Радина Думанян: Обичам да си късам обувките в Стария Пловдив

През 2019 г. тепетата да се превърнат в сцени, мечтае актрисата от Драматичния театър

Театралната публика в Пловдив притежава привилегията да следи отблизо играта на Радина Думанян вече над три години. В последно време нейният талант стана национално достояние и благодарение на лекарския сериал „Откраднат живот“, съобщава PlovdivTime.bg. Телевизионните зрители в цялата страна заспиват със замисления поглед и душевните терзания на нейната героиня – младата анестезиоложка д-р Биляна Захариева.

През 2016 г. пловдивската актриса получи и признанието на театралната общност с наградата „Аскеер“ за „Изгряваща звезда“. Публиката в европейската столица на културата засега няма повод за ревност, тъй като все още държи изключителните права – Радина Думанян играе в пет постановки на Драматичен театър-Пловдив – „Чиста къща“, „Евридика в подземния свят“, „Духът на любовта“, „Съблечи се!“ и „Възвишение“.

Тази вечер тя получи и наградата „Жена на годината“ (категория „Актриси“) на списание „GRAZIA“.

- Г-жо Думанян, не всеки ден простосмъртен журналист има щастието да разговаря с театрална и филмова звезда… 

- „Звезда“ е астрономически термин, отнасящ се до небесните тела. Нека ние да се ограничим с използване на доста по-разпознаваеми думички, като „позната на широката аудитория“. Защото за момента телевизията прави точно това – разпространява моя образ в домовете на хората. В никакъв случай не се считам за звезда. Смешно е за мен да кажеш, че съм звезда.

Истината е, че просто имам късмет в живота. Нали знаеш, че има хора с късмет и такива, на които не им върви. Познавам много, ама много талантливи хора, които просто нямат късмет, и това е много тъжно. А има такива, които не са особено талантливи, но имат ужасен късмет. Аз не мога да се определя като талантлива или не, а по-скоро като човек, на който му е даден шанс, и то навреме – докато е млад, защото после ми се струва, че тази енергия се губи.

- Колко често птичето каца на рамото Ви?

- Много шансове са ми давани, и то постоянно. Някакси, съдбата, Бог или не знам кой постоянно ме изправя пред избори, които правя. И с шансовете е така - в НАТФИЗ ме приеха от първия път. По време на обучението, когато не съм била заплашвана да бъда скъсана на някой изпит. И после при постъпването ми тук – в Драматичния театър в Пловдив, ми е даден страхотен шанс, за който аз съм много благодарна на всички замесени, и най-вече на директора Кръстю Кръстев.

Имам и шанса да играя в страхотни представления, които са разнообразни и ме показват в различна светлина, както и непрекъснато да репетирам. През първите две години не спирах да репетирам до момента, в който не влязох в телевизионния сериал „Откраднат живот“ – отново предоставен ми шанс. Това са все шансове, които ти се предлагат и ти ги приемаш, и работиш за тях. Работиш с всички сили и средства да докажеш, че те не са ти дадени напразно. И най-вече да изпълниш мисията, която ти е възложена свише. Това ме прави супер щастлива.

- Сбъдната детска мечта ли е играта на голямата сцена?

- Да, непрекъснато търсех полета за изява, и то изключително егоистично. В детските ми години постоянно исках да съм център на внимание. Когато имаше възможност да кажа стихотворение или да изпълня песен, с голям кеф излизах на подиума пред черната дъска. Много обичах да се изявявам. Участвах в детските концерти в СОУ „Никола Й. Вапцаров“.

Веднъж на годишнината на училището на сцената на Синдикалния дом рецитирах стихотворението„Врабчова сговорна дружина“ на Никола Й. Вапцаров. (То е едно от малкото детски стихотворения на поета - много малко хора знаят, че Вапцаров е писал стихчета за деца.) Изпълних го и доста време след това по коридорите големите ученици ми казваха: „Ето го врабчето!“, „Здрасти, врабче!“. Известно време моят прякор беше Врабчето. Ще се радвам, ако се намери запис на този концерт.  Ще ми бъде свидно и мило да го изгледам.

- Доколко обучението в театралния кръжок на гимназията повлия върху избора на житейско поприще? 

- Актьорът Симеон Алексиев и жена му Ирен ме запалиха по литературата и театъра. Показаха ми други светове. Тези измерения на изкуството съществуват, но когато се намери някой, който да ти покаже нещо, за чието съществуване не си предполагал, е много красиво и вдъхновяващо. В училището правехме поетични спектакли – единият беше посветен на българската поезия.

Другият се казваше „Шекспирова махала“ – по различни текстове от пиесите на Шекспир. Беше много забавно и приятно. Четяхме поети като Дамян Дамянов, Добромир Тонев, Христо Фотев, Георги Джагаров и други. Макар да бяхме ученици, спектакълът беше на изключително високо ниво. Сблъскахме се с поети, които по принцип не се изучават в училище. Те оставиха дълбока диря в душата ми. После в НАТФИЗ когато преподавателите ни говориха за тях, някои състуденти не ги бяха чували, а аз знаех наизуст техни произведения.