Проф. Георги Фотев: Да сме зрящи за ценностите!

Проф. Георги Фотев е почетен професор и сенатор на Нов български университет. Автор е на голям брой научни публикации у нас и в чужбина. Проф. Г. Фотев е National Program Director на European Values Study и директор на Центъра за изучаване на европейските ценности при НБУ.

Той е действителен член на European Academy of Sciences and Arts от 1993 г. Министър на науката и висшето образование (1991). Бил е гост-професор в чуждестранни университети.

Сред основните му трудове са книгите: Социална реалност и въображение (1986), История на социологията, том 1-2 (1993), Другият етнос (1994), Ethnicity, Religion and Politics (1999), Криза на легитимността (1999), Смисъл на политиката (1999), Граници на политиката (2001), Диалогична социология (2004), Дисциплинарна структура на социологията (2006), Дългата нощ на комунизма в България (2008), Българската меланхолия (2010), Сфери на ценностите (2012), Смисъл и разбиране (2014), Човешката несигурност (2016), Феноменология на чувствата (2018), Социологията като строга наука (2018) и др.

В чест на проф. Г. Фотев е публикуван монументалният сборник “Светове в социологията” (2006) с участие на негови ученици, колеги и на световни имена в социологията като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян, Майкъл Бъроуей, Джон Рекс и др.

- Проф. Фотев, употребявали сте израза “Да сме зрящи за ценностите”! Бяхме ли политически и социално зрели на последните избори, които се състояха у нас?

- Ценностите са сърцевината на човешкия живот. Хората разбират това, когато настъпва криза на ценностите, когато се обезценяват всички ценности, светът става непрозрачен и настъпва най-опасното състояние на обществения живот - нихилизмът. Подобни ситуации в историята на човечеството са известни и няма нужда от илюстрация. Значението на ценностите се откроява и във времена на подем.

Всяка ценност е свързана с нещо и е ценност за някого. Същността на ценностите прави работата много сложна и драматична. Оставете настрана бидоните със сироп. Нужно е мислене, характер и воля за истината и за смисъла на живота, който е много кратък и сякаш неусетно изтича.

Ценностите са много важни в живота, но мощна сила са също интересите и други страни на човешкия живот. Освен че са релативни (ценното за бабата не е непременно ценно за нейната внучка и така безкрай); ценностите са позитивни и негативни (красиво и грозно, добро и зло и т.н.). Да сме зрящи за ценностите означава да сме наясно според какви ценности живеем. Изразът, който напомняте във въпроса, е от мое пространно интервю за европейските ценности в 16 части. България е европейска страна.

Тя е европейска, защото, на първо място, европейските ценности определят нейната самоличност (идентичност). Казвам без никакво увъртане. Тя няма нищо общо с евразийските идиотщини, които се опитват да пробутват днес. България е европейска страна и няма да се уморя да напомням, че всички значими фигури на българското национално възраждане и строители на българската нация и национална държава виждат родината ни като съпричастна на това, което след Хусерл наричаме европейско човечество.

Децата ви отиват там, където има повече Европа, и не разбирам защо родителите не се замислят върху феномена. Объркване. Изборите през миналата година са печален исторически факт, политическо бедствие и объркване, с което все пак една политически активна част от гражданското общество преодоля. Другата част се вайка, тюхка и оплаква. Активните граждани показват, че фундаменталните европейски ценности са вкоренени в недрата на гражданското общество. Темата е голяма и мъчителна.

И тук е мястото да се удари с чук по главите (Ницше). Публичният форум е залят от посредственост, дрънканици, безотговорно дърдорене и медиен шум, от който те втриса. Работата е стигнала дотам, че трябва да мразиш себе си, за да ги слушаш или четеш. Необходим е обрат. Трудна задача. Как да се реши? Не знам. Едни не толкова опитни в политическите игри хора се хванаха смело, твърде дръзко и смело да направят нещо, но сън не хваща чакалите. Ето го грозното лице на нихилизма. Трезвият публичен разум е здравословен. Казвам ви нещо просто като единия хляб на живота.

- Има ли надежда за добра промяна в икономиката, социалната политика, образованието и културата, здравеопазването... След Голямата промяна, за която 10 ноември 1989-а остава един начален знак? Какво е пропуснато и е разпилян човешки капитал? 

- Ключов въпрос. В него обаче долавям меланхолия. Вижте книгата ми “Българската меланхолия”. Но директно по въпроса. Надежда има! За да не я изгубим, трябва като народ и всеки член на обществото да повярваме в себе си и преди всичко в своето достойнство.

Едно от най-великите открития на човечеството е направено в началото на модерна Европа. То се изразява в изречението: “Всички хора се раждат свободни, равни по достойнство и права”. Между меланхолията и достойнството, щом ме питате, ви препоръчам да изберете достойнството, което превръща обществото в активно. В такъв ценностен избор ми е надеждата.

- Кои са моралните и обществени ценности, които трябва да са приоритетите за достойнството на България и народа?Положението на социално слабите, на пенсионерите е унизително. Много млади напускат родината си?

