Пътепис във времето: Църквата в Резово пази спомена за драматично минало

Навлизам в Резово по основната улица, тя води до брега на самото море. Отляво на пътя, кацнала на височината съвсем близо до брега, е църквата “Св. Йоан Кръстител”. Оттук започва разказът за някогашните събития, изградили славното минало на района.

Прадедите на днешните резовчани населявали някога Старо Резово, но дошли турци и запалили селото, наказали го заради участието на жителите му в Илинденско-Преображенското въстание. Било страшно време. Бягали хората, изоставяли майки пеленачетата си, за да не издаде плачът им къде се намират. Навлизали все по-навътре в горите. Клетата уморена жена присядала до някое дърво с бебето си на гръд и чакала да бъде застигната от смъртта. 

Загинали много, шепата оцелели отишли към морето на това място, където е днешното село Резово

И го създали отново, през 1903 г. Тази година отбелязват 120 години от основаването му, припомнили си онова трагично начало. Днешното Резово чества годишнината от онези страшни събития, дали начало на ново поселище и нов живот за оцелелите му жители.

Имало различни имена във времето - Резово, Резбу, Резве, Резви дере, Резви. Отстои на около 15 км южно от Ахтопол. Днес учените свързват името му с тракийското лично име на Резос, царят на траките, живели тук, сражавали се на страната на троянците според Омировата “Илиада”. Според тях тук се издигала средновековната крепост, наречена Кастрицион. 

През ХVIII век селото се наричало Буюк Резве (Голямо Резово). На своята карта Никола Витал през 1715 г. изписал името му Резезуу, същото като името на реката. По-късно, през 1788 г., австрийският пътешественик Карл Щюти споменава в записките си за Рузе, а по думите на Венцел фон Бронер през 1766 г., селото е доста голямо, но зле застроено, с къщи, покрити с тръстика.

Селяните изнасяли дървен материал за Константинопол, отглеждали още хубави дини и големи количества лук. Върху картата на Кристиян Голас от 1788 г. то е отбелязано като морски пристан, както го отбелязва и австрийският гравьор Макс Шимек. През 1829 г. генерал Хато изписал на своята карта името му Резово. 

Оттук нататък малкото гранично село има своята богата и много драматична история, започнала през 1903 г. 

В Старо Резово до времето на Илинденско-Преображенското въстание къщите били стотина. Първи посветен в организацията на въстанието от селото бил свещеникът Стамат Райков. Приобщил и други резовчани към героичната и опасна кауза, присъединяват се Петър Калоянов, войводата Кръстю Българията.

По това време се формира местна дружинка с войводата Недялко Петров и подвойвода Яни Младенов. По време на въстанието тази дружинка влизала в сражения с турския аскер при нападението и превземането на Ахтопол и Иниада. Но въстанието не успяло. Потушаването му се водело от Шукри паша. С невиждана жестокост турците се нахвърлят на Резово - ограбват го и го опожаряват. 

Оттогава са записани думите на оцеляла от трагедията българка: “Помня уплашения глас на мама, който ни дигаше от постелята в зори, още по тъмно. Беше облачно и дъждовно и време за чакане нямаше. Цялото село беше в паника. Хората бягаха от къща в къща, жени проплакваха, деца пищяха. Няколко мъже подканваха всички да бързаме. И тогава се разчу най-страшното!

Турците идат свирепи и диви, тоя път всички под ножа ще минат. Сега накъде? В Узун Буджак, казваха старите, всички там ще се скрием. Странджа е мислила и за нас. Като се наверужихме, цялото село тръгна по пътя за Узун Буджак. Пътят се разделя, валя, трещя, гърмя. Плъзгахме се, падахме и ставахме. Жените и момите забулени като баби, коя с дете на ръце, коя с дете на гърба, коя с по две. Водеха ни старците. Пладне беше минало, когато пристигнахме.

Ние, резовци, пристагнахме първи. До вечерта дойдоха и хора от другите села - Маджура, Блаца, Пиргоплоу. Всички мокри до кости, гладни и изплашени. Набързо свихме колиби от вейки, колкото да не гледат очите звездите, и запалихме огньове да се изсушим. На сутринта като писнаха ония ми ти деца - гладни всичките. До обяд донесоха брашно отнякъде и опекохме пити в жарта, колкото да запрем глада. Залъгвахме глада с дренки, джанки и сливи. Като се качихме на високите дървета, съзряхме фесове на турски войници, като че кървава река течеше. Изтръпнахме и бързо се спуснахме от дърветата.

Новината хвърли в ужас всеки. На другия ден видяхме и най-страшното - горяха селата Блаца, Маджура, Пиргоплоу, гореше и Резово, нашето малко, свито в гората селце. Горяха къщите, където бяхме родени, горяха китните ни градини, в които бяхме израсли и играли. Това сломи хората, та нямаше викове и плачове, само тишина, мъка и болка по изгубеното огнище. В цяла Странджа кърви са се лели. След три-четири дена дойде заповед да бягаме в Българско, кой където намери.

