Седемдесет стръмни стъпала до четвъртия етаж на дома си качва наведнъж най-възрастният пловдивчанин - 102-годишният Александър Николов. Асансьор в старата кооперация, която се намира на главната улица, няма.
Съседите на столетника правят по няколко почивки, докато изкачат стълбите. Той обаче ги изминава на един дъх. Прави го по два-три пъти на ден, съобщи "24 часа".
 

“Сърцето досега не е протестирало, ще видим занапред как ще е”, шегува се бат' Сашо, както го наричат приятелите му. Пенсионерът твърди, че не чувства тежестта на годините и няма нужда от чужда помощ, въпреки че има кой да се погрижи за него. Николов е с три деца и 13 внуци и правнуци. Най-младият член на рода - Виктор, е на 2,5 г.
 
Възрастният човек се радва и на добро здраве. Попадал е в болница за махане на сливици, перде на очите и след катастрофа. Тогава му извадили 50 г съсирек от главата.
 
Бат' Сашо смята, че дължи дълголетието си първо на гена - майка му починала на 94 г., а баща му на 86 г., , както и на разумния си начин на живот. Никога не е пушил, пил и преяждал. Работил е много. В последните 7 г. хранителният му режим е железен. Сутрин става в 6, 15 ч. Закусва в 7 ч с половин ябълка, лъжичка мед, малко сирене и орехова ядка. Малко по-късно пие любимото си млечно кафе - чаша мляко с много малко кафе, и две-три бисквити.
 
В 8, 30 ч излиза, за да си купи вестник и да се види с познати. За обяд си купува готова храна. Вечерята му в 19 ч се състои от 5-6 хапки тахан халва, филийка хляб и чаша сутляш.
 
“Съдбата ми не бе лека”, обяснява столетникът. Той ясно си спомня за преживения ужас, когато през 1918-а с майка си, братята и сестра си бягат от родния му град в Македония към България, след като нашите войски търпят поражение при Добро поле. Николов бил тогава на 5 г. Баща му се биел с българската войска, затова и майка му тръгнала сама. Взела четири от петте си деца, тъй като не могла да намери единия си син, който излязъл да пасе чуждо стадо.
 
“Донякъде по пътя се движехме с волска кола, но при спускане по стръмен участък ни връхлетяха две галопиращи немски каруци. Всичко стана накуп - хора и добитък”, разказва бат' Сашо. Самият той бил затиснат от кон, който издъхнал на шосето. Измъкнали го изпод мъртвото животно полузадушен и в безсъзнание.
 
От бягството от Македония той помни и глада. Ревял заедно с братята и сестра си за хляб, а майка им ги залъгвала със захар на бучки, която намерила в някакъв разбит склад по пътя.
 
Александър Николов няма да забрави и стрелбата на картечниците и оръдията, която ги посрещнала, преди да стигнат Владая, два часа се крили под моста. С близките си успели да стигнат до Захарна фабрика в София, където ги поело комендантството.
 
Оттам ги пратили в Пловдив, после в Ямбол и Карнобат. В последния град жена от с. Екзарх Антимово се съжалила над майката с четирите деца и ги приютила в колиба в двора на къщата си. Там ги намерил бащата на Александър, след като се демобилизирал от армията.
 
“Той стана говедар на селото, а аз му помагах. Учих до 5-и клас, после трябваше да работя”, описва историята си бат' Сашо. Чиракувал при градинари, ставал в 4-5 ч сутрин и лягал след полунощ.
 
На 13 г. започнал работа в шкембеджийница в Бургас. Бил съвсем сам в града, семейството му живеело в Карнобат. През деня Александър ходел до кланицата да взема шкембе, почиствал го до късна вечер и го варял. Заведението фалирало и 15-годишното момче започнало като бюфетчик в казино, което се намирало под хотел “Америка” в Бургас.
 
“Там имаше и стаичка за интимни срещи, през която преминаваше целият местен елит - фабриканти, търговци, висши чиновници, офицери, консули”, разказва Николов.
 
“Младеж, ти не си като другите бюфетчици, не си искаш”, забелязала една от проститутките. Често му се налагало да бъде арбитър между своднички и жрици на любовта, когато спорели за дела си от клиентите. Този живот обаче не му се нравил и след 3 години напуснал казиното. Станал сладкар в София, където бил един от братята му.
 
Николов е лежал два пъти зад решетките по политически причини. Първия път прекарал година и половина в Централния софийски затвор. Не изтърпял цялото наказание заради амнистия. През 1936 г. излязъл на свобода, но 5 г. по-късно отново го арестували. Този път му дали 15 г., но на 8 септември 1944 г. напуснал килията.
 
Александър Николов се запознал с Никола Вапцаров през 1938 г. Тогава пеел в софийския хор “Гоце Делчев”, ръководен от Атанас Романов, приятел на поета. Вапцаров много пъти идвал при хористите, а с Александър Николов ходили и на екскурзии на Витоша.
 
“Беше огнен човек. Такива като него рядко се раждат”, категоричен е столетникът. Той знае наизуст всички стихотворения на Вапцаров. Обича да рецитира и Ботев и Смирненски.
 
“Тези трима поети са ме ръководели през целия ми живот. Стремял съм се да бъда като тях - борбен и честен”, обяснява Николов.
 
По време на службата си като капитан в кавалерията в Толбухин той успял за месец да вземе изпитите за три класа и завършва прогимназия.
 
Самообразовал се, четял много. Пенсионирал се като подполковник на 45 г. След това се захванал с пчеларство.
 
В началото имал 5 кошера, постепенно ги увеличил до 80. Николов е създател на първия пчеларски клуб в Карнобат. В продължение на 20 г. е ръководил и пловдивското пчеларско дружество “Акация 1899”. В момента е негов почетен председател. Колегите му го търсят за всякакви проблеми при отглеждането на пчелите.
 
“Впечатлен съм от знанията му. Той е най-възрастният пчелар у нас, от него съм научил как се прави хубав мед”, казва зам.-шефът на дружеството Любомир Герев.