Професор Здравко Митков: Актьорският труд е тежък, но никой не иска да го разбере

Роден е на 11 март 1952 г. Следва българска филология в СУ и театрална режисура в НАТФИЗ. Бил е ректор (2000-2003 г.) на академията. Дълги години преподава актьорско майсторство и режисура за драматичен театър. Има десетки театрални и оперни постановки на сцени в България и Македония, два пъти поставя в САЩ. Има преводи от английски.

Получавал е много награди за театралните си спектакли, включително “Аскеер” за “Развратникът”. От септември 2013 г. до октомври 2017 г. беше директор на Сатиричния театър.

- Г-н Митков, постигнахте ли творческо равновесие, докато бяхте на директорския стол в Сатирата?
- Изкуството е винаги в дисбаланс, равновесието само го гоним. Надявам се, че направихме сериозни усилия да повишим естетическото равнище на спектаклите. Това не винаги се получаваше и невинаги по най-безболезнения начин. Защото когато се започва едно заглавие, имаш надежди, но при готовия “продукт” винаги има разминавания. Надявам се да са били повече сполуките.


По време на репетиция в Сатирата.

- Обърнахте се към детската публика, защо? Дали за това, че на някои политици им личи, че не са ходили като малки на театър...
- С голяма любов направихме този детски спектакъл, нещо не твърде обичайно за Сатиричния театър. “Пробите” от срещата му с публиката доказват, че имаме пълен салон с деца, в който има съвсем друга енергия. И когато те се срещат с класически детски роман, какъвто е “Шумът на върбите”, мисля, че наистина бъдещите управляващи и народни представители на България, които сега са детски зрители в салона, ще бъдат с много по-висока култура, с по-широки демократични разбирания и стандарти.

- Къде според вас е гласът на интелигенцията ни по големите въпроси в държавата?
- Не виждам достатъчно интелектуалци в управлението, за да могат да сложат отпечатък в мисленето и поведението на това най-високо ниво. Което още веднъж ме кара да мисля, че културата на цялото общество не е дозряла и не може да излъчи първенци, водачи, от които да идват демократични жестове.

- Очертават ли се някакви тенденции в българския театър?
- Напоследък се прекалява с твърдението “салоните са пълни”. Някои салони са пълни - някои представления в конкретни театри. Не бих казал, че е отпушен потокът от зрители към театъра. Има и постоянна публика, но самият факт, че театрите намаляват на два месеца промоционално цените на билетите, говори, че хората нямат средства, колкото и билетите да не са скъпи. Явно интереса го има, но хората не си позволяват този празник. Като гледам репертоарната картина и мъките на моите колеги, а няма директор на театър, който да не търси добри заглавия, но си го позволяваме с не повече от едно заглавие на сезон. Срещу него са онези заглавия, за които по наша предварителна, вярна или не, преценка ще получим тези 13-14 лв. субсидия за билет. Като едни политици получаваме субсидия за глас. Билетът е своеобразно гласуване за театъра.

- Какъв е театърът, който правим в момента?
- Малко се укроти поривът към заиграването с формалните, псевдоавангардни опуси. Имаше представления, по-малко днес, самодостатъчни за екипа, който ги прави, без кой знае каква новаторска идея или смислен естетически заряд. Тук системата сработи, понамаляха тези спектакли. На афишите на европейските театри виждаме сериозен интерес към класическата и към националните драматургии. Нашата национална драматургия понакуцва все още, не се развива равномерно. Самочувствието, че като се събудиш сутрин и вече си създал класически текст, все още не ни е напуснало. В националната ни култура е редно да се въведе и малко повечко скромност. Явлението на деня е - много информирани, но неграмотни хора заради бездната на образованието. Но и семейството е абдикирало от възпитанието.


Със статуетката "Икар".

- А кое в една постановка ще примами малкия зрител?
- На първото дневно представление на “Шума на върбите” майка и баща водеха около седемгодишното си момченце. И ги чувам: Я сега да намерим на кой ред и на кое място сме, и му показват - въвеждаха детето си в театралното битие. Но това е изключение. На следващото представление детенце се провикна към Михаил Сървански: приличаш на Роналдо! При конкуренцията на телевизията и интернет вече не можем да правим протяжни представления, но не съм привърженик и на технологичната инвазия на сцената. На същото детско представление с 30 обикновени въжета и две полусферични площадки създаваме целия фантазен свят без грам прожекция и електроника. Има връщане на любопитството към суровия материал и поведението на човека в него, към автентичността. Театърът трябва да се обособи като оригиналното, като различното място. 

- И накрая един болезнен въпрос - заплащането на актьорите? 
- Заплатите са ниски, много са ниски. Между другото, това е причината актьори като Калин Врачански да не стоят на щат в театрите, защото заплатите са смешни. Но при успешен мениджмънт и при добра работа на театъра, както беше в Сатирата, ние всяко тримесечие раздавахме едни солидни финансови бонуси. По определени правила, след сложни изчисления, свързани с приноса на всеки един човек към успеха на театъра. Има актьори със силна заетост, търсени актьори, които на всяко тримесечие към скромната си заплата получаваха още средно по 1000 лв. Това се отнася само за активно заетите актьори.
Актьорският труд е тежък, но никой не иска да го разбере...

Мария ХРИСТОВА