Проф. Павел Герджиков: „Зографът Захарий“ не ми попречи за Моцарт и Росини

Операта “Зографът Захарий” се върна на софийска оперна сцена, претворена от млади артисти. Това е поводът да припомним, че изпълнителят на главната роля в премиерната постановка на творбата през далечната 1973-та е жив и здрав - става дума за Павел Герджиков.

Оперен артист, режисьор, професор в Музикалната академия. Роден е на  21 май 1938 г. в Кърджали. Искрата към сцената запалва у него баба му, известната през 20-те и 30-те драматична актриса Кина Герджикова, от която наследява любовта към всички изкуства.

Случва и на именити учители - голямата Ана Тодорова, мецосопрано с европейска кариера и прекрасен вокален педагог, и забележителният лиричен тенор Илия Йосифов.

Дават му солидна основа и през 1961 г., още като 23-годишен студент, е поканен от диригента Константин Илиев и режисьора Петър Щърбанов в Софийската опера - за трудната роля на Георги Грозника в “Янините девет братя” на Любомир Пипков.

Дебютът в толкова тежка роля на съвсем млада възраст е съдбоносен за него - Павел Герджиков завинаги обиква българското оперно творчество.

Името му нашумява в музикалните среди още през 1963-та, по време на Втория международен конкурс за млади оперни певци в София. Вече като редовен член на колектива на Софийската опера, Павел Герджиков изиграва няколко десетки роли.

Познат на музикалната публика в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Москва, Копенхаген, Берлин, Белград, Амстердам, Прага, Варшава, Будапеща, Атина, Истанбул, Бостън, Токио, Лас Вегас, Хавана, Мелбърн, Сиони. Носител на държавни отличия.

Трудно е да се изброят върховите му изпълнения - Дон Жуан в едноименната опера, Папагено във “Вълшебната флейта”, Дон Алфонсо в “Така правят всички”, Фигаро в “Сватбата на Фигаро” на Моцарт, доктор Бартоло в “Севилският бръснар”, Мустафа в “Италианката в Алжир”, Дандини в “Пепеляшка” на Росини, Мама Агата във “Вива ла мама”.

На Доницети, Варлаам в “Борис Годунов” на Мусоргски в “Мефистофел от “Фауст” на Гуно, Галицки в “Княз Игор” на Бородин.

През 1971-ва започна педагогическата му дейност - асистент в Българската държавна консерватория (сега Държавна музикална академия), а през 1980 г. Павел Герджиков се посвети и на режисурата. 

- Проф. Герджиков, през далечната 1973-та играете Зографа Захарий в операта на Марин Големинов.... 

- Това не бе първата ми среща с творчеството на Марин Големинов. Още като млад певец опознах този композитор. В моите студентски години Николай Гаубич и Петър Петров играеха главната роля в неговата опера “Ивайло” на софийска сцена.

При възстановката на заглавието в началото на 60-те аз получих ролята. Тогава зад диригентския пулт стоеше самият автор. Направихме и студиен запис на операта, който “Балкантон” издаде на плоча - участват Катя Попова, Любомир Бодуров, Надя Афеян и моя милост.

С певицата Ана Алексиева през 1962-ра правихме рецитал с песни на Любомир Пипков. Марин Големинов написа рецензия за този рецитал, а после я публикува в книгата си “Зад кулисите на творческия процес”.

Ето защо, когато той ме покани да изпълня главната роля в “Зографът Захарий”, се почувствах поласкан и щастлив. Пял съм и много негови песни, дирижирал ме е много пъти, както и синът му, Камен Големинов.

Мога да се похваля, че направих три рецитала на български композитори, които “Балкантон” издаде - Панчо Владигеров, Любомир Пипков и Марин Големинов. 


Павел Герджиков и Румяна Барева с удоволствие си спомнят как са работили върху “Зографът Захарий”.

- Вие ли сте първият изпълнител на Зографа?

- Не, Никола Гюзелев изпя премиерата. Той беше и добър художник, тоест в известна степен играеше себе си. После с колежката ми Румяна Барева изиграхме останалите спектакли на “Зографът Захарий” и в София, и в провинцията - двайсетина на брой. Гостувахме на прегледа на оперното и балетното изкуство в Стара Загора. Направихме и студийния запис на операта под диригентството на Камен Големинов, а “Балкантон” издаде плоча. 

- Породи ли се съперничество между вас и Никола Гюзелев?

- Никога помежду ни не е имало съперничество. Бяхме в блестящи отношения. Много го ценях и уважавах. Така се случи, че ние с Румяна Барева останахме единствени изпълнители на главните роли. Имаше още една млада певица, която току-що прохождаше - беше определена за Християния, но така и не излезе на сцената. С Румяна Барева бе удоволствие да се работи, ние с нея добре се познавахме като сценични партньори.

Лесно е, когато имаш музикален артистичен и чувствителен човек насреща. Контактите на сцената не стават по правила, те се създават постепенно. С Румяна сме пели и на камерни концерти, участвали сме в кантатно-ораториални произведения.

