Преди 20 г. си отиде Невена Коканова: Скъсаха я във ВИТИЗ, за да я открие киното
Със своите интерпретации европеизира нашето кино, издигайки равнището и авторитета му
На 3 юни 2000 г. осъзнахме какъв значим и стойностен творец е загубило не само нашето кино, но и културата ни като цяло. Едва тогава разбрахме как мъжествено се е борила със сполетялата я коварна болест, пратила я без време в гроба. Невена никога не е искала да се шуми около страданието й, забягвайки от суетата в махала Чомаците в Габровския балкан.
Невена Коканова има късмет след скъсването й на приемния изпит във ВИТИЗ през 1956 г. да бъде открита веднага от киното ни в “Две победи” и “Години за любов”, а след това и от телевизията в “Напразни усилия на любовта” (1963), за да се превърне в най-сниманата и популярна родна актриса.
Естествен е и пътят й през театралните сцени на Ямбол, Габрово, Русе, Сатиричния театър, Театър 199, където създаде най-ярките си сценични превъплъщения в “Ревизор”, “Големанов”, “Варшавска мелодия”, но истинската си слава дължи на визуалните изкуства.
На снимачната площадка тя разкри естествения си чар, с който стана прочута още в началото на 60-те години на миналия век.
Невена беше българско явление. Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение (“Бъди щастлива, Ани!”), а по-късно с много взискателност и емоционална непосредственост пресъздаде сложни и драматични женски персонажи от различни епохи от българската история, разкривайки нюансирано-правдиво същността на българката, освободена от консервативните условности, самостоятелна и настъпателна в желанието си да бъде независима личност.
Снимка с мама, татко и братчето
Не е пресилено да се каже, че със своите интерпретации тя европеизира нашето кино, издигайки равнището и авторитета му. И създавайки образи, които биха били гордост за всяка творческа биография - от Ирина (“Тютюн”), Елисавета (“Крадецът на праскови”), Ана (“Карамбол”), Герда (“С дъх на бадеми”), лекарката (“Най-дългата нощ”), Мария (“Обич”) и учителката по български (“Най-добрият човек, когото познавам”) до Невена (“Спомен за близначката”), баба Петрунка (“Чуй петела”), майката на Елеонора (“Търновската царица”) и ханджийката (“Горски хора”)...
Не закъсняха участията в международни фестивали (Кан), награди - от Варненския кинофестивал през 1972 и 1973 г., “Златна камера” на СБФД през 1976 г., орден “Стара планина”, първа степен (1999), годишната награда на СБФД (2000), както и възхищението и завистта от почитатели и “доброжелатели” за това, че работи с най-добрите режисьори и драматурзи, а баща й е бил в лагера в Белене, че се снима във филмите на съпруга си Любомир Шарланджиев - започвайки от “Карамбол”, тя дори довършва последната му творба - “Трите смъртни гряха”, че е фаворизирана и в телевизията, където се изяви в популярни сериали като “На всеки километър” (епизодът “След полунощ”), “На живот и смърт”, “Изгори, за да светиш!”, “Сами сред вълци”, “Константин Философ”, “Селцето”, “Дом за нашите деца”, че е българското съответствие на Джейн Фонда, Клаудия Кардинале и Бриджит Бардо...
Промените след 10 ноември 1989 г. се отразиха и върху нейната съдба и потърси спасение в театъра - “Последните 13 дни от живота на цар Борис III”, копродукциите - “Важното е да си желана”, и телевизията, където благодарение на фината и деликатна режисура на Павел Павлов продължи да ни радва с ярки и силни изяви в “Язовецът”, ”Лукреция Борджия”, “Делници и празници”, “Горски хора”, “Вечери в Антимовския хан”, “Вампир”.
За последно Коканова игра самата себе си в първия епизод на скандалния сериал на Иван Андонов “Дунав мост”, близо година преди смъртта си, което може и да се възприеме като тъжна ирония на съдбата.
В една от първите роли в Ямболския театър
Канал 1 й посвети творчески портрет през 1994 г. Гледайки го след известието за смъртта й на 3 юни 2000 г., осъзнахме какъв значим и стойностен творец е загубило не само нашето кино, но и културата ни като цяло.
В света на киното и театъра има една неписана закономерност - истински великите актьори са точно тези, които са най-естествени, земни и непринудени. Сред тези хора, които не се главозамайват от светлината на прожекторите, любовта на публиката и славата на успехите, е и Невена Коканова. А успехите й са неоспорими. Дори прозвището, с което тя е известна, и до днес го доказва - “Първата дама на българското кино”.
Като добавим и факта, че във вените й тече австрийска аристократична кръв, в съчетание с любимото място на актрисата - откъснатата от света, намираща се в Габровския балкан махала Чомаците, вече едва ли някой се съмнява в достоверността на тези твърдения.
Невена е родена в Дупница, а театърът в югозападното градче днес гордо носи нейното име. Появява се на бял свят на 12 декември 1938 г. Пътят към света на изкуството обаче не е безоблачен и лек. Младата кандидат-студентка е скъсана на изпита за влизане във ВИТИЗ. Недалновидността на академичното жури обаче не се оказва фатална благодарение на ямболските театрали, които се оказват доста по-находчиви и подават ръка на младата тогава бъдеща легенда. В ямболския театър тя постъпва едва 17-годишна. Макар и най-запомнящите й се роли да са в киното, нейната страст е театърът, за който тя винаги е твърдяла, че е главното й поприще.
