След седмица най-старият българин Александър Николов - дядо Сандьо, ще започне 107-ата си година. Не шега определя дълголетието си като „да дадеш стотина години на Батката с лихва”. Миналата година се закани: „Захапал съм я 106-ата и няма да й се дам!”, пише "Марица".

Всеки ден дядо Сандьо хваща парапета на стълбите пред апартамента си и започва уверено да слиза 4 етажа до Главната улица пред тях. После сяда на кръглите пейки срещу новата галерия „Капана” и гледа минаващите пловдивски айляци. Мнозина го познават и спират да го поздравят. Сандьо помни всички.

Когато реши да се прибере, хваща с лявата ръка бастуна, а с дясната парапета и уверено изкачва четирите етажа да дома си. „77 стъпала са - нищо работа! След всяко качване и слизане трябва да си почина, че краката вече не ме слушат”, казва той. Живее сам в апартамента си от много време. Чисти го и го поддържа.

Синът му е на 77 години и живее чак във Велико Търново. Дъщеря му носи всеки ден топла супа. Получава и обяд по линия на социалния патронаж. „С другата храна се оправям сам”, твърди столетникът.

Генерал Венцислав Мутафчийски така и не успял да го уплаши с коронавируса. Затова и Сандьо не слага маска.

„Бях на 4 години, когато върху мен падна кон. Много след това 5 години съм обикалял затворите, веднъж ме биха 20 дни подред в килията. За малко да получа смъртна присъда за разпространение на комунистически идеи в армията. Това съм преживял, та сега един вирус ли ще ме уплаши”, пита риторично дядо Александър.

Когато с майка му, брат му и сестра им бягали от сърбите в българския град Неготин на Вардар през 1918, бил 4-годишен. Военна каруца счупила гръбнака на коня им и той паднал върху малкия Сандьо. Възрастните тръгнали да го търсят по полето и случайно забелязали, че краката му стърчат изпод мъртвия кон. Не дишал и първо решили, че е умрял.  
 

Прогледнал за политиката покрай едно еротично романче. В началото на 30-те отишъл да работи при брат си в София и се заглеждал по будките за нещо за четене. Погледът му привлякло романчето „Аз искам”, но съдбата отместила очите му към съседната брошура за Спартак „На крак, братя роби, на крак!”. „Посегнах към Спартак и се влюбих в героя. Продаваха романа на отделни коли - всяка седмици си купувах новата”, спомня си бай Сандьо.

Освен историята за Спартак и борбата за социална справедливост, другото вечно в живота му е пчеларството. Запалил се преди 60 години. Гледал пчели до 96-тата си година.

Тогава имал 80 кошера. Средно вадил по 25 килограма мед от кошер. Рекордна му е 1995 година, когато от 7 кошера извадил 850 кила мед. „Причината е, че предните 4 години измряха пчелите от Пловдив до Нова Загора”, обяснява столетникът. Овдовял на 96 и тогава се отказал от кошерите.

Другата му среща със смъртта била през 1934 година. Влязъл в казармата с набор 1913 и заради пропагандиране на комунизъм застанал пред военен трибунал.

Щял да получи смъртна присъда, ако адвокатът не доказал с попа от Неготин на Вардар, че е роден на 12 юли 1914. Така по време на процеса бил непълнолетен /21 години - б. р./ „Всъщност съм роден на 12 юни, но попът ми взел един месец, за да съм още по-малък. Така отървах смъртната присъда”, разказва Сандьо Николов.