Последното ни съвместно участие беше в операта “Война и мир” на Прокофиев, тя бе блестяща Наташа Ростова. Аз изпълнявах в първата част на операта ролята на стария княз Болконски, а във втората - един от маршалите на Наполеон. С тази постановка Софийската опера гостува в Париж, Рим и Палермо, навсякъде ни аплодираха. 

- Трудна ли е ролята на Зографа?

- Трудна в какъв смисъл - като интонация, като музикален текст, като сценично поведение? Според мен като цяло не е трудна. Нашата актьорска работа е да влизаме в чужда кожа, да се правим на онова, което не сме.

Мъчнотията идва от това, че трябва максимално да се откъснеш от себе си - за да се направиш на онова, което не си, но да го постигнеш и изразиш със собствената си физика, психика и нервна система. В случая аз трябваше да вляза в кожата на Зографа Захарий - личност, която е съществувала.

Подобни сюжети има в нашата оперна литература - и операта “Майстори” на Парашкев Хаджиев по пиесата на Рачо Стоянов, и “Янините девет братя” на Пипков разглеждат такива истории. В “Майстори” има реплика: “Дълбаеш, както дълбал е баща ти” - става дума за традицията и за липсата на новаторство в дърворезбарството. 

В “Зографът Захарий” има една несподелена неконсумирана любов. Димитър казва на брат си Захарий: “Веднъж ти позволих да нарисуваш Християния, а ти през целия си живот рисуваш само нейния образ”. Чисто емоционално трябва максимално да отделиш нещата от собствената си емоция и да си представиш как би го направил истинският зограф Захарий.

Той е оставил диря, видели сме картините му. Можем само да гадаем как би постъпил той в онази емоционална ситуация. Всяко творчество крие своите тайни - и музикалното, и сценичното, и живописното, и скулптурното. Колкото повече можеш да се добереш до евентуалната истина, толкова по-истински ще бъдат нещата, които ще представиш. И, разбира се, и по-атрактивни за публиката.

Сюжетът за греховната любов на зографа Захарий бе много популярен по онова време, тъй като литературното произведение на Павел Спасов бе претворено като моноспектакъл рецитал от великолепния актьор Спас Джонев. 

- Създадоха ли се приятелски връзки между вас и Марин Големинов?

- Ние просто много се уважавахме. На плочата, която “Балкантон” издаде с негови песни в мое изпълнение, той написа: “На Павел Герджиков с благодарност за всички екзекуции на моите вокални приумици”. Невероятно чувство за хумор!

Тази плоча излезе после и на компактдиск. Големинов бе личност с много висока музикална култура. И той, и Пипков, и Панчо Владигеров учат в чужбина, след като са получили добро образование в България. И на тримата корените им бяха в българския фолклор, само че те по различен начин претворяваха българските интонации и ритми - без да имат буквални цитати от фолклора.

Различни като даденост, като емоционалност, като музикално мислене, обединени от идеята да пропагандират родната музикална култура. Щастлив съм, че през 2017-а ми бе връчена наградата “Марин Големинов” - заради участието ми в оперите “Ивайло” и “Зографът Захарий” и ораторията “Титанът”, посветена на Георги Димитров. 

- А как работеше Михаил Хаджимишев - режисьорът постановчик на “Зографът Захарий” , един от големите в българския оперен театър?

- Блестящ режисьор, изключително интелигентен, ерудит. Сценографията на Ани Хаджимишева бе изчистена от битовизми, а костюмите бяха много красиви. Българската етнография присъстваше с отделни елементи в тях, без да има битови подробности, които правят произведението скучно. Публиката реагираше много искрено, аплодираше възторжено. Пазя най-хубави спомени от “Зографът Захарий”.

- Вие може би сте певецът с най-голям български репертоар в историята на Софийската опера?

- Изпях над 20 български опери. Между тях са “Антигона 43”, на Любомир Пипков, “Боянският майстор” на Константин Илиев, “Крадецът”, “Звезда без име”, “Развод”, “Йоан Кукузел” “Юлска нощ” на Парашкев Хаджиев, “Неда” на Жул Леви, “Хан Крум ювиги” и “Почивка в Арко Ирис” на Александър Йосифов, “Наздраве, господарю!” на Красимир Кюркчийски. Успоредно с това съм певецът, изпял най-много Моцарт и Росини в репертоара на Софийската опера.

Израснал съм професионално и сценично с българската опера, тя не ми е пречела за другия репертоар. И имам самочувствието, че съм изпълнявал и гражданския си дълг. Творчеството на нашите композитори трябва да се подкрепя. В света можем и трябва да влезем на равна нога с другите народи - със собствената си музика! Пропагандата на българската музика винаги е била за мен голяма лична отговорност.

- Студентите в Музикалната академия ви обожават. На какво ги учите?

- Най-общо казано, уча студентите на музика и на театър. С музикалния театър е свързана и литературата, и естетиката, и историята, и философията. Това не означава, че съм висок специалист във всички тези интердисциплинарни територии. Но това, което знам и мога, а то не е малко, го преподавам на студентите. И се радвам, че има резултат. 

Елиана МИТОВА 
/вестник "Над 55"/