Проф. Светозар Донев на 85 г.: Сцената беше и е моят втори дом

Проф. Светозар Донев е роден на 29 януари 1933 г. в София. Завършва режисура в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, специализира в Лондон, Москва и Париж. Професор по актьорско майсторство и оперна режисура в Националната музикална академия “Проф. Панчо Владигеров”. Той е един от доайените на Музикалния театър и Националната опера.

Проф. Светозар Донев отпразнува официално своя 85-годишен юбилей и 65 години творческа дейност като режисьор. През дългата си кариера, която продължава и в момента, той е реализирал над 250 постановки на опери, оперети и мюзикъли в България и в чужбина.

- И на 85 години продължавате да творите. Откъде идва тази вашата изключителна работоспособност?
- Сцената е моят втори дом. Няма друго. Казват, че е от умението ми да контактувам с хората, да ги печеля като приятели за цял живот. Вижте само с кои велики имена съм си имал работа - Стаматов, мой кумир, Балканска, Даскалов, Гяуров, Гюзелев, Кабаиванска, Томова-Синтова... с Кошлукова, Тинка Краева, с композиторите Парашкев Хаджиев, Жул Леви, Димитър Вълчев, диригента Росица Баталова, хореографа Фео Мустакова и много други звездни имена на българската музикална сцена.

- Известно е, че на сцената на Музикалния театър “Стефан Македонски” поставяте над 80 оперети и мюзикъли. Помните ли ги всичките?
- Да, почти. Сред тях са “Принцесата на цирка”, “Царицата на чардаша” на Имре Калман, “Веселата вдовица”, мюзикълите “Бел Ами” на Крайдер, “Моята прекрасна лейди” на Фредерик Лоу, който се играе шест години на сцената на Държавния музикален театър и има над 600 представления. На същата сцена през 90-те години под моя режисура са и първите постановки в България на мюзикълите на Андрю Лойд Уебър “Исус Христос - суперзвезда”, “Котки” и още, и още. 

- В периода 1996 - 2009 г. като директор на Музикалния театър водите трупата на турнета в Германия, Австрия, Швейцария и Дания. Между 2007 и 2009 г. солистите, хорът, балетът и оркестърът на Музикалния театър гостуват три пъти в Япония. Нека се спрем на посещението ви в Япония, било е изключително интересно?...
 - Били сме наистина три пъти в Япония, основно в Токио, един път през лятото и два пъти за посрещане на Нова година. Турнетата ни продължаваха по двайсет дни. Да отидеш в Япония със 140 души състав никак не е лесно. Имахме голям успех, от театъра до хотела ни правеха един зашеметяващ шпалир, хвърляха цветя. А там не можеш да хвърлиш угарка на улицата - чисто, чисто. Представяхме “Веселата вдовица”, “Прилепът” и “Новогодишен концерт”, и то в най-представителната токийска зала “Бунка Кайкан”. Незабравимо.


1965 г. С Минко Босев и Лиляна Кисьова на репетиция на "Моята прекрасна лейди"

- По време на юбилей, въпреки вниманието на всички, човек някак си се натъжава, а при вас май няма такова нещо. Защо ли?
- Вече сериозно се замислям дали наистина съм ги направил тези 85 години. Проверявам - толкова са, 85, а на мен ми се работи. Неистово. Аз цял живот съм работил най-малко на две места. И сега, когато съм в пенсия, не мога да стоя на едно място, дори си мисля, че сега мога най-много да дам. Нали казват, че режисьорът и диригентът са като виното, което с годините узрява и става по-хубаво. Радвам се, че срещам разбиране и добро отношение във Варненската опера. Направих там доста добри неща, а сега пък работя върху български мюзикъл по комедията на Ст. Л. Костов “Големанов”. Поканил съм за либретист Иво Сиромахов, така че още през тази пролет ще го представим на публиката. 

- А доволен ли сте от концерта във ваша чест, който се състоя ден преди вашия рожден ден?
- Е, този концерт вече 5-6 пъти се представя, и то при голям успех. Радвам се, че всички артисти от Музикалния театър взеха участие. Благодаря и поклон!

