Беше 24 януари 1944 година. Враца се събуди с ясно небе и опияняващ чист въздух. Още отрано по улиците имаше голямо оживление, повече от друг път, защото беше пазарен ден. Бяха надошли много хора от съседните села, едни донесли стока за продан, а други – да си купят каквото им трябва. Имаше и много софиянци, евакуирани във Враца след тежката бомбардировка над София на 10 януари. Занаятчийското училище във Враца беше преустроено в болница и беше препълнено с ранени столичани.
Денят беше слънчев и снегът блестеше като стъкло. Много родители бяха извели децата си с шейнички да ги поразходят. Изведнъж, към 2-2.30 часа след обяд зави сирената. Народът се изпокри където намери. Много граждани на Враца и столичани хукнаха към Балкана. С тях тичах и аз. Бях 19-годишна и спомените ми от този страшен ден са незаличими и до днес. Таман се изкачихме над Хижата и се зададоха самолетите – тежки и злокобно бучащи. Направиха един кръг над града и се отправиха по посока София. Отдъхнахме си. Не се мина много време и се зачу нов тътен. Самолетите се връщаха. Над София било мъгла.
 

Препатили столичани започнаха да пищят и да викат „тежки са, ще бомбардират” и аз видях от височината как над моя свиден град Враца се сипят бомби. Чу се страшен гръм и градът изчезна. Покри се с черна пелена.
 

След малко над главите ни минаха самолетите. Летяха толкова ниско, че ни повалиха на снега, а ние гледахме ужасени и уплашени. След отминаването им, народът не дочака отбой, а се втурна към града. Имаше кордон от жандармерия и полиция, които искаха да спрат тичащите, но никой не обръщаше внимание. Хората се блъскаха обезумели и изплашени. Всеки бързаше да види своите близки и своя дом.
 

Свърши бързо късия зимен ден. Нощта се спусна изведнъж. Много граждани на Враца прекараха мразовитата и тъжна януарска нощ пред опустошените си домове, без никакво известие за своите близки. Адска нощ!

Сутринта се видя жестока гледка – много сгради разрушени и много хора убити. Втурнаха се близки на пострадалите, граждани и военни да разчистват и търсят загинали. Пред тях минаваха военни сапьори и търсеха неизбухнали бомби. Такава бомба беше попаднала в читалище „Развитие”, между сцената и мястото на оркестъра. Сапьори я бяха обезвредили и аз видях когато я изнесоха.

Много хора ровеха руините и търсеха загинали. Не се чуваха писъци и плач. Не! Хората ровеха смълчани, онемели от ужас и мъка.

Имаше много загинали от дошлите за пазарния ден, а на едно от крилата на занаятчийското училище беше паднала бомба и доубила някои от докараните за лечение столичани.

Загинаха и две мои учителки – сестри Дянкови. Едната ми предаваше химия, беше омъжена и имаше 2-годишно дете, а другата ми предаваше немски. Тя беше сгодена и влизаше в час винаги усмихната и щастлива. За последен път съседите са видели учителката ми по химия на балкона, показвала на детето си самолетите. Бомба беше паднала в тяхната къща и тя беше открита след няколко дни, през няколко къщи, на покрива на една двуетажна сграда, притиснала в обятията детето си. От сестра й, учителката по немски, намериха само част от ръката й с годежния пръстен.

На улица „Иванка Ботева” в двуетажна къща живееше семейство на военен. Родителите били на работа, а вкъщи останали две малки деца и баба. Бомба отнесла лицевата част на къщата. Загинали са децата и бабата. Останала беше част от кухнята на втория етаж с готварската печка. От детонацията фурната се беше отворила и оттам се показваше тава с недопечени и не вкусени от децата курабийки. Тази тава стоя дълго време на това недостъпно място и напомняше на всички за човешката жестокост.

На улица „Търговска” на ъгъла имаше фурна. Над нея живееше младо семейство с две породени момиченца, красиви, с къдрави косички. Майката обикновено ги возеше в една количка. Всички им се радвахме и ги гледахме с умиление. И двете загинаха, гушнати сладко от баба в топлото легло. Бомба ги беше убила и разрушила всичко наоколо. От бомбардировката загинаха много дечица, защото беше след обяд, когато децата спят и се усмихват на сън…

Описвам само няколко случая, а те са стотици. Враца даде много жертви и беше жестоко разрушена, защото бомбите, определени за голяма София, се изсипаха над малкия тогава, една 20-хиляден градец.

След два дни градът опустя. Много хора отидоха да живеят по селата, а други се преселиха в лозята. Във Враца се настани разруха, смърт, пустош.

На кого беше необходима смъртта на толкова невинни деца и възрастни?!

Кой трябва да вразуми човечеството да престане да се самоунищожава и да убива невинни? Кой трябва да ни вразуми? Кой?!

Източник: Мария Гераскова, konkurent.bg