Преоткрихте ли какво е чувството да си дете, когато трябваше отново да учите всичко след инсулта?
- Лекарите изложиха диагнозата си пред мен: “Да изчакаме 72 часа. Или ще живее, или ще умре”. След това ми казаха, че никога повече няма да мога да говоря. Те не ме познават! Аз, който мразех училището, започнах всичко отначало. От детската градина. Все още чувам гласа на майка ми, която ми казва: “Воля, детето ми, воля…”.

- Поема ли щафетата Виктор, вашият внук сценарист и актьор, който толкова прилича на вас?
- Мисля, че да. Виждам себе си в него на тази възраст. И си мисля за онова, което Габен ми каза: ”Ела, малкият, прегръщам те, ти си моите 20 години”.

Превод от френски: Галя Дачкова