- Европа е родината на фундаменталните и превърнали се в универсални ценности като хуманизма, човека като самоценност и самоцел, което означава, че е недопустимо да е средство на някого, солидарността и др. У нас са свикнали да приписват вината и отговорността на другия, на другите, на съдбата, на държавата и т.н.; така да оправдават собствените си вини.

Ала трябва да започваме от себе си, от своя дълг и да държим на достойнството си. 

В демократичното общество колективно обвързващи решения вземат политиците, които упражняват властта, но те са избрани на свободни и демократични избори от “клетия” народ. Пенсионерите и по правило социално слабите са равноправни граждани. В демократичното общество политическото равенство е безвъпросно.

Това е съвършено ясно пред избирателните урни. Как гласуват пенсионерите и социално слабите е резонен въпрос. Разбира се какво искам да кажа. Не са празни приказки. Без недоразумения. Моля да бъда разбран правилно. Политиката е много тежка отговорност, която обаче е двустранна: на избраните и на избирателите.

- Бяхте министър на науката и висшето образование, един от малкото успешни през демокрацията, казваха се много похвални дума за Вас. Получихте ли и други покани за този изключително важен ресор? Ако да, защо не приехте?Какво бихте променили, ако сте във властта?

- Политическата власт по същността си е висша дейност. Ценя високо хората, които се посвещават на това много тежко и отговорно ангажиране. Но за съжаление, общо взето, хората съдят за политиката и политиците само по лошите примери. В това е трагизмът на политиката като професия. 

Откровено казано, политиката не е моето поприще. Не поради страх. Моето тежнение е науката. Образованието е по-различен въпрос. Състоянието на образованието ме интересува като член на обществото и като посветил се на науката. Значението на образованието нараства експоненциално. През късномодерната епоха информационното общество се трансформира вече в общество на знанието.

Промяната е радикална и епохална. Капиталът е детрониран от новите фундаментални знания и който има тези знания, има капитал; съвършено нова циркулация. Капиталистическото общество се нарича вече общество на знанието, защото фундаменталното знание придобива осево значение. Това не са професорски фантазии. В перспектива университетът ще заеме мястото на индустриалното предприятие, което не означава безплътно общество или дематериализиране на света.

Четвъртата индустриална революция, наричана още дигитална революция, преобразува по неузнаваем начин обществото, в което сме били родени. Не искам да кажа, че ще настъпи цъфтеж на вечна пролет. Заедно с удивителните неща нараства несигурността, която на всичко отгоре е много сложна. Една от последните ми книги се казва “Човешката несигурност”. Ще ми се някои от изводите да са погрешни. 

- Какви опорни точки в народната памет трябва да бъдат наш ориентир, с какво да се гордеем и за кое да се порицаем?

- В историята на България има паметни събития. Историческата памет е спасението от небитието. Животът на хората и народите е немислим без памет. Човешките, тоест социалните действия (индивидуални или колективни), се опират на колективната и индивидуална памет. Но продуктивната работа на паметта не е въпрос на механика. Когато става дума за знаменателните събития на нашата история, не трябва да се правим на папагали.

Необходими са усилия за разбиране на смисъла на събитията от миналото. Това наричам жива или оживяваща памет. Това означава да интерпретираме отново и отново събитията от историческото минало, тоест да ги преоткриваме. Покръстването, епохално и съдбоносно дело на Борис I, саможертвата на Васил Левски, Съединението, членството на България в НАТО и Европейския съюз...

Не очаквайте списък. Още по-важно е обаче да погледнем мъжествено на провалите, на нелицеприятните страни. Не ни бива по тази страна на нещата. Мъжеството не е наша добродетел, след като открай време сме опиянени, че някой ни е освободил, че ни дават, че се веселят с Хитър Петър, че ламтят за келепир, че търпят да са най-корумпирана страна в Европа, да сме на опашката по медийна свобода в света и т.н., и пр. За съжаление, в днешните времена изобщо мъжествеността е добродетел в упадък. Надежда, приемете това не като оплакване, а като зов.

- Как виждате близкото и по-далечното бъдеще? Можем ли да останем независими от Великите сили и ако не, с кои да сме съюзници?

- Гледам на бъдещето с безпокойство. Бъдещето е това, което още не е, а това, което още не е, е нищо. Защо изказвам тази философска мисъл. Защото миналото и настоящето не хвърлят вече озаряваща бъдещето светлина. Непростимо е да се правят големи грешки.

Зависимостта от великите сили е любима българска фраза от миналото. Големият въпрос е как да бъдеш в позитивна свобода, защото негативната свобода е утопия и в известен смисъл е равностойна на не-свободата. Ще рискувам и ще се изразя разбираемо. Рискувам, защото днешната ситуация у нас става объркана и оплескана. Има опасно заиграване с цивилизационния избор на страната ни.

Заиграват с увъртане, двуличие и подлост. България като член на Европейския съюз и на НАТО има свобода и независимост, която не е имала никога в своята дълга и в голямата си част скръбна история. Всяка друга алтернатива е безумие. Отговарям на въпроса по свършено ясен и категоричен начин.

Надежда СТАМБОЛИЕВА