- Все пак вашият юбилей беше почетен и с книга, това си е още едно признание за вас?
- Така е, благодаря на музикалния критик Марин Бончев. Богата ми е биографията. И той добре я познава. Още като студент третокурсник започнах работа като режисьор в БНР със специалното разрешение на големия Боян Дановски. През далечната 1953 г. у нас имаше едно-единствено радио. И нека да кажа, макар и да не се връзва с вашите въпроси, че мои състуденти по онова време бяха незабравимите поне за мен личности като Стефан Гецов, Любомир Димитров, Владимир Каракашев, Васил Попилиев, Стойчо Мазгалов - няма ги вече, но са в сърцето ми. 

- Ваши колеги твърдят, че много любов и обич пръскате в работата си, в отношенията си към хората, с които работите. Откъде извират тези чувства?
- Това е тайната на успехите ми. Имам общо 33 години като директор и в Музикалния театър, и в Софийската опера. Обичал съм, грижил съм се за ближните. Просто така. Не съм уволняван, не е имало подписки срещу мен, но пък съм напускал сам, като видя, че не върви работата, си тръгвам.

- А семейството ви ревнуваше ли от тази ваша отдаденост?
- Абе, може би малко, но аз съм се грижил за семейството си, не съм давал поводи на съпругата и децата ми да се чувстват пренебрегнати. У дома телефонът не млъкваше, а пък като се пенсионирах, хвана паяжини. Такъв е животът. Съпругата ми Светлана Донева е бивша примабалерина, от деца се знаехме. Аз навремето си падах по балерините. Оженихме се през 1964 г. и тук има... юбилей. 


Снимка Иван Григоров

- Като се връщате назад, кога сте се чувствали на Седмото небе?
- О, подочули сте нещо. Имал съм такива случаи - наистина. Например когато съм се возил в модната спортна кола на Георги Стаматов, която беше само с две седалки и там имаше място само за неговата съпруга Петя Герганова, а аз бях от малцината, които имаха право да се возят с този автомобил. Разбира се, в багажника, който се превръщаше в седалка в моя чест. Така можех да придружавам великата двойка по време на техните пикници и гастролни изяви. Беше невероятно.

- И миналата година беше почти невероятна за вас, много успешна, нали?
- Може би. Освен работата си във Варненската опера, правих много концерти. А сега на 10 февруари по случай официалното честване на 100 години на българския професионален оперетен театър ще има пак концерт, който ще бъде по мой сценарий. 

- И все пак кой е вашият най-голям триумф на сцената?
- И според мен, и според критиката основно е постановката “Котки”. Музикалната критика нарече спектакъла режисьорски и хореографски шедьовър. Бях щастлив, че публиката се върна в театъра. 

- Верен фен сте на “Левски”. Като запален левскар какво ще кажете за днешното състояние на “сините” футболисти?
- Нещо не ми харесват. Продължавам да ги гледам и следя, но “Левски” шампион скоро няма да бъде. Треньорът Роси също ме разочарова. Много му вярвах в началото, но сега ми се струва, че просто е остарял. Не е като моя приятел бившият треньор на синия клуб Витлачил. Ех, какви години бяха тогава. И друго. Като гледам колко много чужденци има в нашите отбори - в “Лудогорец”, в ЦСКА и къде ли не, а зрителите от време на време викат “Българи-юнаци”, просто се хващам за главата. Неприятно ми е. Аз съм свикнал в “Левски” футболистите да играят не за пари, а от любов. Но явно това е отживелица. От чуждите отбори симпатизирам на “Атлетик“- Билбао, може би се чудите защо. Там играят само баски в състава, няма нито един чужденец. И понеже аз имам 19 постановки в Билбао, бях член цели 20 години в журито на оперния конкурс в този град, сприятелих се с местните хора и те ме водеха редовно по мачове. Та за там искам да кажа, че не допускат чужденци, най-много треньорът им да е от другаде. Това ми харесва.

- А тук като гледате нашите музикални предавания по телевизиите, като “Гласът на България” например, как ги оценявате?
- Не мога да понасям хвалебствията на журитата. Такива силни думи не са изричани за нашите най-велики оперни певци. Например казват “ти си щастието на света”, ти си чудо невиждано, това или нещо подобно като го чуя, изключвам телевизора. Не може така да се говори на младите хора, първо те ги вманиачават. И най-важното - не е истина! Момчето или момичето не са такова явление, защо прекаляваш. Непрофесионално, непедагогично. 

Елена КОЦЕВА