Ние тръгнахме към нашето село да видим още веднъж родното си огнище. В Резово стигнахме по светло, ама какво намерихме! Пепелище - стромите на къщите още горяха. Тук-там още припламваха сухи греди. Сливите и черниците - почернели. Всички заобиколиха къщите, приклекнаха мълчешком. И в това страшно мълчание изпищя жена, като видя сред огъня полуизгорялото си загубено дете. Писнаха всички. Избухна мъката им в плач. Нареждаха над изгорелите си къщи като на умряло.

А сега накъде? Казваха, че край морето шарели руски параходи и прибирали българи. Казваха също, че в Силистар дошъл параход да прибере резовци. Юрнахме се към морето все по реката, докато стигнем, където река Резвая блъска водите си в морето, примесени с кръвта на близките ни. Параход не видяхме, но надеждата си изляхме в песен: “Папорът дойде в Силистар /пусти резовци да дига,/ от турци да ги опази,/ от турци анадолци”.

И като си свихме колиби що-годе край морето, заживяхме бедно и кротко...”.

Селото бързо се разраснало, през 1930 г. имало над 100 къщи, с население 530 човека. 

Единственият чужденец в първите години на заселването на новото село бил гръцки поп, той служел в черквата

По-късно го сменил поп Стамат. Основният път пресича Резово по дължина и води право към брега на морето. Свършва до черквата, кацнала вляво като страж на паметта и вярата на хората по тези места. Срутена през 1979 г. по времето на социализма, мястото било почистено и обособено като парк. 

Влизам в сегашната черква и намирам Станка Тодорова. Родена е в Резово, но живяла близо 50 години в Бургас. След като се пенсионирала, се върнала окончателно в Резово и от 20-ина години е тук. Преди това майка й Влада работела в църквата, а след нейната смърт Станка заела мястото й на клисар. В по-ново време, след демокрацията, още я нямало сегашната черква. Една жена, резовчанка, с име Дафинка, живеела по това време в Бургас. Тя сънувала чуден сън. Някой й казва със сърдит глас: - Докога в Резово ще стои празно мястото на моята църква?! 

Дафина предала думите от съня си на своите съселяни и решили да започнат строежа на храма.

В първите години на демокрацията било много трудно. Дафинка сама купила тухлите, архитект Иван Иванов и съпругата му Гергана създали днешния образ на църквата, но нямало други средства за материалите и строежа. Призовали хората в Резово и всеки се отзовал със своя принос и безвъзмезден труд. Поканили майстор Денислав Денев от Тревненската школа да изработи иконите на иконостаса. В единия край на църквата паметно са изброени всички дарители, начело с майстора-зограф. Камбанарията е дарение от Стоян Боев, роден в това село. Между тях, вляво, е зелената камбана, оцеляла от предишната стара църква. Другите две са по-нови дарения.

Станка посреща всеки гост, влязъл в църквата. Разказва за смелостта на старите жители, тръгнали да търсят място за новото поселище - днешното село Резово, с някогашното му име Еникьой (Ново село), по-късно преименувано на Резово. След Балканската война тук идват няколко български семейства от село Яна (днес в Турция). През 1923 г. в Резово е основана горска производителна кооперация “Резвая”, с основния поминък на населението - въглищарството. Хората тук се занимават също с дърводобив, въглищарство, земеделие, скотовъдство, моряшките професии, те помагат на резовчани да се замогнат. 

През 1912 г. Резовска река се определя като граница с Турция. По онова време големи турски гемии идвали в залива и товарели въглищата, откарвали ги към Турция. Тук се вадели от морето по 1000 тона скумрия, сафрид, копърка, паламуд, попчета и други видове риба. Изсушените чирози изпращали в Бургас. В селото построили и училище с доброволния труд на резовчани, отначало то е с две класни стаи и малък киносалон. За съжаление, днес няма училище. 

Деца няма, а през зимата в Резово остават 50-ина старци и няколко виладжии, обитаващи новите големи вили и хотели. Функционира административна сграда с киносалон, читалище и кметство. Красивата природа наоколо - местоположението на море и планина, и близостта с границата с Турция привличат през последните години много туристи и гости. Започват да се издигат нови вили за летен отдих, а през лятото тук е много оживено.

Отсреща е турският бряг, там е някогашно българско село, останало в турска територия след Ньойския договор. Някога то било населено с българи, които след Освобождението се пренасят в България, а там отиват турски семейства, живели дотогава в България. 

Днес техните потомци от двете страни на границата не се познават, не си ходят на гости и не общуват.

Ако искат да дойдат у нас, не пресичат границата, а минават по официалния КПП Малко Търново - обяснява Станка. - Но идват, любопитни са да видят какво е на отсрещната страна на границата, до която живеят.

Допреди три десетилетия тук имало много граничари. Понякога хващали бегълци, предимно поляци, чехи и германци от бившето ГДР, които опитвали нелегално да минат отвъд “желязната завеса”. Сега тук има само гранична полиция, живее се много спокойно - разказват местните жители. Радват се резовчани, че не стават кражби. Много ромски семейства живеят наблизо, но няма никакви набези от тяхна страна. Повечето са заети в горското стопанство, работливи хора са. Може би респектът от присъствието на граничната полиция е голям, но тук не се краде, казват хората.

Напускам Резово, то е притихнало, още смълчано в ранното лятно утро, съхранило паметта за далечни драматични събития, но в него днес се живее спокойно и сигурно.

Дора НИКОЛОВА