Сведенията за личния живот на актрисата са оскъдни, тъй като тя така и не се съгласява да бъде издадена биография, защото не смята за необходимо да разкрива душата си пред непознати за нея хора. Черпим сведения от спомените на хора от нейното обкръжение и от биографичния филм “Коя съм аз” с участието на Раде Маркович, издаден след смъртта на “Първата дама на българското кино”. Заслужава си да бъде споменат и фактът, че сценарият на филма “Отклонение” от 1967 г., по мотиви от едноименния роман на Блага Димитрова, е написан специално за Коканова.
Сватбата им в Габрово с Любчо Шарланджиев
Смъртта за нея настъпи преди 20 г. след 62 роли в киното, многобройни награди и дългогодишно възхищение на зрителите
Истински успял човек е не този, който е постигнал много, а онзи, който независимо от постиженията и наградите си не дели хората по произход, местоживеене, националност или социален статус, а се държи като равен с всички. Точно затова Невена Коканова е толкова велик човек, колкото и велика актриса. Макар на пръв поглед селският живот да не се вписва в представата за красива кинозвезда от благородно потекло, точно непринудеността е доказателство за аристократичната кръв и извисената душа на Невена Коканова.
Голямата Невена Коканова е можела да живее още, ако лекари не са объркали диагнозата й!
Това разкриха с потрес нейни близки на 12 декември 2018 г. - денят, в който, ако беше жива, Коканова щеше да навърши 80 години. Знаеше се, че легендарната актриса е починала от злокачествено заболяване на белите дробове. Ракът бил в напреднал стадий, с много метастази и шансовете за излекуване са били минимални. Оказва се, че е имало начин Коканова да бъде спасена. Нейната смърт е резултат от нелепа медицинска грешка, допусната в парижка онкологична клиника. В средата на 1998 г. Невена за първи път се почувствала зле и отишла на преглед. Имала болки по цялото тяло, задух, често й причернявало пред очите. В столичната Правителствена болница й направили кръвна картина, а после назначили лечение.
Окончателна диагноза обаче не била поставена
Близкият приятел на Невена Августин Пейчинов я препратил на консултативен преглед в елитна френска онкоболница. Там обявили и първата й диагноза - тумор в мозъка без разсейки по тялото. Коканова веднага била приета в клиниката, а щедрият Пейчинов поел разходите по престоя й.
Големи дружки бяха с Гришата Вачков
“Започнаха интензивна химиотерапия. В началото даваха добри шансове за пълно излекуване, но на третия месец нещата се влошиха още повече. В същото време категорично отказваха да правят операция”, припомня си близък колега на актрисата от Сатиричния театър. На четвъртия месец Августин Пейчинов отишъл на свиждане в Париж. И се хванал за главата - Венчето гаснела от ден на ден, а лекарите, уж светила от европейски мащаб, непрекъснато спорели помежду си какво лечение да назначат. Без да губи време, Пейчинов наредил на Коканова да си стяга багажа и да напускат клиниката и Франция.
Отишли направо в нашата Военна болница и Невена била настанена в пулмологията. Лекарите с ужас установили, че французите били в пълно заблуждение - туморът в мозъка е бил просто разсейка на основно образувание, ситуирано в областта на белия дроб. Оказва се, че цялата им терапия била погрешна. Ако не бе ходила до Париж, а разчиташе на нашите доктори, можеше да поживее още няколко години.
Така Венчето затваря очи в началото на юни 2000 г. Държавата я изпраща с почести, а половин година по-късно кръщават и ямболския театър на нейно име.
Приживе Невена Коканова казваше, че има трима големи учители в професията - Любомир Шарланджиев, Апостол Карамитев и Григор Вачков
Към тази тройка ми се ще да прибавим и Въло Радев, който я наложи в киното. Като оператор я снима в “Тютюн” и вижда, че освен много красива Невена е и много фотогенична. Прибавяйки към това и таланта й, той я снима вече като режисьор в “Крадецът на праскови”, разказва режисьорът Павел Павлов.
Въло Радев почина на 28 март 2001 г., по-малко от година след нея. Няколко дни преди да склопи очи, разказва на съпругата си Жени свой сън: “Влизам в тунел, но не потъвам в мрак. Около мен е светло, пространството е пълно с бяла мъгла. Неочаквано изникна човешка фигура, която приближи към мен. След миг разстоянието между нас изчезна, стопи се в мъглата и аз познах Венчето. Дойде усмихната, прегърна ме, хвана ме за ръка и каза: “Хайде! Да вървим!”. Тръгнахме заедно от посоката, от която тя беше дошла...”
Как неусетно изминаха цели 20 години от нейната смърт, а тя като че ли е още между нас - толкова жизнена, човечна и естествена беше.
Поклон пред светлата й памет и да си спомним отново за нея!
Подготви Любомир МИХАЙЛОВ